Амбициозно потегляне, неуспешно пристигане или как да се изгубите по пътя. Замисълът на „Голямо дръзко красиво приключение“ изглежда любопитен и обещаващ, но разочароващият краен резултат „изисква“ по-задълбочено взиране, каквото самият филм, за съжаление, не предлага. Има нещо „рецептурно“ объркано в творческия GPS на Когонада (американски режисьор от корейски произход), докато разказва история за „божествен“ GPS със самочувствието на „сватовник“. Така вместо вълнуващ романс по завоите между миналото и настоящето, получаваме поредица от затворени врати, безкрайни (лирични) отклонения и „замръзнали“ природни картини.

Голямо

обещание за магия, лудост и поезия. Дейвид не го бива във връзките и цял живот преживява вината, че родителите му го мислят за специален, а той се реализира в диапазона между „нищо особено“ и „малко нещо неудачник“. Сара е убедена, че не иска сериозна връзка, защото „едната половина от нея“ винаги изневерява. Двамата се запознават на някаква сватба. Оказва се, че са наели автомобили от мистериозна агенция за коли под наем, която се опитва да ги събере. И след като се съгласяват на „голямо“ приключение, те се озовават в една кола, и тръгват да си разчистват сметките с индивидуалното минало (под инструкциите на GPS), за да се доближат до възможното съвместно бъдеще…

Дори и да се престорите, че финалът не е предизвестен, от един момент нататък не може да не усетите, че сюжетът се плъзга по повърхността и на романтиката, и на драмата. А Сара и Дейвид остават само щриховани образи (дори без професии), чиито „значими“ моменти се очертават банални и скучновати – те съзерцават спомените си като обикновени зрители, изпълнени с разкаяние, но лишени от мотивация за промяна.

Дръзко  

е да смесиш реалност и фентъзи в любовна киноистория, да се държиш, сякаш през ХХI век още никой не се е сетил за това. Е, според авторите на „Голямо… приключение“ излиза, че дързостта е да тръгнеш на среща със себе си. Подобно пътуване винаги има „воайорски“ потенциал, но филмът на Когонада ни държи на необяснима емоционална дистанция (малко мелодрама можеше поне да му придаде „цвят“) и това допълнително затруднява убедителността му.

В мултиплицирано клише, вратите портали към отминали моменти отвеждат към пропуснати възможности – еднопланови спомени, лишени от екзистенциална дълбочина. Когонада не изследва нито перспективата за възможно бъдеще, нито влудяващата постижимост на избора. Неговите герои просто преживяват отново това, което вече са изживели, като безстрастни марионетки в ръцете на съдбата, GPS или някаква „по-висша сила“. Редуването на настояще и минало постепенно се изпълва с монотонност, която в крайна сметка уморява и разконцентрира зрителя.

Красиво

явно не винаги е гаранция за успех в киното. Дори сексапилът на Марго Роби и харизмата на Колин Фарел не успяват да спасят „Голямо… приключение“ (нито от прогресиращото отегчение, а още по-малко от финансовия провал в боксофиса). Всеки романс може да бъде разказан красиво, но естетиката на формалното решение и добрата операторска работа отдавна не са водещи за задържане на зрителското внимание.

Филмът на Когонада предизвиква и друг размисъл. Защо утвърдени звезди в главните роли, романтична история и общочовешки теми не са достатъчни за най-обикновено забавление, под  арт „летвата“ на посланието, оригиналността и художествената стойност на творбата? Дали проблемът е в липсата на химия между актьорите (те изглеждат повече като съмишленици, отколкото като двойка), в странното усещане за „антисептичност“, което лъха от режисурата, или в някаква необяснима сладникавост, породена от лековатото отношение на филма към сюжета и персонажите?…

Приключение

или пътешествие, с неосъществен потенциал за road movie. Интересна идея, повърхностно съдържание. Всеки един от елементите на драматургичната структура изглежда познат от различни жанрове: пътуването, пре-живяването на болезнени спомени, разчистването на сметки с миналото, страхът от обвързване (и от провал), липсващият баща, жертвоготовната майка, силно желаното дете, срещата със своето по-младо „аз“, и дори порталите. Обединени заедно, те можеха да се превърнат в изобретателно кинопреживяване. Вместо това „Голямо дръзко красиво приключение“ изглежда някак „недопечен“, но не по обичайния „претупан“ начин, когато сценаристът е имал твърде много идеи, а продуцентът – недостатъчен бюджет. Просто Когонада е бил любопитен да разкаже тази приказка, но не е изпитал потребност да „задълбава“ в същността ѝ – те, приказките, нямат психологическа „подплата“, може би ще  изтъкне той в своя защита… В резултат зрителите получават скицирана любовна история, поднесена с опит за философски откровения и придружена с прескачане от врата на врата, т.е. от един семеен проблем – на друг. В отсъствието на автентична емоционална ангажираност филмът се задоволява с механичното повторение на зададени ситуации, и рано или късно ще ви потопи в скука и неудовлетворение…