Всеки държавник живее едновременно в няколко концентрични кръга. Най-външният кръг е този на публичния му образ. Следващ е кръгът на доверените му хора, на „хранените му хора”, където той се чувства най-комфортно. Още по-навътре е личният му семеен кръг. А последно, в центъра, е онова „аз”, където става срещата с Бога или с демоните.
Тук е мястото да предупредя, че ни най-малко не искам да се глумя със страданието на бившия ни премиер. По-скоро се опитвам да разбера кога един висш държавник вдига кръвно. И с това може би да му помогна, не на последно място, да разбере по-добре самия себе си. Защото колкото по-добре един държавник разбира самия себе си, толкова по-добре той ще разбира и хората, които, божем, управлява.
Сестрата на премиера се опита да даде отговор на въпроса от заглавието. Тя каза, че виновни за здравословното му състояние са медиите. В това има резон. Тя всъщност говори за най-външния концентричен кръг, за публичния образ на премиера. Промяната на медийното статукво е факт. Медийният скафандър, в който доскорошният ни премиер живя почти необезпокояван близо десет години, включително в битностите си на главен секретар на МВР и на кмет на София, с изключение на някои пробойни, най-сетне се пръсна на парчета. Това е все едно тежководолаз с батискаф да изскочи рязко на повърхността на водата. Точно това се случи с Бойко Борисов през последните седмици. От своя виртуален свят той рязко се приземи в живия живот. И смяната на налягането явно му се отрази. Такава логика на разсъжденията донякъде би била вярна, ако не ставаше дума точно за Бойко Борисов. Той е прекалено „печен” в медийно отношение, макар и в чисто монологичен план, ял е от попарата им (на медиите), за да си помислим, че тъкмо медиите сега биха го изкарали от равновесие. А и нали част от харизмата му през всичките тези години се градеше тъкмо на факта, че е непукист, че е «перде».
Затова нека да обърнем поглед към по-вътрешния концентричен кръг, този на „хранените хора”. Там сигурно сега също ври и кипи. И там се разместват тектоничните пластове, вън от съмнение. Истинският, болезненият удар за Бойко Борисов може да дойде именно оттук. Например надписът „Бойко – кръстник на свиневъдите”, закачен на трактора по време на митинга в негова подкрепа, не беше ли нож право в гърба на Борисов, без да го е очаквал. Този велик надпис се родее директно с онзи прословут лозунг от недрата на социалистическото строителство в селското стопанство, когато на селяните след бедствието на тоталната колективизация отново бе разрешено да отглеждат дребен и едър рогат добитък в т. нар. „лични стопанства” – „Във всеки двор – говедо!” Та този, нашият надпис издаваше такъв присмех, че, както се видя, Бойко директно разпусна митинга с мегафон в ръка.
Третият концентричен кръг, този на тесния семеен кръг ще отминем без коментар, уважавайки правото на премиера в оставка на личен живот и на територия, недостъпна за публиката.
Остава центърът, средината, мястото, където живее съвестта. Възможно ли е тъкмо съвестта да е виновницата за високото кръвно на Борисов?
Съвестта? Какво знаем за нея? Не е ли това празна приказка? Будистка мантра за непосветените?
Май не е. Съвестта наистина съществува. Тъкмо тя е окото на Бога във всеки от нас. Тъкмо от нейната тъкан започва да се развива и да се гради религиозното чувство.
Ние не знаем степента на религиозност у нашия премиер в оставка. Непремерените приказки за «началника» горе издават едно простодушие у него в религиозно отношение, но не могат да бъдат основание за някаква рязка присъда. Във всеки случай, прави впечатление, че досега Бойко Борисов на два пъти избягна срещата с новия патриарх – в неделя, при въздигането на дядо Неофит в сан и вчера, във вторник, когато двамата по програма имаха обявена среща. Наистина, вчера по уважителна причина – високото кръвно.
Съвестта? Има ли я, няма ли я у политиците? Хората излязоха навън тъкмо поради липсата на справедливост, това е основната причина за бунтовете – а то значи, поради дефицит на съвест у управляващите. Хората не искат да се примирят с факта, че ги управляват хора без съвест. Та нали те избраха Бойко, защото го припознаха като един от тях, делегирайки му правото да бъде „народната свяст”. И затова сега са толкова привидно непреклонни в протеста си хората. Защото не могат да си простят – не че Бойко ги е измамил за пореден път; а че те са се измамили в него, в своята икона.
Но протестите като всяка стихия скоро ще затихнат. Държавата ще влезе отново в коловоза на процедурите. Бойко отново ще се върне кукуряк на политическото татами. В медицинския му картон ще пише – диагноза високо кръвно налягане поради нервно-психическо изтощение.
Лекарите не боравят с понятия като „съвест”. Тези понятия са оставени на поетите. Но за да не си помислите, че поетите витаят в облаците, за финал ще ви почерпя едно стихотворение. Към това стихотворение ме насочи един текст на литератора Марин Георгиев. Стихотворението е на сръбския поет Йован Христич и е преведено на български от Светлозар Игов.
Оратори говорят по площадите
Оратори говорят по площадите.
Гражданите, въодушевени, ръкопляскат и
вече виждат щастливите дни,
които ще започнат да идват.
А зад затворените врати, зад спуснатите
завеси седят онези,
които вече отдавна са решили
какво може и какво не може да се случи.
И какво значат за тях ораторите, какво значат
за тях ръкоплясканията?
С поглед те търсят танцьорките, с които
ще се наслаждават тази вечер.
И тогава нареждат на своите шпиони да отидат и да кажат на гражданите,
че щастливите дни вече отдавна са започнали.
Но гражданите не знаят това
и чакат по площадите.
