Тридесет и пет години след убийството на писателя дисидент Георги Марков в Лондон, София официално прекрати разследването.
Информацията мина почти незабелязана. И все пак, в средата на септември прокуратурата в София официално обяви прекратяването на разследването на едно от най-тайнствените и най-емблематични дела от времето на Студената война. На убийството през 1978 г. в Лондон на писателя дисидент Георги Марков с помощта на нещо, което ще се превърне в тъжно известния „български чадър” чрез аргументите за липсата на доказателства и давност…
Няколко дни преди това шепа мъже и жени, повечето от които на възраст, запалиха свещ в памет на писателя в една малка църква, недалеч от София. Това се случи на 7 септември, точно тридесет и пет години след онзи съдбовен следобед, когато писателят, работещ в българската секция на British Broadcast Corporation (BBC) e бил блъснат от някакъв мъж с чадър на моста Ватерло. Британската учтивост го изисква и последният се е извинил – но с остър чуждестранен акцент – преди да се втурне в някакво такси. В редакцията Георги Марков подробно разказва за инцидента на колегите си, най-вече защото е усетил леко опарване в задната част на крака си. Помолил е дори един от колегите да огледа крака му, където се е била образувала малка червена подутина. Ухапване от насекомо, без съмнение.
В това време на 3000 километра оттам, в София, която писателят напуска през 1969 г., заради цензурата над негови творби, кипят тържествени приготовления. Първият секретар на Българската комунистическа партия Тодор Живков чества с голяма тържественост своя 67 рожден ден, приемайки делегации от другари, дошли от цялата страна, за да му пожелаят дълголетие начело на партията (Живков ще остане на този пост до края на 1989 г.). Носи се слух, че тези дни е получил потвърждение от страна на хора от Държавна сигурност (ДС), че „работата е станала”. И че повече никога няма да бъде смущаван от жлъчните критики, които неговият основен опонент излива от „вражеските” радиостанции: Би Би Си, радио „Свободна Европа”, „Дойче веле”. Тодор Живков не би и могъл да мечтае за по-хубав подарък на своя рожден ден.
Георги Марков обаче не е бил ужилен от оса. Три дни по-късно той започва да страда от ужасни болки, а британските лекари напразно се борят да спрат едно скоростно и тайнствено отравяне на кръвта. Треска от неизвестен произход, отравяне? Руфъс Кромптън, патологът, извършил аутопсията, продължава да твърди, че това е „най-неясният” случай, с който се е сблъсквал в практиката си. Тъкмо той открива, почти случайно, сачмата с големина на главичката на топлийка, която изважда от бедрото на жертвата.
Проучена под мощен микроскоп, тя се оказва изключително сложна: откритите вътре в нея микроскопични канали съдържат силно токсична субстанция. Вероятно рицин, отрова срещу която няма противоотрова. И има предимството да остава незабелязана в кръвта. Според някои криминалисти тя е била вкарана в кръвта на Марков чрез убождане с чадър. Според други е бил използван малък газов пистолет, от който е била изстреляна сачмата, а чадърът е използван, за да се отвлече вниманието на жертвата.
Много вода е изтекла оттогава под мостовете на Лондон, както и другаде. Някои хора в сянка, сред тях и бившият генерал от КГБ Олег Калугин, но най-вече архивите говорят за това дело, белязало сблъсъка между Изтока и Запада. „Пъзелът днес е почти нареден”, казва Любен Марков, братовчед на писателя. Уединил се в семейната къща в Княжево, в подножието на планината Витоша, където е роден писателят през 1929 г., този човек продължава още да се бори за това Георги Марков „да не бъде убит втори път” – да бъде забравен, а следствието за неговата смърт – потулено. Още повече, че този възрастен мъж е убеден в идентичността на убиеца: става дума за някой си Франческо Гулино, датчанин от италиански произход, за кратко задържан през 1993 г. в Копенхаген, когото ДС е вербувала, давайки му псевдонима „агент Пикадили”.
„Никъде не твърдя, че става дума за убиеца, а само за основния заподозрян по това дело. А той се радва на хубавите си дни в едно малко австрийско градче” – уточнява Христо Христов, един от най-добрите познавачи на българските комунистически архиви. В своята битка за правосъдие семейството и близките на Георги Марков са открили в лицето на този млад човек решаващ съюзник. Тъкмо неговите проучвания, както и упоритостта му, помогнаха да излязат на бял свят сенчестите страни от убийството на Георги Марков.
„За мен е повече от ясно, че това е политическо убийство, планирано от ДС и осъществено с техническата помощ на КГБ, заявява Христов Христов. Този четиридесетгодишен журналист разказва как е попаднал на това дело в началото на 1990 г., когато първите български демократични правителства напразно са се опитвали да хвърлят светлина над престъпленията на комунизма. Защото е имало и обратните усилия на пусналата пипалата си ДС, която още в първите месеци след падането на Тодор Живков е направила всичко, за да заличи следите от досието „Скитник”, кодовото име на операцията, целяща „неутрализирането или ликвидирането” на Георги Марков. Един генерал, Владимир Тодоров, отговорен за нейното оперативно провеждане, даже е осъден през 1992 г. на 10 месеца затвор заради „унищожаването на доказателства”. Заместник-министърът на вътрешните работи по онова време, Стоян Савов, дори предпочита да си тегли куршума два дни преди началото на процеса.
„Въпреки техните усилия по заличаването, са събрани неопровержими доказателства”, казва Христо Христов, който високо цени работата на двама български следователи, натоварени да изяснят това престъпление в началото на 1990 г. – Богдан Карайотов и Коста Богацевски, които извършват сериозна работа. Първият от тях днес е покойник, а вторият е в пенсия. Но оттогава българските власти направиха всичко, за да саботират разследването, твърди журналистът. Особено през февруари 1993 г., когато София не отговаря на искането за информация, дошло от Дания, където полицията, с помощта на Скотланд Ярд, е установила местонахождението и дори за кратко е задържала Франческо Гулино.
Относно ролята на това лице Христо Христов извършва едно огромно разкритие: досието на „агент Пикадили”, от което успява да получи копие през 2007 г. след остра съдебна битка, последвана от друго странно самоубийство, това на Божидар Дойчинов, директор на архивите в Националната разузнавателна служба (НРС), наследник на ДС. Това досие също е било грижливо почистено от съдържанието за 1978 г., когато е убит Георги Марков. Ала сред пожълтелите от времето страници е и декларацията за „вербуване” и множество документи, подписани собственоръчно, които са категорично доказателство за съществуването на Франческо Гулино. И най-вече за особеното внимание към него от страна на българските му „приятели”.
Дребен търговец на антикварни стоки, Франческо Гулино попада в радарите на българските служби още през 1965 г. Притиснат чрез банална история за крадена кола, той е вербуван през 1970 г. ДС бързо забелязва слабото място на този персонаж: дете на разбито семейство, оправен и полиглот, той е лишен то всякакви морални скрупули при извършването на донесения. И има явен стремеж към парите, неговото предпочитание. ДС ще му даде пари, при това много (около 100 000 долара като цяло), но най-вече му осигурява възможността да води двойствен живот, за какъвто той даже не и мечтал. ДС му осигурява множество фалшиви паспорти, обучава го на техниките на конспирацията и му позволява да обикаля по свое усмотрение из цяла Европа, разделена от Берлинската стена. Официално антиквар в Копенхаген, той се превръща през годините в един много специален агент на София, която изглежда, че е подготвила за него и него и много поверителната мисия в Лондон, както свидетелства единствената записка на генерал Тодоров, оцеляла от унищожението: „Да се види с Пикадили хода на операция „Скитник”.
Дори след 1978 г. и убийството на Георги Марков, ДС продължава да се грижи за благоденствието на Франческо Гулино, чийто бизнес бележи възход. В знак на признателност за изключителните „оказани от него услуги”, ДС продължава да финансира дейността му. Наблюдават отблизо неговото „обкръжение”от страх той да не бъде разкрит – което не се случва И така до април 1990 г., датата на последната среща на Пикадили с неговия водещ офицер в Будапеща. Този последният отбелязва, че агентът е „обезпокоен от политическата промяна в страните от Източна Европа и разтревожен за бъдещето си.” ДС го успокоява: службата ще е винаги налице, за да го защитава, но за момента е по-добре да се преустанови всяко сътрудничество.
След краткото му задържане през 1993 г. в Копенхаген, Франческо Гулино изчезва напълно от радарите. Човекът е все пак издирван, ако не от България, то поне от Скотланд Ярд, който никога не е прекратил следствието по това дело за убийство на британска земя. Едва през 2012 г. екип на немската телевизия се озовава редом с него във Велс, Северна Австрия. „Доста време го търсихме в Чехия и Унгария, така се озовахме и в Австрия”, си спомня продуцентът Клаус Дексел, който успява със скрита камера да открадне няколко кадъра с този добродушен на вид и непринуден човек, който ги разиграва до безкрайност, категорично отричайки всичко. Освен, може би, че някога, много отдавна, е познавал някой си Мичо Генковски, негов водещ офицер от ДС. „Това забранено ли е?” – пита той с широка усмивка. Неговият смях, ужасяващ отзвук от едно незабравено минало, все още продължава да отеква в ушите на близките на Георги Марков.
Le Temps, Genève, 27 septembre 2013
Превод: Тони Николов
Още по темата: До моя съвременник
