Откъс от новото издание на литературните и градски спомени на Кирил Христов, излязло със знака на „Кръг“
Кирил Христов пише мемоарите си непосредствено преди смъртта си през 1944 г., а началото им е през един „горещ юлски ден на 1889 г.“. В „Затрупана София“ поетът разказва за себе си през спомените за своите съвременници, с които другарува или си съперничи, но и през описанията на улиците и сградите на стара София от края на XIX и началото на XX век. Оживяват балкончето на Вазов, къщата на Петко Каравелов, домът на Мара Белчева и много други. Отделни глави са посветени на салоните в София преди Балканската война, на „достозабележителните кръчми“, на разходките по софийските улици. Талантливото оформление на изданието е на Капка Кънева.
Кирил Христов (1875–1944) е поет и белетрист, преводач, драматург. Живее в Триест, Неапол, Лайпциг, Йена, Прага. През Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война е военен кореспондент. Съвременниците му го описват като противоречива фигура, но и като творец още приживе признат за класик. Сред многобройните му стихосбирки са: „Песни и въздишки“ (1896), „Трепети“ (1897), „Вечерни сенки“ (1899), „На кръстопът“ (1901), „Към Цариград. Песни“ (1912), „На нож! Нови песни и стихотворения“ (1913), „Игра над бездни. Стихотворения“ (1941). Той е автор на „Боян Магесникът“, историческа трагедия в стихове (1914), драматичната поема „Празник в пламъци“ (1921), на епическата поема „Чеда на Балкана“ (1928), на романите „Тъмни зори“ (1920), „Мечтатели. Роман на една лятна нощ“ (1925) и др.
„Затрупана София“, Кирил Христов, изд. „Кръг“, 2021 г., художествено оформление Капка Кънева
Разходка по софийските улици
Когато в края на 1922 година напуснах София, в нея нямаше още ни един съпритежателски дом. Най-голямото здание в града бе хотел „Юнион палас“ срещу Народния музей. Като се завърнах след шестнайсет години, по всяка улица стърчеха многобройни нашенски небостъргачи. Те ми напомняха казарми, макар на много етажи. Българинът бе страшно горд с това свое изобретение, ако и да си оставаше все толкова несоциален, неготов за съвместен живот. Още при първите разговори върху тия съпритежателски домове аз чух да се разправят само крайно недостойни истории как си правили едни на други инат, тровейки си дните и особено нощите. Всеки иска и тук да бъде по-горен от съседа си и по-силен от него. И понеже тия едри сгради са били строени или крайно икономично, или от разбойници предприемачи, за познатите на запад изолационни средства не е могло и дума да става. Всяка стъпка над тебе или дори под тебе се чува така ясно, като при предишните паянтови бараки. Важното е отвън къщата да изглежда грамадна, величествена, „европейска“. А че вътре тя била по-шумна и по-неспокойна от улицата – това хора с говежди нерви не ги интересува. Всеки си мисли: опита ли се някой да ме тревожи, и аз мога спокойно да се позабавлявам с него. И забавляват се, и затрупват административните и съдебни власти с многобройни оплаквания, със съвсем излишна работа.
Аз пращам софиянци с тия им вкусове по дяволите; те всички имат нужда всеки ден да присъстват на погребението поне на някой свой познат или да надзърнат в някоя хирургическа клиника, за да станат по-човечни. Защото едва ли някъде другаде има толкова много хора, които да не са в състояние да мислят за смъртта, да нямат представа за нея – тъкмо като животните – преди тя да влезе у дома им. Мене ме интересува друга страна от вида на съпритежателска София. Понеже съм бил тук, когато са се строили тия безбройни казарми за софийското население, аз ясно си спомням къде какво е било преди за стотици, за хиляди места. И обичам да скитам из улиците и да възкресявам в погледа си някогашното под сегашното. Това е много приятно занимание за оногова, който има трайна и вярна очна памет. Особено ако свържете отделния случай с някое свое лично повече или по-малко важно преживяване.
Слизам по улица „Алабин“ към Градската градина. На кръстопътя на улица „Калоян“ върху зданието на югоизточния ъгъл един великански орел е разперил крила. Оживява в най-големи подробности това, което е било по-рано там. На ъгъла една обикновена бакалница, горе в единствения етаж с балкон над нея живееше по едно време моят приятел и лекар, от когото често имах нужда, Маноилов, хубав и весел пиротчанец. Той е алиопат, но след дълго кръшкане из Америка връща се и хомеопат. Прибавя към подвижната си природа и някои други колкото източни, толкова и западни навици – например общение с духове… За тоя мил скептик то бе само забава, но той търсеше верующи хора. Около него се бе навъртял книжарят Голов, чиято книжарница бе малко крачки по-нагоре, до аптеката на Белизар Яковов, на североизточния ъгъл на кръстопътя с улица „Витоша“. У Маноилов ходеше и Величков, и други някои посетители на книжарницата на Голов, повечето възстари и поомачкани от живота хора. Един ден Маноилов ми яви да дойда след вечеря у него. Заварвам пет-шест приятели на духовете. Сядаме и се залавяме да викаме по известния на всички начин духа на Стамболов. Упоритият българин се противопоставя, не иска да се яви за празни работи! По едно време чу се лек шум и в абсолютната тъмнина, в която се правеше опитът, по нас се посипа нещо.
– Духът се материализира! – извика Маноилов.
Скочи, донесе лампа. Събираме по масата и по себе си стотини сухи листенца със съвсем странна, невиждана форма. Величков, Голов и другите са шеметни. Маноилов тича в библиотеката си, донася грамаден ботанически речник. Рови, дири. Безброй разкъсани тайнствени реплики…
– Няма растение с такива листа на нашата земя! – решава той.
Аз едвам сдържам смеха си. Всеки си събира по малко листенца и след дълги приказки върху спиритическите явления се разотиват възбудени, развълнувани.
На утрото намирам един свой познайник, ботаник, показвам му листенцата и го питам от коя ли планета ще да са, щом не били от нашата…
Той разгледва усмихнат няколко, слага ги под микроскопа и казва:
– Това са изрезки, навярно с тенекиена форма, от някакви обикновени листа, по-тънки и по-нежни. Избрани са такива места, гдето жилките са по-ситни и след изсушаване по-малко личат.
– Защо ги правиш тия? – питам при следваща среща Маноилова.
– Ако човек от нашата порода не умее в тая София да се забавлява, или ще се обеси, или ще полудее – отговаря той спокойно.
Вървя нататък по улица „Алабин“. На кръстопътя с улица „Александър I“ ъгъла вдясно от мене, беше книжарницата на Христо Олчев, който по едно време взе да издава списание „Мисъл“. За редакция на списанието той нае съседния на книжарницата си дюкян, по улица „Александър I“, сега бръснарница. Там аз получих своя първи хонорар от петдесет лева и трябваше голямо напрежение да си дадем с Никола Милков в онова евтино време да им видим работата до стотинка още същия ден и през нощта. Там биде предаден на Олчев и ръкописът на първата ми сбирка „Песни и въздишки“ и там получих възнаграждението си за нея – всичко на всичко двайсет петолевки. От тая сегашна бръснарница изнесох първите екземпляри на първата си книжка. Оттам няколко дни по-късно излязох с новия номер на „Мисъл“ в ръце, с първата рецензия на първите ми събрани стихове. Този Олчев беше кисел човек и по-късно люто ми се разсърди за една шега. Той дълги години грубиянстваше с всеки клиент, който влезеше в книжарницата му и му поискваше някоя моя книги.
– Аз не продавам книги от такъв никакъв автор!
Някои младежи се забавляваха с него: наговаряха се да влизат през половина час, през час, да искат все моя книга. Не им даваше нито издадената от него. На грубостта му те отговаряха с още по-голяма и после ми разправяха, че го докарвали да се разтрепери от яд. Омразата му към мене стана причина той да поеме второто издание на стихотворната сбирка на Яворов (преди първото да е изчерпано) с предговора на Пенчо Славейков и да побърза тя да излезе по-рано от моите „Избрани стихотворения“ с Вазовия предговор, станал на мнозина известен още преди да намеря издател. Олчев ми е правил и много големи истински пакости, за които се отказвам тук да разправям.
Отивам по цариградския път към големия парк на София. Последната къща вляво, току пред Орловия мост, бе нещо забележително. Един патрицийски малък дворец, с градинка отпред, с желязна ограда в стила на постройката. То бе домът на най-малкия от хаджи-Калчовите синове, Борис. Една вечер стопанинът ме заведе заедно с няколко общи приятели от едно питейно заведение дома си по важна работа, която не иска веднага да ми каже каква е. Най-напред ме запозна с великолепните афрески в хола: изгледи от Пловдив, дюкянчето, в което баща му хаджи Калчо е натрупал своите богатства, семейни сцени – един съвсем своеобразен малък музей. После извади ликьори, бонбони и след като пийнахме, най-ненадейно каза:
– Хайде да станеш радославист.
Радославов тогава беше на власт.
– Остави се от тая. Аз съм в приятелски връзки с доста наши политици, но никому и през ум не е минавало да ми предлага да се запиша като активен член в партията му. Смятам, че един писател, особено при нашия партизански живот, трябва да бяга от таквоз членство. Ще бъде една от големите ми гордости, ако до края на живота си остана верен на това разбиране.
Как не въртяха, как не сукаха, но не ме отместиха от тая позиция. Сега на мястото на този прелестен дворец се е надул по американски един може би с много удобства съпритежателски дом, но без никаква художествена стойност.
Изменям намерението си да се разходя в големия парк зад Орловия мост. Сега публиката там е съвсем друга, не оная преди двайсет години; народ от крайните квартали, шумен, често дързък.
Минавам по улица „Сан Стефано“ към тихата градина на Докторския паметник. Между улиците „Шейново“ и „Шипка“, гдето са се наредили високомерни съпритежателски домове, едно време се гушеха дребни къщици. В една от тях, две-три стаички, в дъното на издигащ се от улицата двор, живееше Андрей Ляпчев. Един ден той ме покани на македонски гювеч. Освен мене щял да бъде старият приятел Димитър Ризов и още двамина комити. Сложено е на земята, без синия, по най-старинному. Сядаме на килимчетата. Гювечът е чудесен, макар да е лют до полуда – като че са натикали цяла шепа арнаутски чушки. Трябва час по час да се гаси с вино. А то е такова, каквото сега рядко се намира. Та приказки, ядене, пиене, та приказки, ядене, пиене. Че като ми пламна стомахът, че като ми стана лошо от лютото. Бягам вън, повръщам. Ида жълт-зелен. И треперя, та зъбите ми ще се изтрошат, макар да бе сред лято.
Изплашиха се приятелите.
– Лягай скоро! – викна бай Андрей. И затрупа ме с всички дрехи, каквито имаше дома си, завивки, палта. Едвам се стоплих. Дремнах около половин час – и готово. Няма да ме боли главата. Само в корема ми котки дращят. Но не смея да погледна остатъците от грамадния гювеч. Задоволявам се с чудесно бяло сирене, с тахан халва и вино…