„Пътна връв“, Наталия Делева, превод Ана Пипева, изд. „Жанет 45“, 2025 г.
Наталия Делева е един от най-оригиналните гласове в съвременната (българска) литература. Уточнението за национална принадлежност е позиционирано в скоби, защото новият роман на Делева излезе първо на английски език. Но въпросът не е в националността на литературата (ѝ) – ако трябва да перифразирам израза „хубава мома род няма“, ще го кажа убедено за романа „Пътна връв“ на Наталия Делева: хубавата книга няма националност, защото тя принадлежи на всички, които имат сетивата за нея.
Сетивата са възможен ключ към романа. Докато го четях, си мислех за конкретна игра, в която се разчита на слепотата, за да се достигне до спасение. Играта се нарича „Сляпа баба“. В нея се завързват очите на едно дете („сляпа баба“), а останалите обикалят около него, докато то се опитва да си хване друго дете и да се освободи. В „Пътна връв“ образът на залавянето се мултиплицира. Първоначално заловена е само майката – хваната в отровното партньорство на съпруга си, системна жертва на домашно насилие, но точно като с превързаните очи в играта на сляпа баба, майката като че ли отказва да припознае злото. Постепенно до уловената жена се нареждат и децата ѝ, а превръзката на очите започва да пада през разказа на голямата дъщеря. Но какъв разказ само! Покъртителен от гледна точка на насилието и изумителен от гледна точка на литературата.
Когнитивните модели лъкатушат между свят, изграден от любов, и любов, изградена от болка. Между раняването и белега. Между способността да раняваш и самонараняването. Между стремежа да бъдеш обичан и страха да бъдеш обичан. Наталия Делева не търси отговори, не обобщава, не разхвърля сентенции. Тя въвежда директно в раната и после дълбае в нея. А раната е многопластова: самотата в родителството, срама да бъдеш жертва, да обичаш насилник, неудобството да имаш роднини със семейни проблеми, междупоколенческата тишина, обръча на комунизма, кризата в посткомунистическото общество, следродилната депресия и депресията от всяко „след“, прошката и себеопрощението.
Наталия Делева е от онези ярки в писането си автори, които не могат да бъдат „елиминирани“ от читателя в процеса на четене – толкова живо е писателското ѝ поведение в романа, че никой не би се усъмнил в истинността на разказваното. Нещо повече – читателите ѝ знаят, че четат собствената си история дори никога да не са я преживявали. Изкуството на разказването ѝ е флуид, който се промъква навсякъде с лекота: едновременно влизане с взлом в детайлите и недоизказаност, която активира досещане и въображение, смут и тържество.
Как всъщност се пише за толкова тежка тема като домашното насилие? Ако се върна на началните си думи за този роман и коментирам отново неговата националност, но този път през темата за насилието, не бих се питала „от тук ли е този роман?“, защото този роман е от целия свят. Но не темата му го прави световен, а умението на Делева да разказва леко за тежкото. (Насилието вероятно има свои национални специфики, конкретно в романа дори съществуват възможности за тълкуване на народопсихологията на българина по отношение на реакциите при домашно насилие.)
Специално внимание заслужава езикът на Наталия Делева. Още на ниво заглавие играта на смислите в преки и преносни значения заявява, че ни предстои да четем книга от автор с усет за поетични и стилистични еквилибристики. Пъпната и пътната връв ни свързват непоколебимо с началата, с началните точки и ни напомнят, че всъщност посоката сме ние и всеки път вървим към себе си, от себе си, през себе си. В метафората на това пътуване и главите в романа са озаглавени като спирки. Ако пъпната връв свързва детето с майката, пътната връв може да отреже всички връзки. Като част от теорията за непристигналите хора.
Опустошително честна към себе си, и във втория си роман на български език Делева е разкошна във всяка страница. Написала е може би най-добрата книга, в която се пресичат непонятното и самопонятното, силата на обичта и насилието над нея.
Наталия Делева е автор на романa „Невидими“ („Жанет 45“), който печели награда за дебютна проза на наградите „Перото”, съпътстваща награда на конкурса „Южна пролет“ и бе номиниран за Роман на годината на НДФ „13 Века България”. Романът е преведен на английски, немски и полски език. Вторият ѝ роман ARRIVAL, написан първоначално на английски език, излиза през 2022 от The Indigo Press, Великобритания. Нейни текстове и литературна критика са публикувани в литературни списания и антологии, между които „Истории от 90-те“ (ICU Publishing), Words Without Borders, Fence, Asymptote и Granta.
