Няма много от Алмодовар в този филм на Алмодовар, освен плаката и няколко интериора. А най-неповторимото при Педро Алмодовар без съмнение е естетиката „Алмодовар“ – неустоимо провокативна и тръпчиво сантиментална. Всеки (в това число и кинорежисьорите) има правото да се развива и еволюира, разбира се, но когато след 23 пълнометражни истории запазената марка рязко угасне като повреден неонов надпис, тъгата се разстила отвъд сюжетните предели на „Съседната стая“.
Златният лъв на Сан Марко (от МФФ Венеция 2024) не променя факта, че сме изправени пред вероятно най-неразпознаваемия филм на испанския режисьор (сигурно и английският, на който говорят героите, допринася за усещането). Само по себе си това не нарушава качествата на творбата, но някак си я обезличава. Защото, отивайки да гледаш „Съседната стая“, ти не искаш да проследиш поредния трагичен разказ за „най-коварната болест“ на нашето време, а да видиш какво има да каже по темата именно Педро Алмодовар.
Писателката Ингрид случайно научава, че близка приятелка, с която не се е срещала от години, е тежко болна. Посещавайки в болницата Марта, пренебрегнала грижите за дъщеря си заради кариерата на военен фотограф, двете си припомнят общото минало. Срещите им преминават в разговори, които скъсяват дистанцията на отминалото време. После Марта, прикривайки умело самотата си, моли Ингрид да остане с нея за едно последно пътуване, докато състоянието ѝ се влошава…
В „Съседната стая“ се усеща влиянието на Бергман и неговата сдържаност, толкова чужда на стила на твореца от Ла Манча (добре де, Кастилия-Ла Манча). Алмодовар изглежда остарява – не, не в очевидния житейски аспект, а в артистичния. И това е тъжно, най-вече защото филмографията на негови връстници показва, че не е неизбежно. Самият той се определя като „по-мрачен, по-обран и по-меланхоличен“ през ХХI век, но погледнато егоистично, аскетизмът е последното нещо, от което се нуждае съвременното авторско кино в надпреварата за печелене на зрителското внимание.
Произведенията му винаги са били изпъстрени с обсесии, сред които и тази към смъртта като мистерия, предизвикателство и съперник на любовта, но никога от позицията на авторитарен владетел, така както често я усещат обикновените хора с напредването на възрастта. Смъртта като затворена (червена) врата звучи като метафора за безсилието на живота, за прекратяването на всяко усилие с кроткия полъх на примирението… В този ред на мисли „Съседната стая“ е филм за страха от смъртта, но не за този на Ингрид, а на самия Алмодовар.
Марта, която се е срещала многократно със смъртта по време на работата си в горещите точки на военни конфликти, и Ингрид, която се ужасява от мисълта за нея и се опитва да пребори страха си чрез писане, заемат двете страни на основна човешка дилема. В същото време „сблъсъкът“ и помирението им се очертават като елемент (или етап) от „терапията“, която Педро Алмодовар е избрал за себе си. Тук вече не става дума за автобиографичен мотив, а за изкуството като терапевтична техника, защото творецът се опитва да се изправи – паралелно и последователно, пред проблема от гледната точка на всяка от двете си героини.
И в драмата, и в трагикомедията режисьорът обича да добавя ярка мелодрама, но в „Съседната стая“ тя се оказва в твърде интелектуално обкръжение, което я „обезкървява“. Реализмът на ситуацията придава на наратива документално-натуралистично звучене, подобно на картина, „изоставена“ на дъжда на живота, който логично отмива цветовете ѝ. Ами ако след тях не остане нищо? По същия начин сериозната етична тема за правото да умреш с достойнство, залегнала в сърцевината на сюжета, постепенно „избелява“ и върху нея се наслагват чувството за вина, страховете, угризенията, съзерцанията, съболезнованията…
За съжаление, превъзходните актриси в главните роли също допринасят за „обезцветяването“ на филма. Тилда Суинтън е извънземна, но пасна перфектно на естетиката на Алмодовар в „Човешкият глас“ (2020). В „Съседната стая“ обаче познатата дистанцираност и студенина на нейното характерно екранно присъствие предизвикват смущение дали поведението на Марта е актьорски инструментариум, или целенасочен режисьорски избор. Джулиан Мур в ролята на Ингрид пък се оказва в подчинената позиция на „огледало“, което рефлектира страданията на приятелката си и няма истинска възможност да разгърне своя потенциал.
В мрачния тон на „Съседната стая“ липсва живец и това сигурно е съвсем в реда на нещата за един филм, посветен на смъртта. Но когато става дума за творба на Педро Алмодовар, меланхолията и очевидното отсъствие на пословичната му енергия създават вакуум, който не може да бъде компенсиран с добри диалози, качествени актьори и Брехтово отстранение.
