Начало Идеи Гледна точка Защо вдигна кръвно Борисов?
Гледна точка

Защо вдигна кръвно Борисов?

1765

denev

Всеки държавник живее едновременно в няколко концентрични кръга. Най-външният кръг е този на публичния му образ. Следващ е кръгът на доверените му хора, на „хранените му хора”, където той се чувства най-комфортно. Още по-навътре е личният му семеен кръг. А последно, в центъра, е онова „аз”, където става срещата с Бога или с демоните.

Тук е мястото да предупредя, че ни най-малко не искам да се глумя със страданието на бившия ни премиер. По-скоро се опитвам да разбера кога един висш държавник вдига кръвно. И с това може би да му помогна, не на последно място, да разбере по-добре самия себе си. Защото колкото по-добре един държавник разбира самия себе си, толкова по-добре той ще разбира и хората, които, божем, управлява.

Сестрата на премиера се опита да даде отговор на въпроса от заглавието. Тя каза, че виновни за здравословното му състояние са медиите. В това има резон. Тя всъщност говори за най-външния концентричен кръг, за публичния образ на премиера. Промяната на медийното статукво е факт. Медийният скафандър, в който доскорошният ни премиер живя почти необезпокояван близо десет години, включително в битностите си на главен секретар на МВР и на кмет на София, с изключение на някои пробойни, най-сетне се пръсна на парчета. Това е все едно тежководолаз с батискаф да изскочи рязко на повърхността на водата. Точно това се случи с Бойко Борисов през последните седмици. От своя виртуален свят той рязко се приземи в живия живот. И смяната на налягането явно му се отрази. Такава логика на разсъжденията донякъде би била вярна, ако не ставаше дума точно за Бойко Борисов. Той е прекалено „печен” в медийно отношение, макар и в чисто монологичен план, ял е от попарата им (на медиите), за да си помислим, че тъкмо медиите сега биха го изкарали от равновесие. А и нали част от харизмата му през всичките тези години се градеше тъкмо на факта, че е непукист, че е «перде».

Затова нека да обърнем поглед към по-вътрешния концентричен кръг, този на „хранените хора”. Там сигурно сега също ври и кипи. И там се разместват тектоничните пластове, вън от съмнение. Истинският, болезненият удар за Бойко Борисов може да дойде именно оттук. Например надписът „Бойко – кръстник на свиневъдите”, закачен на трактора по време на митинга в негова подкрепа, не беше ли нож право в гърба на Борисов, без да го е очаквал. Този велик надпис се родее директно с онзи прословут лозунг от недрата на социалистическото строителство в селското стопанство, когато на селяните след бедствието на тоталната колективизация отново бе разрешено да отглеждат дребен и едър рогат добитък в т. нар. „лични стопанства” – „Във всеки двор – говедо!” Та този, нашият надпис издаваше такъв присмех, че, както се видя, Бойко директно разпусна митинга с мегафон в ръка.

Третият концентричен кръг, този на тесния семеен кръг ще отминем без коментар, уважавайки правото на премиера в оставка на личен живот и на територия, недостъпна за публиката.

Остава центърът, средината, мястото, където живее съвестта. Възможно ли е тъкмо съвестта да е виновницата за високото кръвно на Борисов?

Съвестта? Какво знаем за нея? Не е ли това празна приказка? Будистка мантра за непосветените?

Май не е. Съвестта наистина съществува. Тъкмо тя е окото на Бога във всеки от нас. Тъкмо от нейната тъкан започва да се развива и да се гради религиозното чувство.

Ние не знаем степента на религиозност у нашия премиер в оставка. Непремерените приказки за «началника» горе издават едно простодушие у него в религиозно отношение, но не могат да бъдат основание за някаква рязка присъда. Във всеки случай, прави впечатление, че досега Бойко Борисов на два пъти избягна срещата с новия патриарх – в неделя, при въздигането на дядо Неофит в сан и вчера, във вторник, когато двамата по програма имаха обявена среща. Наистина, вчера по уважителна причина – високото кръвно.

Съвестта? Има ли я, няма ли я у политиците? Хората излязоха навън тъкмо поради липсата на справедливост, това е основната причина за бунтовете – а то значи, поради дефицит на съвест у управляващите. Хората не искат да се примирят с факта, че ги управляват хора без съвест. Та нали те избраха Бойко, защото го припознаха като един от тях, делегирайки му правото да бъде „народната свяст”. И затова сега са толкова привидно непреклонни в протеста си хората. Защото не могат да си простят – не че Бойко ги е измамил за пореден път; а че те са се измамили в него, в своята икона.

Но протестите като всяка стихия скоро ще затихнат. Държавата ще влезе отново в коловоза на процедурите. Бойко отново ще се върне кукуряк на политическото татами. В медицинския му картон ще пише – диагноза високо кръвно налягане поради нервно-психическо изтощение.

Лекарите не боравят с понятия като „съвест”. Тези понятия са оставени на поетите. Но за да не си помислите, че поетите витаят в облаците, за финал ще ви почерпя едно стихотворение. Към това стихотворение ме насочи един текст на литератора Марин Георгиев. Стихотворението е на сръбския поет Йован Христич и е преведено на български от Светлозар Игов.

 

Оратори говорят по площадите

  

Оратори говорят по площадите.

Гражданите, въодушевени, ръкопляскат и

вече виждат щастливите дни,

които ще започнат да идват.

 А зад затворените врати, зад спуснатите

завеси седят онези,

които вече отдавна са решили

какво може и какво не може да се случи.

 

И какво значат за тях ораторите, какво значат

за тях ръкоплясканията?

 

С поглед те търсят танцьорките, с които

ще се наслаждават тази вечер.

 

И тогава нареждат на своите шпиони да отидат и да кажат на гражданите,

че щастливите дни вече отдавна са започнали.

 

Но гражданите не знаят това

и чакат по площадите.

 

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора