„С това заглавие авторът нещо ни будалка” – ще каже всеки, който знае, че Съединението на Княжество България и Източна Румелия е станало през 1885 г., че гениалният американец Томас Алва Едисон (1847–1931) и неговият шотландски асистент Уилям Кенеди Лори Диксън (1860–1935) изобретяват основните елементи на киното през 1890 г., а в края на 1895 г. французите братя Люмиер организират първата публична платена прожекция с конструирания от тях кинематограф, която някои приемат за рождения ден на седмото изкуство. Но будалкане няма…

Кратко предисловие

През октомври 1903 г. в България пристига английският кинооператор Чарлс Райдър Нобъл (1854–1914) – за да отрази Илинденското въстание (вж. Портал Култура, „Илинденското въстание на филм“). Макар и позакъснял, той си свършва работата, като заснема 17 краткометражни (с времетраене от 1 до 4 минути) чернобели неми хроникално-документални филма, безвъзвратно изгубени по друмищата на времето. Девет от тях (според съдържанието им, съхранено в каталозите на „Чарлс Ърбан Трейдинг Къмпани”, изпроводила Чарлс Нобъл у нас) запечатват мигове от епилога на Илинденската епопея – завръщането на някои от четите (5 заглавия) и бежанската неволя (4). Други четири представляват „репортажи” от събития, свързани с дейността на българската армия. Една лента бива посветена на откриването на ХІІІ обикновено народно събрание в София (2 ноември), останалите три „картини” са етнографски.

На 9 февруари 1904 г. Чарлс Нобъл се появява повторно в София, където осъществява поне шест кинопрожекции. На 13 март той започва своята обиколка из провинцията, на 17 юни (четвъртък) пристига в Пловдив, междувременно вече посетил по-големите български градове, където „и е представлявал” (изнасял е представления със своя прожекционен апарат).

Пристигането в Пловдив

Англичанинът не се появява инкогнито в града под тепетата, нито пък ненадейно, а благоразумно предизвестява пловдивчани за предстоящата им среща с него – посредством помпозно съобщение, бликнало от страниците на местния в. „Пловдив” и озаглавено „Г-н Но­бл и не­го­ви­й ки­не­ма­тограф”.

„На 15-й то­го гра­да ни ще бъ­де по­се­тен от пред­с­та­ви­те­ля на ан­г­лийс­ка­та иллюс­т­ра­ция „Бляк Хуайт” [Black and White] г-н Чарлс Райдър Нобл, кой­то съ­щев­ре­мен­но е военен корреспон­дент на в. „Дейли Кроникл” [Daily Chronicle] и бивш доб­ро­во­лец в Ма­ке­дон­с­ки­те чети – огласява още на 12 юни (събота) седмичникът. – По тоя слу­чай, г. Нобл ще да­де пред­с­тав­ле­ние на оживлени картини с ки­не­ма­тог­раф какъвто гра­да ни не е виж­дал. Представляваните картини съ същински и много от тях снимани от самия г-н Нобл. Между четите той е бил с своя апарат за снимане кинематографически картини и за това ще имаме случай да видим сцени из живота на въстанниците, въстанниците в поход, в цеп [верига], на позиция, в престрелка, хвърляние бомби и пр. и пр., а между най-интересните е и това, че миналата събота [5.VI.1904] г. Нобл е получил по пощата оригинална лента от театра на японско-русската война и ще я представи на Пловдивчани. Цели три месеци вече минават откак г. Нобл е в обиколка низ България; посетил е и е представлявал в градовете: София, Врат­ца, Пле­вен, Ви­дин, Лом, Сви­щов, Руссе, В.-Тър­но­во, Г. Оря­хо­вица, Шу­мен, Разград, Вар­на, Бур­гас, Ям­бол, Сливен, Ста­ра За­го­ра и Казанлък. На всякъде е бил посрещнат симпатично и представленията му съ имали бляскав успех. Заслужава това така да е, защото г. Нобл е предан труженик на Македонското дело и искрен приятел на Българский народ. Като съобщаваме за неговото дохождание, надяваме ся че всички тук с пълно съчувствие ще посрещнат г-на Нобла и го насърдчат в работата му.”

Местният „политически, литературен и обществен независим вестник” се оказва прав и дългоочакваният ден най-сетне настъпва – е, не на 15-и, както първоначално бива обявено, а на 17-и, за което на 19 юни изданието известява отново в рубриката си „Последний Час”: „Англичанина Нобл с своя кинематограф, за когото писахме в миналия брой, пристигна в града на 17-й того. Тази вечер г. Нобл ще даде първото свое представление в „Люксембург”.

Театър „Люксембург”

След освобождението на България (1878) в Пловдив се установяват двамата френски бизнесмени Босси и Брюн, които купуват обширната къща на местен турски бей и скоро я превръщат в хотел. В двора на имота пък те въздигат сграда, специално предназначена за провеждането на театрални представления. Храмът на Мелпомена бива наречен Международен театър „Люксембург”. Открит официално през март 1881 г., той разполага със сцена, просторна зала, 300 седящи места, 17 ложи, гримьорни за артистите, гардероб, пушалня… В началото там гостуват предимно чуждестранни пътуващи драматични трупи, впоследствие се провеждат и кинопрожекции. Вследствие на голям пожар сградата на първия професионален театрален салон в България изгаря до основи през 1913 г.

Тъкмо в престижния театър „Люксембург” на 19 юни 1904 г. гастролира Чарлс Нобъл. За съжаление, днес не се знае дали там той се задоволява с провеждането само на анонсирания вечерен сеанс, или осъществява повече на брой прожекции в протежение на няколко дни. Но пък се знае, че през следващата седмица британецът се премества на друга „театрална сцена”…

За което на 26 юни информира отново в. „Пловдив”: „Английский кореспондент г. Нобл, който възхити зрителите в театр „Люксембург” с своя кинематограф, представлява вече в растворений градински театр на Търговски хотел. По тоя начин ся дава възможност на Пловдивчани да видят чудесиите на кинематографа срещу ефтина цена и на хладно място. Картините от Македонските чети и сраженията им, от Африканските войни [Англо-бурската война, 1899–1902] и от Японско-руската война (пристигнали сега скоро) съ възхитителни. Който от нашите съграждани не е видял какво и как представлява кинематографа на г-на Нобла, нека побърза в Търговски хотел вечерно време на 9 ½ часът. Входен билет: І място 1 лев, ІІ място 50 стотинки, а за деца на всякъде 50 стотинки”.

Макар че е успял да „възхити” зрителите в „Люксембург”, англичанинът напуска този театрален салон, за да се настани в лятната градина на хотел „Търговски”. Прогонен не толкова от пловдивската жега, която по това време на годината е непоносима, колкото от още по-прозаичния факт, че е разполагал с ограничен щок от филми. Това вероятно го е принудило да поръча (навярно по телеграфа) нови заглавия, а и да попромени някои от старите – трик, често използван от тогавашните филморазпространители, в това число и от работодателя на Нобъл – американеца Чарлс Ърбан.

На 12 юни 1904 г. редом (на една и съща страница) с вече цитирания „помпозен” текст „Г-н Но­бл и не­го­ви­й ки­не­ма­тограф” в. „Пловдив” отпечатва лаконична информация: „Учим ся – гласи „паралелното” и значително по-краткото съобщение, наименувано „Съединението кинематографирано”, – че г-н Нобл имал голямо же­ла­ние, ка­то дой­де в Плов­див, да въс­п­ро­из­ве­де пред своя ки­не­ма­тог­ра­фи­чески апа­рат сва­ля­ние­то на Генерал-Гу­бер­на­то­ра на Ис­точ­на Ру­ме­лия и прогласяванието на съ­е­ди­не­ни­е­то. За та­зи цел съ­зак­лят­ни­ци­те ще бъ­дат по­ка­не­ни да ся явят в Плов­див с то­га­ваш­ни­те си облекла”.

Поместването на две обявления на кинематографическа тема в един и същ брой на българско (при това провинциално) периодично издание е рядко срещана практика тогава. Ето защо този факт може да се тълкува и като свидетелство за уникалността на събитието, което условно би могло да се раздели на три части: появата на Нобъл в Пловдив, тамошната му прожекционна дейност (осъществена от 19 до 25 юни в театър „Люксембург” и от 26 до поне края на месеца в лятната градина на хотел „Търговски”) и намерението му да заснеме филм в града, да „кинематографира” Съединението…

Малко история

През януари 1878 г. Пловдив бива освободен от руските войски, предвождани от ген. Гурко, а през юли – провъзгласен за столица на автономната провинция Източна Румелия (управлявана от генерал-губернатор), докато София се превръща в административен център на васалното Княжество България. Тези две части от плътта на България днес навярно щяха да бъдат отделни държави (каквато е третата част – Македония), ако на 6.ІХ.1885 г. не бива извършено (против волята на Турция и Великите сили) обединението им, известно като Съединението на България…

В началото на 1885 г. в Пловдив бива създаден Таен македонски революционен комитет, преименуван през април на Български таен централен революционен комитет (БТЦРК), чието ръководство поема Захари Стоянов (1850–1889) – участник в Априлското въстание (1876) и негов пръв историограф посредством книгата си „Записки по българските въстания. 1870–1876” (1884), впоследствие журналист, писател, политик. Организацията започва да издава в. „Борба” (от края на месец май) и активно да пропагандира единението на разпокъсана България. Което БТЦРК решава (на свое заседание от 25 юли) да осъществи на 15 септември чрез „военна акция”. Междувременно на 2 септември в Панагюрище избухва бунт, потушен още същия ден от местните власти. На 5 септември пламва въстание в близкия Пазарджик, участниците в което установяват свое управление. Същият ден се вдигат и селата около Пловдив, а четите им се отправят към града, над който още през нощта бива установен контрол от части на Източнорумелийската милиция (войската на автономната провинция), предвождани от майор Данаил Николаев (1852–1942). Рано сутринта на 6 септември 1885 г., без да срещнат никаква съпротива, въстаниците обкръжават местния конак (сградата на главната областна управа), арестуват неговия обитател, генерал-губернатора Гаврил Кръстевич (1813–1910) – български юрист (завършил право в Сорбоната през 1844), публицист, един от учредителите на Българската екзархия (1870), провъзгласяват съединението на Източна Румелия и Княжество България, съставят (на мястото на сваленото Румелийското правителство) временно правителство, което поема управлението на властта… Дръзкият политически акт се посреща с ентусиазъм от българите, в негова подкрепа навсякъде из страната се устройват събрания и манифестации…

В случая по-важното е, че Чарлс Нобъл е „имал голямо же­ла­ние” да „въс­п­ро­из­ве­де пред своя ки­не­ма­тог­ра­фи­чески апа­рат сва­ля­ние­то на Ге­не­рал-Гу­бер­на­то­ра на Ис­точ­на Ру­ме­лия и прогласяванието на съ­е­ди­не­ни­е­то”; да възкреси събития, състояли се преди близо две десетилетия; да осъществи достоверна историческа възстановка, като „за та­зи цел” е възнамерявал да покани съ­зак­лят­ни­ци­те „да ся явят в Плов­див с тогавашни­те си об­лекла”; да заснеме първата на Балканите „инсценирана хроника” („историческа възстановка”) – целулоиден жанр, ползващ се по това време с огромен успех по света.

Имал е „голямо же­ла­ние”, но то по всяка вероятност остава несбъднато. Поне засега не са открити доказателства в полза на обратното твърдение – нито в британския; нито в българския (включително и пловдивския) печат, който впоследствие и дума не обелва относно съдбата на инициативата; нито в каталозите на „Чарлс Ърбан Трейдинг Къмпани”, където липсва каквато и да е информация за филм с подобен сюжет.

Инсценираната хроника – жанрът на „Патé”

Инсценировката, реконструкцията и аранжировката са обичайни похвати за филмопроизводствената практика от началото на ХХ век. Техническите несъвършенства на най-ранните снимачни апарати, скромните светлочувствителни възможности на тогавашната лента, липсата на телеобективи, ограниченията, налагани от транспорта при преодоляването на огромни разстояния, а и безмилостните закони на конкуренцията принуждават кинаджиите да снимат гибелта на кораба „Мейн”, взривен през 1898 г. в пристанището на Хавана, в покрайнините на Париж (като ролята на истинския брониран крайцер бива „изиграна” от картонен макет); да пресъздадат (през лятото на 1898) испано-американската морска битка в залива на Сантяго де Куба насред Чикаго (в малък плувен басейн); да възкресят мигове от Англо-бурската война край Ню Джърси (с помощта на статисти и театрални костюми), нападението над християнска мисия в Северен Китай в селски двор на Южна Англия, аферата „Драйфус”…

Въпреки своята примитивност, въпреки властващата в тях бутафория, въпреки въпиещата си неадекватност, целулоидните възстановки били не само посрещани възторжено от публиката, но и възприемани от нея като напълно реални събития от обществения живот! Вярата в автентичността им не се пропуквала дори когато печатът разкривал тяхната откровена несъстоятелност – технологическата невъзможност да бъде фиксирано нощно сражение, времевото несъответствие между заснемането и показването, дори надничащите понякога иззад екзотичните декори фрагменти от урбанистичен пейзаж или лица на служители от помощния персонал…

Като достоверни били приемани даже „ментетата”, реставриращи действителни епизоди от миналото, евангелски сцени и митологични разкази – смъртта на Робеспиер, срещата между Наполеон и папата, Христовите страдания, печалната участ на Пигмалион и Галатея… Инсценираните хроники на събития (както актуални, така и исторически) се обособяват дори в специфичен жанр. Изключително популярен при това. „Жанрът, в който сме ненадминати – уверява каталогът на френската кинокомпания „Патé фрер” от 1904 г., – са хрониките на действителни събития, за каквито приемаме онези сцени, които имат общонационално или международно значение и затова са интересни за масите”. А по това време тъкмо кинохрониката изпълнява ролята на своеобразен „вестник на масите”.

Фердинанд Зека, режисьорската „звезда” на „Патé”, също признава: „Ние винаги се стараем да следим текущите произшествия и да ги хроникираме, предизвиквайки по този начин интереса на нашите клиенти… Понякога обаче поради безбройните трудности, възникващи при „сграбчването на мига”, ние не може да гарантираме достоверността на всички кадри… В някои случаи, когато снимките на местопроизшествието са невъзможни, ние сме принудени да възпроизведем недостигащите епизоди, приближавайки ги при възможност до реалните събития”.

Само през 1903 г., когато Чарлс Райдър Нобъл пребивава за първи път в България, бял екран виждат две инсценирани хроники със сюжети, почерпани от бурната балканска обществено-политическа действителност. Едната от тях е „Убийството на кралското семейство на Сърбия” (Assassinat de la famille royale de Serbie), пресъздаваща мигове от преврата, извършен през нощта на 28 срещу 29 май 1903 г. Тогава група млади сръбски офицери, принадлежащи към нелегалната организация „Черна ръка”, нахлуват в белградския дворец и умъртвяват крал Александър І Обренович (1876–1903) и съпругата му Драга Машин (1861–1903). Вестта за злодейството светкавично обикаля света. За да отговори адекватно на винаги жадната за сензации публика, „Патé” моментално започва снимките, поверени на режисьора Люсиен Нонге (другия голям постановчик на фирмата). Добрата организация и професионализмът на екипа правят възможна появата на сърцераздирателната драма само 9 дни след покушението. Оскъдни данни за филма, несъхранен до наши дни, могат да се открият в каталозите на „Патé”, където той фигурира под №984.

Под различни заглавия лентата с успех обикаля Западна Европа, но така и не прекрачва границите на Сърбия. Затова пък бива показана в България – и то отново в Пловдив! Единственото доказателство за този акт е кратко съобщение, озаглавено „Приятно развлечение” и публикувано на 10 август 1903 г. в рубриката „Хроника” на в. „Пловдивска поща”: „Тая вечер, в салона на театър „Люксембург”, ще се представят от най усъвършенствувания апарат „мегалограф” разнообразни живи картини, между които и убийството на сръбската кралевска двойка. Продукцията е приятно-развлечителна. Цени съвсем умерени”.

За втория филм не съществуват (поне засега) свидетелства, че е прожектиран у нас (макар интерес към темата да не е липсвал). Защото той е показвал „най-вълнуващите събития, станали по време на размириците в Македония” (имайки се предвид Илинденското въстание). Неговото оригинално заглавие (според каталозите на „Патé”) е „Турски жестокости” (Atrocités turques). За режисьор и на тази възстановка обикновено се посочва Люсиен Нонге, но не с необходимата степен на увереност, като основанието за това и този път е фактът, че и тя (както повечето ѝ посестрими от този период) не е оцеляла до наши дни.

„Ментетата” не са от вчера

През пролетта на 1904 г. пловдивчани са имали възможност да видят и друга една инсценировка. За това свидетелства изпратената на 2 април от града „частна кореспонденция”, публикувана на 4 април в рубриката „Живота в провинцията” на столичния в. „Дневник”. „Всеки епизод на войната е интересен – уверява третата част на дописката, наименувана „Порт-Артурския бой на кинематограф”. – Но морския бой при Порт-Артур е намерил възпроизвеждане и в кинематографа. Обширния салон за кинематографически представления е пълен. На платното се рисува ожесточен морски бой. Параходите тънат един след други под адските експлозии на мините, а управляющия кинематографа обяснява на очудената публика от почтени граждани, офицери, чиновници и пр., че това е боя при Порт-Артур. Картината на местността е разкошна, на нея, обаче, се виждат не само високи кули и средневековни кастели, но и две джамии. Дявол го взело, Порт-Артур и джамии! А бързината, с която кинемотографа ни предава П.-Артурския бой надминава бързината на всеки наши специални кореспонденции от Крайния Изток”.

По волята на Клио, музата на историята, Руско-японската война (1904–1905) е един от първите мащабни въоръжени конфликти в света, избухнали след началото на новата кинематографична ера. Кръвопролитният сблъсък се оказва медийно събитие, в което седмото изкуство изиграва важна роля благодарение на неколцина свои служители, успели да запечатат мигове от далекоизточната драма и по този начин да се превърнат в нейни летописци. През 1904 и 1905 г. само „Патé фрер” предлага цели двадесет „хроники” от войната (поне под толкова на брой каталожни номера те са посочени в нейните регистри). Но и двадесетте са инсценировки, осъществени предимно край Париж! По хълмистите и песъчливи терени на Монтрьой (днес квартал на френската столица) стотици статисти, облечени в униформи на руски и японски войници, са пресъздавали пред обективите на кинокамерите водещите се уж на хиляди километри бойни действия. „Марна заменя реките на Манджурия” – уверява френският киноисторик Жорж Садул.

Подобен фалшификат ще да е представлявал и първият филм за Руско-японската война, появил се на български екран (засега няма сведения за по-ранен показ), но най-вероятно заснет в околностите на Париж. В конкретния случай очевидната измама бива установена и отбелязана дори от пловдивския дописник на софийския „Дневник”.

Виж, онази „лента от театра на японско-русската война”, която Чарлс Нобъл получава „по пощата” на 5 юни 1904 г. и представя в Пловдив, е наистина „оригинална” –заснета от неговия колега Джордж Хенри Роджърс за „Чарлс Ърбан Трейдинг Къмпани”, в чиито каталози фигурира кинохрониката „Руската армия в Манджурия” (The Russian Army in Manchuria, изградена от 12 основни епизода.

Чарлс Райдър Нобъл и целулоидното възкресяване на Съединението

Познавал ли е Нобъл филма „Турски жестокости” или „Кланетата в Македония”? Не се знае. Но се знае, че сред неговите „вариации” по същата „тема” присъстват идентични „сцени из живота на въстанниците”: „чета, криеща се в засада сред храстите” и четник, „изпратен напред да хвърли бомба с динамит в шубраците”, ала най-вече показващи „македонската неволя” (причинена тъкмо от турските жестокости и кланета). В този ред на мисли намерението на Чарлс Нобъл да възкреси на филм Съединението, изявено във в. „Пловдив”, се вписва напълно в характерните за занаята тогава жанрови форми. Интересът му към реконструирането на събитието (а то ще рече – интересът му към инсценираната хроника, още по-точно – към историческата възстановка) може да се окаже ключа към разгадаването на неговите илинденски „кинематограми”.

Чарлс Нобъл очевидно не се е задоволявал само с предлаганото от „неравнодушната природа” (Сергей Айзенщайн), не е разчитал единствено на „жизнената правда” и балканската екзотика, а е подреждал мизансцена, подготвял е сцената на бъдещото действие, което означава, че сам е режисирал някои епизоди! Ето защо може да се предположи, че той, като дългогодишен „човек на театъра”, е авторът на идеята за инсценирането на неговите хроники, че стилистиката на някои от кадрите му би трябвало да се охарактеризира не като „документална”, а като „постановъчна”.

Със сигурност пък може да се каже, че „кинематограмите” на британеца са „хибрид” между хроника и възстановка, защото съчетават репортажни натурни снимки с инсценировка на историческо събитие. Според българския теоретик, професор и член-кореспондент Неделчо Милев въстаническата серия е „съзвучна на цялата „документално-игрална линия” в ранното английско кино”. Но ако тези кинокадри не отразяват действителността, тогава те са плод на споменатите вече прийоми – реконструкцията, аранжировката, режисурата, характерни за жанра „инсценирана хроника” или „историческа възстановка”. Според теорията на седмото изкуство обаче „дори най-автентичната „възстановка” в документалното кино следва да бъде окачествена като използване на елемент на игралния вид кино” (Неделчо Милев).

Възможно ли е тогава поне една от „кинематограмите” на Чарлс Нобъл да се окаже първия игрален филм, заснет не само в България, но и на целия Балкански полуостров? Едва ли. Но е напълно възможно някои от заглавията да са били представители на онези междинни образци, характерни за прехода от първичната документалност на кинематографа към по-съвършените форми на художественото, на игралното кино, предполагащо драматургия (фабула, сюжет), психологически актьорски превъплъщения, стилна режисура.

Тъкмо такава историческа възстановка ще да е възнамерявал да осъществи Чарлс Райдър Нобъл в града край Марица, използвайки елементи на игралния вид кино, но и съблюдавайки достоверността на отминалото събитие – „За та­зи цел съ­зак­лят­ни­ци­те ще бъ­дат по­ка­не­ни да ся явят в Плов­див с то­га­ваш­ни­те си об­лек­ла”. Имал е „голямо же­ла­ние”, ала не е успял. Но самата идея е показателна за личността, която я е родила, допринася изключително много за извайването на психологическия профил на британеца, за очертаването на кръга на неговите чисто човешки пристрастия, аматьорски исторически познания и професионални естетически възгледи, колкото и претенциозно да звучи това…

Всъщност чия е била идеята, огласена от в. „Пловдив” пет дни преди появата на чужденеца в града? На провинциален вестникар, страдащ от локален патриотизъм, подхвърлил недобросъвестно „фалшивата новина” покрай истинската? И най-добросъвестният да е бил този журналист, той си остава местен човек, за когото предварителното добиране до информацията е било трудно и дори невъзможно. Ето защо логиката посочва Чарлс Нобъл като най-вероятния първоизточник на инициативата. Още повече че намерението, както е артикулирано във вестника, прозвучава като лично, съкровено „же­ла­ние”.

Самият факт, че един обикновен човек (при това пришълец) насочва вниманието си към този най-величав обществено-политически подвиг в българската следосвобожденска летопис, доказва както значимостта на събитието, така и гръмкия му отглас всред цивилизованото човечество, чието ехо не заглъхва близо две десетилетия след неговото сътворяване! Самият факт, че един кинематографист се е постарал (навярно по време на пребиваването си у нас) да се информира достатъчно добре за някои подробности – една от които например е географското наименование „Ис­точ­на Ру­ме­лия”, да понатрупа исторически познания относно „сва­ля­ние­то на Генерал-Гу­бер­на­то­ра” (главния областен уп­ра­ви­тел Гав­рил Кръс­те­вич) и „прогласяванието на съ­е­ди­не­ни­е­то”, говори за сериозността на неговите професионални намерения. Но освен това Чарлс Нобъл си е давал сметка за съдбовната същност на акта, за благоговейното отношението на българина към него. Цялостната деятелност на пришълеца в България доказва съпричастността му към миналото на далечната страна, чиито хора той постепенно опознава и навярно обиква. Неслучайно вестниците го охарактеризират като достоен мъж и обявяват за „искрен приятел на Българский народ”.

Наместо епилог

В желанието на Чарлс Нобъл има, разбира се, нещо емоционално, но и нещо рационално, прагматично. Той предугажда интереса, който западноевропейската (в частност британската) публика би проявила към бъдещия филм (най-вероятно заради потенциала на темата му), но в случая неговата интуиция е плод на отличното познаване на тази аудитория, на нейните вкусове и предпочитания. Англичанинът едва ли е изпускал от очи и българския зрител, което пък, ако действително е било така, говори, че е имал намерение да се завърне поне още веднъж у нас?

Макар и оскъдни, наличните факти подсказват, че Чарлс Нобъл е имал вкус към постановъчното кино, към инсценировката, към възстановката… И навярно по време на работа е прибягвал до възможностите, които тези творчески похвати предлагат. Не е изключено част от своя опит в тази област той да е натрупал по време на снимките си из българските пущинаци, където главните му герои, македонските въстаници, са се чувствали като у дома си. Не е изключено Нобъл сам да се е убеждавал (при това нееднократно), че крайният резултат от „аранжирането” е допадал на публиката и окуражен от това откритие, се е опитал да повтори успеха сред чукарите на тепетата. Според краткото съобщение във в. „Пловдив” се оказва, че той не е бил само безстрастен наблюдател, хладнокръвен регистратор, хроникьор и документалист (в тесния смисъл на термините). Чарлс Нобъл е бил кинематографист – в най-широкия смисъл на това понятие, включващо в себе си творческото търсене в областта и на развлекателното, и на зрелищното, и на сензационното кино…

Посвещаването му на Илинденската епопея и намерението му да възкреси на филм случилото се на 6 септември 1885 г. говорят красноречиво, че подходът на кинематографиста към двете събития е еднакъв – и като тематично предпочитание, и като насочване към жанра на инсценираната хроника, и като подбор на художествено-творческите средства… Но действията му са израз най-вече на неговия граждански и морален избор! Самият интерес към двете събития пък (и то проявен от безпристрастен чуждестранен „наблюдател”) е ярко доказателство за родството и взаимосвързаността между обявяването на Съединението и избухването на Илинденско-Преображенското въстание. Актове, родени от желанието на българите да отвоюват, съградят и заживеят в една своя държава…

Петър Кърджилов е писател фантаст, журналист и киноисторик. Роден е в Стара Загора през 1950 г. В периода 1980–1990 г. е редактор в Българската национална филмотека, главен редактор на списание „Фантастика“ (1990–1991), отговорен редактор в издателство „Златното пате“ (1992–1997), експерт в Националния съвет за радио и телевизия (1998). Автор е на книгите „Орбитата на Сизиф“ (1987), „Призрачен цикъл“ (1989), „Не обиждайте мафията!“ (1996), „Звездни детективи“ (1999), „Основание за смърт“ (2005), „Светлопис за Илинден“ (2009), „Кинохроники, заснети в Македония по време на три войни (1912–1918)“ (2018) и др.