Миналата седмица беше бомбардирана и опожарена Киево-Печерската лавра. Както винаги при подобни случаи, кремълската пропаганда веднага излезе с твърдение, че това е извършено от украинската противовъздушна отбрана. Успенският събор на лаврата е взривен през 1941 г. и тогава руската пропаганда заявява, че е извършено от германците. Режисьорът Александър Довженко обаче пише в дневника си: „Нашите глупаци и този път преизпълниха зададената програма, оставайки верни на своя стил на глупави копелета и херостратовци… Но никога, докато съм жив, няма да кажа на никого за това, защото трябва да се казва, че фашистките изверги унищожиха нашия красив, скъп Киев. И че Лаврата, светиня на цяла Русия, пак те я вдигнаха във въздуха“.
Аз не искам да се включвам в ненужен спор дали сега храмът е опожарен от руска, или от украинска ракета, защото в световната преса се изнесоха достатъчно доказателства. И защото, за да падне ракета върху него – каквато и да е тя, – единствената причина е войната, започната от Русия.
Но много християни в болката си се питат: „Защо Бог не защити манастира. Защо не го опази?“.
През вековете са водени стотици войни и са разрушени хиляди църкви. Бог не се е намесвал да възпира унищожителната стихия на човешкото зло нито по време на войни, нито когато в мирно време болшевиците взривяваха хиляди храмове и избиваха милиони християни.
Бог не се намесва, защото не възпира силата със сила. На силата не противопоставя сила. Разбира се, Бог дава сила, укрепява нашата немощ и ние постоянно се молим за това, но не се намесва със сила да налага или да доказва Своята правда. Бог постъпва според думите, с които е вдъхнал сила на св. апостол Павел: „Силата Ми се в немощ напълно проявява“. Това е един от основните Божии парадокси, защото сила и немощ са оксиморони. Този парадокс се отнася както за Христос, така и за Неговата църква. Митрополит Антоний Сурожки пояснява с топли думи какво означава това: „Църквата никога не бива да говори от позиция на сила… тя трябва да бъде, ако щете, така безсилна както Бог“.
***
Пред погледите на Своите ученици Иисус Христос се възнесъл на небето с раните, получени на кръста, а ангелите им възвестили, че при второто Си пришествие Той ще слезе от небето „по същия начин“. Заради тези думи го очакваме да бъде със същите рани. Тогава по тези рани ние ще Го разпознаем, така, както апостол Тома Го разпознава и възкликва: „Господ мой и Бог мой!“.
Раните на Иисус са като духовен код. Има случаи, когато майка е била откъсната от детето си още като пеленаче и след години го разпознава по някакъв специфичен белег. В Евангелието има едно ключово предупреждение – преди второто пришествие на Христос мнозина ще дойдат в Негово име, говорейки: „аз съм Христос“ и „тогава мнозина ще се съблазнят“. А последствията ще бъдат фатални. Но как можем да не се поддадем на съблазънта, след като лъжехристите „ще покажат големи личби и чудеса, за да прелъстят, ако е възможно, и избраните“?
От църковното предание знаем, че освен личбите и чудесата, с които ще прелъстява, антихристът по всичко ще прилича на Христос. Има един белег, който със сигурност ще го отличава от Него – няма да носи белезите от Неговите рани. Именно в тях е концентрирана гигантската разлика между Спасителя и изкусителя и тя не е само външна, а изразява противоположна философия, нравствени ценности и етос. Още от старозаветното пророчество на Исаия е известно, че Месията, „изпоранен за нашите грехове и мъчен за нашите беззакония… бе измъчван, но страдаше доброволно“, но „чрез Неговите рани ние се изцелихме“. Нищо друго не ни свързва толкова силно с Христос, както раните Му, получени заради нас. Той понася страданията не по принуда, а доброволно. Не оказва съпротива и не си служи със сила. По всичко това антихристът е Негова противоположност.
Силата на Христос е Неговата немощ. Не слагам тази дума в кавички, защото Неговата немощ е реална, а не престорена или символична. Както и раните Му са реални, кървящи и смъртоносни, а не въображаеми, привидни и символични. Те са Неговата богочовешка същност. Те са причинени от злото, защото „цял свят лежи в злото“. Но те са и доказателството, че Христовата немощ е надделяла над мощното зло.
Христос се възнася на небето с раните и с тях сяда „отдясно на Отца“. Спасението е извършено, но раните остават като знак, че злото е победено чрез немощ и смъртта е победена чрез смърт. Те причиняват Неговата смърт и след Възкресението продължават да стоят на тялото Му, но вече не причиняват смърт. Те остават като вечен и неизличим белег на победата на живота над смъртта и на доброто над злото.
Божието безсилие е парадоксалното изражение на пределната Божия любов. Така ние сме защитени не от Неговата сила, а от Неговата любов.
Изглежда сякаш лесно да си го обясним, но можем ли да намерим утеха в това обяснение? И изключва ли то нашето безсилие, скръбта, отчаянието, също гнева и негодуванието и всички чувства, които ни връхлитат, когато виждаме безсмислената война да сее смърт, да погубва човешкия живот, да го похищава, да го обезценява, да взривява християнските храмове, градени с хилядолетия. С какви думи бихме могли да утешим човек, изгубил най-свидното си? Дали Божието безсилие ще му помогне да преодолее своето безсилие пред смъртта?
