Преравяйки отново и отново с едно смесено чувство на досада и погнуса многобройните митове, които господстваха над гражданското ни битие под суровата сянка на реалния социализъм, установявам, че досегашните ми анализи са пропуснали едно важно, едно несравнимо по своята значимост през онези времена явление: българо-съветската дружба. Тази дружба бе фундаментът на тоталитарното общество, тя не само подхранваше идейно йерархичните държавни (а други – частни или обществени – тогава фактически нямаше) структури – тя бе и въдворител, и физически носител, и физически охранител на онзи еднопартиен деспотизъм, който без оръжията на Червената армия нямаше никакви шансове да завладее открай докрай страната ни. Централизираният командно-административен подход, който господстваше над всички сфери на гражданското битие, бе възможен само под надзора на българо-съветската дружба и българо-съветската дружба обезпечаваше този надзор – тя бе комай единствен телохранител на статуквото. Казано по-простичко, без държавническото насилие на Кремъл и държавническото насилие в София не би оцеляло – тогава терористичната комунистическа държава, барабар с цялата ѝ номенклатурщина, щеше да се разпадне начаса.
След като българо-съветската дружба играе такава ключова роля в генезиса на един едноличен режим, владял НР България почти пет десетилетия наред, явно си струва да се взрем по-обстойно във феномена. Защото българо-съветската дружба е наистина феномен, при това феномен, невиждан в цялата хилядолетна история на страната ни. Всъщност българо-съветската дружба е толкова феноменална, че тя и дружба не е в собствения смисъл. Истинската дружба между държавите е като дружбата между хората – тя предполага преди всичко равнопоставеност на отношенията. А отношенията между НР България и СССР най-малко равнопоставени бяха. Те бяха отношения строго йерархични, при което йерархичността неизменно и само от Кремъл към Партийния дом в София протичаше – и никога в обратна посока. На практика НР България имаше статута на съветска република – държава без никаква автономност, без собствена външна и дори без собствена вътрешна политика, държава, лишена от държавност дори. И когато пламенният патриот Тодор Живков раболепно предлагаше на кремълските си господари да включат страната ни в границите на СССР като 16-а съветска република, той целеше да формализира едно фактически вече съществуващо състояние – състояние, което предопределяше на НР България статута на всестранно обезправена руска губерния.
И ако това не се случи, макар че родолюбието на Тодор Живков поднасяше страната ни на тепсия, то е поради обстоятелството, че въпреки цялото безумие във високопоставените съветски глави проблесна искрица здрав разум и те отказаха дара. Аз ги разбирам. След като НР България е на практика руска губерния, защо трябва това да се официализира, защо е необходимо, легализирайки го, съветският елит да се прави на маймуна пред целия свят. Нямаше никаква опасност НР България да се откъсне от здравата прегръдка на Кремъл – дисидентските настроения по върховете на Партията-ръководителка бяха напълно непознати. Там, където подобни настроения пламнаха, както в Унгария през 1956 г. и в Чехословакия десетина години по-късно, Червената армия възстанови с пръст на спусъка статуквото, но там, където това статукво е обезпечено от лакейщината на партийните вождове по места, не си струва да се хабят патрони.
Така че, и без да е официално съветска република, и външно-, и вътрешнополитически НР България се държеше като такава. Внушаването на преклонение пред СССР започваше още в детска възраст, когато класните ни стаи бяха накичени с портретите на съветските партийни лидери, а като димитровски пионерчета ние се кълняхме във вярност не само към родния, а и към съветския комунизъм. А после под ръководството на класни и дружинни ръководителки по цели паралелки пишехме колективни писма до колективни съветски другарчета. Спомням си, че първото ми изключване (изключвания в младия ми живот – бол и бол) от Димитровската пионерска организация настъпи, когато, след като цяла година си кореспондирахме с някаква паралелка от Ленинград и това ми додея, на един отряден събор аз запитах дружинната, дали не бихме могли да поразнообразим репертоара, кореспондирайки си и с някои, да речем, германски другарчета. Разобличиха ме първо пред целия клас, а после – и пред цялото училище с убийствения аргумент, че в предложението си не съм уточнил, коя Германия имам предвид – Източната, нашата, или Западната, вражеската. Макар и с червена връзка на врата, за едно 13-годишно дете е трудно да се брани срещу толкова тежки и така трудно разбираеми идеологически обвинения – и аз бях подобаващо разобличен и разгромен публично. Кореспонденцията със съветските другарчета продължи без мое участие, а до кореспонденция с германски другарчета така и не се стигна. От което българо-съветската дружба спечели, а българо-германската дружба пострада. Но малко след това бе вдигната непроходимата Берлинска стена, което сложи край на всички недоразумения.
И със, и без Берлинската стена, и със, и без моето изключване българо-съветската дружба триумфираше. Хиляди комитети в центъра и по места, квартални отечественофронтовски организации, инициативи и почини, конгреси и пленуми шестваха из цялата страна. Тази дружба не знаеше граници във времето и пространството, тя беше по-абсолютна и от Абсолюта на Хегел. Партийната идеологическа пропаганда я препоръчваше (или по-скоро налагаше) като безсмъртна и вечна. От което следва, че векове и епохи не стигат – цяла вечност е необходима, за да се измери нейната неизмеримост. И най-малкото недоверие, и най-беглото съмнение в нерушимостта и вечността на тази дружба бе смъртен грях. Чак националният ни химн запя:
„Да крепне навеки съюзът ни боен
с великия братски Съветски съюз!“
Колко ли ще да е национален един национален химн, който призовава за вярност към една чужда държава?! Химнът на никоя друга европейска страна от цялата Съветска империя не звучи с такава безмерна сервилност!
В заключение ще припомня, че въпросът доколко българо-съветската дружба е мит и митология, чака и до днес своя отговор. Не, не е мит – народен и общонароден манталитет, народопсихология е. Чрез несломимата сила на оръжията (идейни и огнестрелни) потомственото българско русофилство прерасна в съветофилство и нещата си дойдоха по местата. И без да е мит обаче, българо-съветската дружба бе митологизирана по ведомствен път, по ведомствен път превърната от душевност в легенда, в истински окултизъм. А дали тогава е конспирация? Да, конспирация е – дотолкова, доколкото държавната власт у нас бе формирана не чрез свободни избори, а придобита чрез физическо насилие – взета и превзета бе от КПСС и от БКП по конспиративен, по комисарски път, чрез преврат, организиран и проведен от Кремъл и неговите многобройни лакеи на родна земя. А по конспиративен път се преследват и постигат само конспиративни цели.
Равносметката? В „Задочни репортажи за задочна България“ Георги Марков я направи преди почти половин век, изказвайки благодарност на турците за това, че никога не са претендирали, че са ни освобождавали. Поуплашен от хищния кремълски империализъм, който с годините и вековете нарасна неимоверно и вече чука отново и на нашите врати, днес, с нова дата, аз бих формулирал печалната равносметка на великия писател така: Боже, пази България от освободители!
