Начало Книги Запознайте се с България от началото на XX век
Книги

Запознайте се с България от началото на XX век

1049
Рубън Маркъм, Вашингтон, ноември 1943 г.

„Запознайте се с България“, Рубън Маркъм, превод Аглика Маркова, изд. Сдружение „Българска история“, 2024 г.

Настоящата книжка е въведение към България. Но не тържествено „въведение“, от което на човек му се доспива и което някой учен професор би използвал за свое „Въведение във философията“ или „Въведение в етнологията“. По-скоро бих го определил като писмо, въвеждащо ни в страната. И пак няма да е точно, защото при подобни писма човек е почти напълно сигурен, че онзи, който му пише, ще иска нещо от него. А в нашия случай България не иска нищо. България дори не знае, че се опитвам да ви я представя. Защото България е моя добра приятелка и все едно че, както си вървим двамата по улицата, те срещам, читателю – ти си един от познатите ми – и ти казвам: „А, здравей, Любезний ми Читателю, запознай се с България, убеден съм, че ще откриеш какво чаровно и доста необичайно създание е тя, тя е“.

С тези думи Рубън Маркъм (1887–1949), американски мисионер, учител и журналист, започва своята книга „Запознайте се с България“, която излиза в оригинал на английски език със заглавие Meet Bulgaria през 1931 г. Наскоро, цели 93 години по-късно, книгата най-сетне се появи и на български език. И според скромното ми мнение публикуването ѝ е едно от събитията на родния книжен пазар за 2024 г., без значение дали книгата ще пожъне търговски успех, защото рядко ни се удава възможността да видим България през погледа на чужденец, който е живял в страната за по-дълго време и дотолкова я е обикнал, че е бил склонен да отдели от оскъдното си свободно време, за да съчини пленителен разказ за тази своя любов – любов толкова опияняваща, че му е позволила да обрисува България така, че читателят да няма друг избор, освен да се влюби в нея, но и не чак толкова опияняваща, че да го заслепи за нейните кусури и проблеми.

В може би най-популярното си журналистическо произведение Рубън Маркъм е събрал впечатленията си от България, която е била негов втори дом през по-голямата част от времето непосредствено преди Първата световна война и началото на 30-те години на миналия век. През 1912 г. той е ръкоположен като конгрегационен пастор и след това заминава за България в ролята си на мисионер. Заедно със съпругата си се установява в Самоков, където двамата работят като преподаватели в Американския колеж. В края на Първата световна война той лобира пред Комисията по външни работи в американския Сенат родината му да не обявява война на България. Завръща се в България през 1920 г. и живее тук до 1932 г., когато заедно със семейството си се мести във Виена. Докато е в България, той съчетава преподавателската си дейност с журналистическа – основава и редактира няколко периодични издания и сътрудничи на български вестници, а от 1927 г. е и кореспондент на американския вестник Christian Science Monitor, като по-късно служи като кореспондент за Балканите и за Централна и Източна Европа.

Маркъм описва „Запознайте се с България“ като „сборник от кратки впечатления, предназначени за хора, на които никога не се е удала възможността поне за кратко да погледнат България“. В общо 20 есета, които пише, докато изпълнява работните си задачи в София, Букурещ, Белград и Женева, той се опитва да отговори на един на пръв поглед елементарен, но всъщност доста сложен въпрос: „Що е България?“. Опирайки се на прекия си досег до България и българите и на познанията си в областта на историята, географията, културата, образованието и политиката, Маркъм повежда читателя на увлекателна обиколка из страната, запознавайки го с миналото, природните богатства, културното наследство, демографския профил, политическото устройство и социално-икономическото ѝ развитие, наред с мирогледа, привичките, силните и слабите страни и начина на живот на българите в годините след Първата световна война.

Маркъм признава, че книгата има своите фактологични и стилистични несъвършенства, и уточнява, че „[п]одобни грешки неизбежно бележат всяка свършена набързо работа“. Поемайки цялата отговорност за тези грешки, той посочва, че те са плод на решението му все пак да напише книгата, макар и в движение, което възпрепятства провеждането на обстойни проучвания, вместо да предпочете другата опция, а именно: изобщо да не я напише. И добре че е взел това решение, защото благодарение на него ни е завещал едновременно информативен и стегнат текст, който не просто запознава чужденците с България отпреди едно столетие, а и дава възможност на нас, съвременните българи, да видим една колкото позната, толкова и различна България. В допълнение българското издание е обогатено с бележки на редактора Владислав Карагеоргиев и преводачката Аглика Маркова, които дават по-пълна представа за споменатите от автора събития и личности, както и за допуснатите от него фактологични грешки.

Две са основните причини да смятам, че „Запознайте се с България“ е труд с потенциал да се нареди сред любимите четива на десетки хиляди българи. Първо, комбинацията от талантливото писане на Маркъм и блестящия превод на Аглика Маркова е вдъхнала живот на текст, чийто прочит сам по себе си е извор на блажено удоволствие. Ето един откъс, който демонстрира езиковото и стиловото изящество на текста:

България е концерт, симфония, хор. В хладината привечер младите жътварки, които бавно минават напред-назад из ожънатата нива, пеят задружно народни песни, а младите жътвари, работещи подире им, поемат напева и откликват. Групичките до тях се присъединяват и така музиката постепенно оглася цялото поле – чак до края, където златното слънце бавно залязва зад златната равнина и отеква в строфите, пети в такт със свистящите сърпове. По празниците площадите на селцата потреперват от възбудата, изсвирена от неуморните гайди, от развеселените мъже, около които хороводи от пъстроцветно облечени весели момци и девойки, хванали се за ръце или наловили се за колани, се вият часове наред, кръг след кръг, в ритмични сложни стъпки. В други села тъмнокожи цигански певци пристигат със своите пленителни, смеещи се гъдулки и момците и девойките танцуват народните си танци под звуците на по-жива, по-закачлива музика; докато в малките паланки, където не битуват майстори гайдари, нито се отбиват скитници цигани, младите танцуват под звуците на собствена пронизителна монотонна музика, като девойките припяват от единия край на хоровода, а момците откликват от другия. В събота и неделя горите и планините ечат от гласовете на десетки хиляди туристи, които, метнали раници на гръб, крачат по неведоми зашумени пътеки, запътили се към хижички под далечни върхове, където възпяват – през дългите нощни часове под лунната светлина, огряваща дървесните върхари – горите, отечеството, бунтовниците, войната, любовта и свободата.

И второ, освен естетическа наслада книгата на Маркъм ни поднася и ценни наблюдения за социално-икономическия, политическия и културния климат в страната към 1931 г. и за народопсихологията на българина, чиито най-силно изразени елементи продължават да определят разбиранията, нагласите и поведението ни днес, 93 години след появата на книгата на английски. Вземете следния откъс:

Българите живеят във вечно напрежение. Предаността им неизменно носи мрачен и трагичен привкус. Приемат всичко много сериозно. Дават ти цялата си вярност, но изискват и цялата твоя вярност. В борбата за някаква кауза не отдават особено значение нито на собствения си, нито на нечий друг живот. С готовност се вслушват в гласа на някой Месия и когато, по негов повик, се присъединят към Реформаторите на света, се вливат в редовете на Армагедон, без да просят милост, но и без да я проявяват.

Спирам да ви занимавам със собствените си размисли, защото е редно да оставя автора на „Запознайте се с България“ да говори вместо мен. Отдолу ви предлагам откъси от книгата, които хвърлят светлина върху отличителните черти на характера и стандарта на живот на българите в годините след Първата световна война, неговото политическо, образователно и културно битие и заслугите и общественото положение на жените.

Приканвам ви, докато четете тези откъси, да се замислите за пътя, който сме изминали като нация през последните 100 години, и за приликите и разликите между тогавашна и днешна България. Надявам се тази интроспекция да ни подтикне да бъдем по-смирени и да ни помогне да разберем по-добре днешната социално-икономическа, политическа, образователна и културна реалност в страната.

Здрава връзка със земята

България е селска нация. Главното занятие на практически всички българи е да отглеждат неща от земята. И са горди с това. Земята, която обработват, е тяхна собствена, каквито са и животните, с които я обработват, и сечивата, с които работят. Всички българи са страстно привързани към земята. В повечето случаи са я наследили от родителите си и по традиция вярват, че е грях да я продадат. Селото гледа неодобрително на всеки селянин, който се освобождава от земята си, и почти всеки българин изживява като бедствие необходимостта да се раздели със земята си. И дори ако някой селянин се издигне в света и се премести от родното си село в града, продължава да си обработва градинка и да държи свиня и крава. Вероятно именно любовта на българина към земята го вдъхновява да я обработва. Затова е превърнал земята си в градина, равнините и долините – в най-красивите и плодните в своята част на света; затова е прошарил страната си с проходими пътища и преобразява жалките селца, натъпкани с бедни хижици, в съвременни градчета […] Носи се неговата слава на прилежен човек, за когото из държавите извън България често можете да чуете: „Работи като българин“.

Пестеливост, умереност и практичност

[Б]ългарите са пестеливи. Спестовността им е пословична. Да поминаваш с малко, е кардинално достойнство. Разточителството е непростим грях. Прахосничеството е едновременно безразсъдство и беззаконие. Пищната показност е чисто и просто суета. Пестеливостта и спестовността са подпечатали всеки етап от живота в България. Скромността е национален идеал. Ползата и практичността са нейните последствия. Когато пътуват, много българи носят обущата си в ръка, за да не ги изтъркат. Във влака целокупната нация пътува в трета класа. Има някои други държави, в които по-изтъкнатите представители на интелигенцията биха се притеснили да си признаят, че пътуват в трета класа, докато всеки българин, просмукан от своята народопсихология, все едно дали е депутат, или университетски професор, ще се усеща не на място, като знае, че „троши пари“ във втора класа, при положение че с третокласен билет ще стигне целта си за същото време. В България се продава по-малко парфюм, отколкото в съседните ней държави. Луксът не е на същата почит, по-малко пари се харчат за забавления, веселието не е така буйно. И безумствата не са на почит, нощният живот е твърде ограничен […] Луксозните автомобили се броят на пръсти […] Заможни хора има, но не се самоизтъкват. Дрехите се шият, за да изкарат много време. Храната е проста, незаетите стаи в домовете се дават под наем. Минава се без излишества. Но не и без необходимото.

Българите са солиден народ и инвестират парите си […] До един се опитват да си купят малко земя и да си построят къща или поне част от къща. Държат да са част от всяко основно благо. Имат общински пасища. Имат общи гори. Билетите за влак струват малко. Трамвайните билети са евтини. До момента Държавната банка обслужва обикновените хора. Земеделската банка е на разположение на съществена част от селяните. Кооперативната банка обслужва дребните дюкянджии и занаятчии. Така се прави опит държавата да обслужва всички […] България напомня голямо семейство, всеки член на което се смята в правото си да притежава равен дял от всичко и не се колебае да го поиска незабавно и гласно. Само че за да поиска този дял, българинът е готов да работи. Това е най-близкото до аристократизма качество, което българинът притежава: гордостта от майсторството.

Възпитание и норми на поведение

Лекомислието се избягва, несериозността се заклеймява. Посетете българска художествена изложба и разгледайте статуи на типични българи, изрязани от мрамор от скулптури – хората, които най-добре познават народа си. Какви солидни, непоклатими типове ще видите! Какви решителни лица, каква вярност към установения ред, каква готовност да се страда за приетите идеали, каква честност, откровеност, последователност! Каква минимална преструвка, какво презрение към изкуствената красота, какво смазващо презрение към кокетството, какво безмилостно отхвърляне на девойката, кривнала от правия път, какво отвращение от мъжа, нарушил обета си, какво героично примирение с тежки ситуации! Тук майките се изтощават в името на образованието на синовете си, девойките понасят невероятни трудности, за да може брат им да ходи на училище, децата стават на крака при влизането на баща си в стаята, съпругите се изправят при появата на съпруга си; „пред хората“ невястата няма да си позволи нищо по-интимно, за да изрази любовта към избраника си, освен да му целуне ръка. Тези хора принадлежат към човешкия вид, който си плаща сметките, построява си къща, купува орна земя, открива училища, гради черкви, зида обществени чешми.

Демокрация и поляризация

Българите са демократичен народ със силно изявени индивидуалистични и общностни тенденции и средството, което са си избрали, за да осъществяват принципите си, е конституционната монархия […] Конституцията, използвана в България, е една от най-добрите. Тя е много радикална и много напредничава. Това отговаря на националния характер – и по-специално на убежденията на българите, допринесли най-много за Освобождението на страната. Не бива да се забравя, че предимно революционерите носят заслуга за създаването на Конституцията и че те са, естествено, хората, страдали най-жестоко от тиранията на чуждите господари и българските им подражатели, поради което са били твърдо решение да дадат на новата си държава възможно най-демократично управление. Искали са да я „имунизират“ срещу деспотизма, да я уредят така, че никога вече никаква олигархия, никакви „чорбаджии“ да не са в състояние да господстват над народа ѝ. Били са убедени, че групичка богати българи с привички на „византийци“ е подпомагала турците в упражняването на вековната тирания, и са искали да не позволяват на подобен тип персонажи да контролират и новата държава.

В България, както и във всяка друга страна по света, има прекалено много политически партии, които, пак както във всяка друга страна по света, са в ожесточен конфликт една с друга. И като наблюдава яростните им нападки, сложните комбинации, в които се заплитат, компромисите, които правят, човек е склонен да стигне до заключението, че главната причина за съществуването им е желанието да дадат на привържениците си възможност да контролират известни източници на богатство и да имат достъп до определени длъжности. Мотото на практически всяка от тях е „Стани ти, да седна аз“. Когато не са на власт, те глаголстват, красноречиво излагайки високи принципи, и с отчаян героизъм организират кръстоносни походи, като поемат сериозни рискове и правят огромни саможертви; но когато се доберат до властта, допускат повечето от грешките, които са разгромявали в предизборните си кампании. Междупартийните борби са толкова ожесточени, че всеки водещ български политик е записал в биографията си поне известно време, прекарано или в изгнание, или в затвора, или и двете; не един и двама са търпели побои или лични унижения; мнозина са убити. Партизанските страсти са яростни, политическите методи – брутални […] Платформите, за които партиите се сражават така фанатично, са на практика идентични и в десетки случаи мъже, довчера политически съюзници и крачили рамо до рамо, днес са яростни политически опоненти, които се проклинат взаимно.

България не е управлявана идеално. Че коя държава е? Администрацията е силно бюрократична, никак не са редки случаите, в които се работи по симпатия, съществува корупция. Едно посещение в Народното събрание оставя впечатлението, че законодателите не се отличават с голяма мъдрост, нито са напълно безпристрастни, с една дума – и българските политици са като политиците по цял свят. Въпреки това демократичният експеримент е оправдал съществуването си. Независимо от всичките си дефекти, българската държавна машина е най-добрата на Балканите: най-малко е корумпирана, гарантира възможно най-голяма свобода, повече откъдето и да било другаде е подчинена на народен контрол, по-малко откъдето и да било другаде е абсолютистка. Има възможност да бъде неимоверно усъвършенствана и вероятно с времето наистина ще се усъвършенства.

Плюсове и минуси на образователната система

След Световната война, довела на бял свят държавите Югославия и Велика Румъния, тези последните започват да откриват нови училища със светкавична бързина, като дават възможност на повечето от младите си поданици да се научат да четат и да пишат. Но въпреки това извънредно похвално подобрение от страна на съседите България си остава, пропорционално на населението си, водеща на Балканите по отношение на броя ученици. Училище има във всяко градче, във всяко по-голямо българско село; обикновено то се помещава в първокласна модерна сграда и в повечето случаи обучението се води от компетентни преподаватели. Мъничките планински поселения, от по няколко колиби или разпръснати нашироко къщички, нямат собствени училища, но повечето от тях са разположени недалеч едно от друг, на удобни разстояния, така че всъщност всяко дете в страната има възможност да се сдобие с начално образование. 90% от българските деца, навършили възраст за начално образование, се учат.

Преди повече от едно десетилетие [в началото на 20-те години на ХХ век] много наблюдатели ясно осъзнават, че макар и постоянно да се подобряват в техническо отношение, училищата не обслужват нацията напълно задоволително. Техните възпитаници в крайна сметка завършват училище, неспособни да се справят с живота в България. Повечето продължават да са годни само за държавни служители, а такива в новата държава вече има в излишък. С други думи, училищата произвеждат бюрократи за един народ, който вече е стиснат в менгемето на бюрокрацията. Затова се предприемат действия, предназначени да доведат до коренни промени. Новата тенденция в българското образование не се дължи на разбиранията на някоя отделна група, партия или личност, а по-скоро на здравия практически усет у всички смислени личности в страната. Но човекът, който заслужава да бъде специално споменат като изрично допринесъл за реформата на училищата, е Стоян Омарчевски, министър на образованието [през 1920–1923 г.] в управлението на Земеделския съюз при селянина министър-председател Александър Стамболийски […] Целта му е била насоката в цялостната образователна система най-сетне да се промени така, че да се подсили практическият ѝ аспект, което повече да приобщи младите българи към живота и работата по градове и села. Стараел се да направи така, че от училищата да излизат не чиновници, адвокати и други професионалисти, от които страната вече имала повече, отколкото можели да си намерят работа, а младежи и девойки, обучени как да извличат по-големи богатства от българските ниви, мини, гори и фабрики.

В българските училища преобладава строгостта. От учениците се очаква да прекарват по-голямата част от времето си в учене […] Освен при много специални случаи не им се разрешава да ходят на кино, на театър или на танци. И те, и техните учители носят скромно облекло в предварително уточнен модел и цвят. Ако момче и момиче бъдат забелязани да се разхождат заедно, случаят обикновено бива отнесен до Учителския съвет. Учениците имат много писмена работа, правят много контролни и класни и в края на учебния период държат много трудни изпити върху целия изучаван материал. Общото изискване към българските ученици е да се трудят здраво по рутинните предмети, като преминат съществен дял доста сух материал. Те имат много повече часове в училище и много повече домашни от американчетата. Отличават се с много по-малко спонтанност и инициативи, но с много повече познания, придобити по по-широк кръг от предмети. […] Общо казано, българските младежи от най-добрите гимназии знаят значително повече за световната история, география, култура и философия от момчетата и момичетата на същата възраст в Америка, но не са достатъчно наясно по отношение на съвременния свят, притежават по-малко инициативност и самоувереност и не са чак дотам способни да се оправят в окръжаващата ги обстановка.

Отношенията между учителите и учениците

[М]ного има да се желае относно отношенията между българските учители и българските ученици. Те ни напомнят казармата и отношенията между армейските офицери и войниците. В тях почти липсва близост, а другарството е направо непознато. В клас учителят обикновено се държи официално, обяснява материята по доста сух начин и „вдига“ учениците „на дъската“ един след друг, за да отговарят на конвенционални въпроси. Всички учители помпат знания, а после „изстискват“ покорните ученици, за да видят какво количество познание са погълнали. Всички ученици носят обикновени, официални униформи и са подчинени на внушителни правила, които командват поведението им както в училище, така и извън него. Всяка дейност на учениците се контролира изключително грижливо. С една дума, в българските училища цари доста сериозна бюрокрация. Всичко, което се преподава, трябва да бъде грижливо предписано и в края на всеки учебен час преподавателят е длъжен да запише в голям дневник всичко преподадено. Периодично това се проверява от инспектори, пристигнали на специални посещения. С други думи, всичко е уредено така, че да се побира в рамките на установена система, а преподавателите се превръщат в механични части на голяма образователна машина.

Статус на учителите и управление на училищата

[У]чителите проявяват изключителен демократизъм един спрямо друг и спрямо повечето от началниците си. Чувстват се далеч по-сигурни, отколкото колегите им в Америка. Точно като съдиите във Върховния съд, те знаят, че разчитат на доживотна работа. Разбира се, един учител винаги може да бъде уволнен, ако е извършил някакъв гнусен грях, но никое уволнение не би било особено лесно, нито може да се извърши произволно, защото трябва да се постанови от дисциплинарен съд от колеги на нарочения учител, и ако те го защитят, при нормални обстоятелства дори министър не може да го уволни […] Дори обикновени учители се радват на почти пълно равенство в отношенията си със своите началници, директори и главни учители. Училището се управлява от [училищно] настоятелство, а не от директора. Директорът има ограничена власт над колегите си както на теория, така и на практика. Всички училищни проблеми се разглеждат и решават от Учителския съвет. Никой директор няма властта нито да назначава, нито да уволнява. Освен това заплатата му е само незначително по-висока от тази на колегите му.

Стандарт на живот на работниците

По сведения на Асен Николов, преподавател в Американския колеж в София, „най-добрият начин да се илюстрират условията, при които един български работник си изкарва прехраната, е да бъде сравнен той с необучен работник в Америка въз основа на времето, използвано при работата му, за заплащане за различни стоки. Работник, който печели петдесет цента на час в Съединените щати, в България ще получи само пет цента за същата работа. Американският работник има нужда от двайсет минути, за да изкара за един хляб, българският – от трийсет и седем минути. Със заплатен един час работа американецът може да си позволи да влезе в приличен ресторант и да си хапне добре, докато българинът може да получи единствено паница чорба и парче хляб. За ястие, сравнимо с това, което би получил един американец, българският работник ще трябва да похарчи изкараното за три часа работа. Докато американецът ще трябва да вложи изработеното за четиресет и пет часа, за да си купи костюм, българинът би получил същия костюм срещу изработеното в продължение на триста часа. Чифт обуща струва на американеца десет часа работа, а на българина – седемдесет и пет часа, при положение че става дума за същото качество. За фунт масло американецът работи петдесет и две минути, българинът – четири часа; четиресет и две минути за фунт сирене срещу два и половина български часа; тринайсет минути за четвърт мляко срещу един български час. Американският работник може да си купи „Форд“ от получената за двайсет седмици надница, докато българинът не може и да си помисли за подобен лукс, тъй като такава кола би му струвала надниците за пет години, в които е работил десет часа дневно, шест дни седмично“.

Литературни бисери и междуособици

Несъмнено българската литература е едно от най-значимите национални творения. Каква част от нея ще оцелее в идните десетилетия, човек не иска да пророкува; каква част от нея ще заслужи място сред най-добрите съвременни литературни произведения в Западния свят, не може да се предвиди лесно; но едно нещо е сигурно: че тази литература ни дава най-добрата възможност да опознаем чувствата, стремежите, тъгите и борбите на един твърде интересен народ, току-що изплавал от дълбините на дълга, задушаваща робия. Много от бисерите на тази литература си заслужават да бъдат опознати и недвусмислено доказват, че българите притежават дарбата да създават блестящи художествени творби.

За съжаление, яростните трусове в българския културен живот поглъщат немалко част от артистичния заряд на нацията. Школи, тенденции, движения – всички те се унищожават взаимно, като ликвидират и творческите сили, които ги извеждат на бял свят. Литературните мъже се пронизват духовно в името на своите Музи, самата страст на техните школи ги изяжда. Съществуващата степен на отрицание е унищожителна. Практически всяка група яростно отрича качествата на всяка друга. Гиганти премахват гиганти, повличайки в тази касапница всичките си незначителни привърженици.

Операта в една музикална нация

Българската национална опера е типична за българския народ, точно както са ултрадемократичността на българската конституция, униформите на българските учители и аскетизмът на българските майстори на художествени занаяти. Защото, като се дойде до музика, българинът е щедър. Става прахосник, отпуска се и забравя привичната си сдържаност. Обича да пее, обича други да му пеят, обича да изнася концерти и да слуша концерти. Пеенето е част от домашния живот; пее се по време на пътуване, екскурзия, училищна забава. На Бъдни вечер групи младежи идват в къщата ти да ти попеят, пак с песни въвеждат в дома ти Великденските празници. Хората харесват най-вече сериозната, красива музика – класическите произведения. Естествено е следователно нация като българската да не се помирява с държавна машина, която не поддържа национална опера, поради което е несъвършена. Странно изглежда, че в някое невзрачно местенце селянинът, който едва си позволява да купи свещица, плаща данък за издръжка на софийските примадони, но за една музикална нация песента е необходимост и е напълно вярно да се каже, че именно пестеливите българи си позволяват лукса да разполагат със субсидирана Опера.

Много вероятно е Българската опера никога да не достигне високия стандарт на отличие, поддържан от Народния театър. Не защото българските певци са по-малко талантливи от българските актьори, но защото красивите, богати, добре тренирани гласове, дори когато принадлежат на българи, се ценят в големите европейски столици точно колкото гласовете на германци, французи или италианци. Това означава, че ако не е в състояние редовно да заплаща повече от 90 долара месечно, Българската опера непрекъснато ще губи звездите си. Че Операта в София непрекъснато ще подготвя певци за представленията в Прага, Милано и Берлин. Всъщност точно това се случва в момента. Една от водещите оперни певици, Христина Морфова, живее в Прага; друга, Анна Тодорова, пее почти без изключение за публиката във Франция и в други европейски столици; трети певец, Петър Райчев, прекарва по-голямата част от времето си в Италия. Именно Българската опера откри тези забележителни певци и подпомогна подготовката им, а днес нито един от тях не е член на софийската държавна трупа. Разбира се, в това няма нищо чудно, тъй като щом оперите по света са отворени за всички певчески таланти, талантливите български певци ще отидат там, където техните гласове и таланти ще им извоюват най-голямо признание.

Свобода на словото и печата

Българската преса е свободна; не е контролирана нито от правителството, нито от капитала. Всеки българин, който има идея, причина за оплакване или каквато и да било друга подходяща тема и е в състояние да събере няколко долара, може да основе вестник. Ако намери достатъчен брой други хора, споделящи неговите възгледи с подходящ плам и готови поради това да дават по едно пени дневно или седмично, за да четат тези възгледи, вестникът живее; ако не – умира и никой не си пати от начинанието. Смъртността сред вестниците в България е нещо страхотно. Фактът, че сравнително бедни хора са в състояние да публикуват вестници, брошури, периодични издания и книги, силно увеличава разнообразието в мисленето и дава възможност на почти всеки да види името си отпечатано. Малко са държавите, в които мислите и възгледите са по-свободно изразени […] Практически всеки вестник е посветен на някаква кауза, различна от печалбата, и изразява възгледите на определена група. Българските вестници са между най-малко сензационните в света.

Заслугите на българските жени

Жените на България са много активни участнички в натрупването на [националното] богатство. Неукротимата тяхна енергия е източникът на по-голямата част от [годишния] приход от земеделието. Тъй като те се грижат за кравите, отглеждат пилците и в много случаи – свинете, немалка част от [парите], които всяка година постъпват от животновъдството, са също тяхна заслуга. Практически цялата сума […], която идва от домашните индустрии, е изработена от тях. Дори част от печалбите в тежката промишленост, като сушенето на тютюна например, е работа, в която жените играят извънредно важна роля. Жените в България могат да правят всичко – от коситба, жътва, вършитба, оран и сечене на дърва до нагласяване на счупени кости, прогонване на зли духове, предсказване на бъдещето и съчиняване на забележително умни народни песни; към това се добавят уменията им да се пожертват, когато се наложи да подпомагат братята си, годениците си и съпрузите си да удостоверят достоверността на някакъв документ; но всичко това не пречи на мъжете и до този момент да говорят пренебрежително за „женска работа“, да смятат жените за възглупави и недоразвити създания. И най-странното от всичко е, че българските жени са възприели тази нисша роля със смайваща крехкост и че наистина се държат така, като че ли са длъжни да се оправдават за съществуването си.

А българите са по природа храбри революционери и много скоро ще дойде денят, в който ще се разрази смайващ нов вид въстание: денят, в който похватните, верни и прилежни български жени ще започнат да се смятат за напълно равностойни човешки същества.

По пътя към благоденствието и справедливостта

[България е направена] от любов, вярност, романтика, теменужки, славеи, бебета, повити така плътно, че напомнят пашкули, равнодушни волове, амбициозни младежи, черковни камбани и кавали, крайно отчаяние и редки победи, малко вълнения и много дълг. И сред всичко това, зад отчаянието, бъбривите политици, размаханите мотики, зад каузите и кръстоносните походи, из мрачните небеса, прошарени от редки лъчи, съзирам упорита нация, която бавно, но сигурно расте и не спира да расте през дългите тежки векове. Тя често се гътва, тази нация, особено когато я повалят съседи, които като нея се борят да изкачат същата висота и биват стъпквани от Великите сили, докато собствените ѝ хора безмилостно се борят помежду си, опитвайки се да продължават трудното си възвишаване. Но след всяко падане тази нация се надига и продължава да се стреми все нагоре. Днес тя се е отблъснала от дъното и е стигнала до по-високо от когато и да било досега и продължава да се движи бързо, по-бързо, отколкото когато и да било друг път, към светлия връх на културата, благоденствието и справедливостта, недостигнат до този момент от която и да било друга нация. И преди да наближат целта си, българите ще трябва да издигнат селяните си и да им дадат положение на пълноправни човешки същества, с възможности да достигнат и усвоят богатствата на общата човешка съкровищница. Това е целта, за която работи България. Желая ѝ непрекъснати и непрекъснато увеличаващи се успехи в похвалните ѝ усилия и отправям безкрайното си възхищение към всеки съвестен учител, свещеник и фермер, посветил се на задачата да издигне селския живот и да го подобри.

Даниел Пенев е журналист, преводач и редактор. Автор на книгите „Хората, които променят България“ (част I – 2019 г., част II – 2022 г.), „От нас зависи“ (2020) и „Да тичаш към себе си“ (в съавторство с Краси Георгиев, 2021). Като преводач от английски език работи по книги като „Дарът“ на Едит Егер, „Забави темпото!“ на Карл Оноре и „Обещанието на един молив“ на Адам Браун.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display