Начало Идеи Дебати Защо война?
Дебати

Защо война?

Алберт Айнщайн, Зигмунд Фройд
21.03.2023
4809

„Защо война?“, Алберт Айнщайн, Зигмунд Фройд, превод от немски Даниела Дечева, предговор Снежана Димитрова, послепис Яня Йерков, издателство „Парадигма“, София, 2022 г.

През лятото и есента на 1932 г. в две разменени помежду си писма Айнщайн и Фройд се опитват да намерят отговор на въпроса защо човечеството не може да се избави от обречеността на войните. Нима няма психологически или цивилизационни механизми, чрез които това вечно надвиснало самоунищожение да бъде избегнато? На следващата година Обществото на народите публикува тяхната кореспонденция под заглавие „Защо война?“. Настоящото издание е посветено на деветдесетата годишнина на дебата между двамата знакови интелектуалци. Освен писмата на Айнщайн и Фройд в превод на Даниела Дечева, то включва обширен предговор от Снежана Димитрова, основан на непознати архивни документи, и психоаналитичен прочит – послепис от Яня Йерков. Идеята за това издание възниква през 2018 г., по време на изследова­телска работа в Архива и библиотеката на Обществото на народи­те в Женева, където се съхраняват документалните сбирки на Орга­низацията за интелектуално сътрудничество и съответните нейни международни структури – Société des Nations (SDN), Archives 1928–1932, International(s) Bureaux, Commission Internationalе de Coopération Intellectuelle (CICI), UNOG, Genève, Suisse. Предлагаме ви откъс от книгата.

Алберт Айнщайн до Зигмунд Фройд

Капут, край Потсдам, 30 юли 1932 г.

Драги г-н Фройд!

Щастлив съм, че чрез предложението на Обществото на народите и неговия Международен институт за интелектуално сътрудничество да разменя мисли с личност по мой избор и така да разясня свободно избран проблем получавам уникалната възможност да разговарям с Вас по въпроса, който с оглед на сегашната ситуация ми се струва най-важният за цивилизацията: има ли начин хората да бъдат избавени от злокобната неизбежност на войната? Почти всички вече осъзнаха, че поради техническия напредък този въпрос стана екзистенциален за цивилизованото човечество, но въпреки това огромните усилия за разрешаването му засега са плашещо безуспешни.

[…]

Вярвам, че можете да посочите начини на възпитание, които биха успели по един донякъде неполитически път да отстранят психологически пречки, каквито психологически неопитният предполага, но не е в състояние да направи преценка за връзките и променливостта им. Тъй като самият аз съм човек, свободен от афекти от национално естество, външната или организационната страна на проблема ми се струва проста: държавите създават една законодателна и съдебна инстанция за разрешаване на всички възникнали помежду им конфликти. Задължават се да съблюдават изготвените от законодателната инстанция закони, да се обръщат към съда при всички спорове, безусловно да се подчиняват на решенията му и да провеждат всички мерки, които съдът прецени като необходими за осъществяване на решенията му. И още тук се натъквам на първата трудност: съдът е човешка институция, толкова по-склонна да допуска извънправни влияния върху решенията си, колкото по-малка е властта ѝ да ги налага. Трябва да имаме предвид факта, че правото и властта са неразривно свързани, а решенията на един правен орган са толкова по-близо до идеала за справедливост на общността, в чието име и интерес той правораздава, колкото повече властови средства тази общност може да приложи, за да осигури зачитането на своя идеал за справедливост. Засега обаче сме много далеч от това да имаме наддържавна организация, която да е в състояние да придаде неоспорим авторитет на своя съд и да наложи абсолютно послушание за изпълнението на неговите решения. Така че стигам до първата констатация: пътят към международната сигурност минава през безусловния отказ на държавите от част от тяхната свобода на действие, респективно суверенитет, и според мен не подлежи на съмнение, че друг път към тази сигурност няма. Един поглед към неуспеха на безспорно сериозните усилия в последните десетилетия за постигане на тази цел прави ясно за всички, че тук действат мощни психологически сили, които парализират тези усилия. Някои от тези сили са съвсем очевидни. Нуждата от власт на съответната господстваща прослойка в дадена държава се противопоставя на ограничаването на правомощията ѝ. Често тази нужда от власт се подхранва от материално-икономически изразения стремеж към власт на някоя друга прослойка. Имам предвид най-вече наличната във всеки народ малка, но решителна, неподатлива на социални съображения и задръжки група от хора, за които войната, производството и търговията с оръжия не са нищо повече от възможност за лични облаги и разширяване на собствената власт. Тази проста констатация обаче представлява само първа стъпка към разпознаването на връзките. Веднага възниква въпросът: как е възможно това малцинство да подчини на щенията си народните маси, за които войната би означавала само страдания и загуби. (Говорейки за народните маси, не изключвам от тях онези, които като войници с всякакви чинове са превърнали войната в своя професия с убеждението, че защитават висшите блага на своя народ и че понякога най-добрата отбрана е нападението.) Тук най-близкият до ума отговор изглежда е следният: малцинството на властващите държи в ръцете си най-вече училището, пресата, а обикновено и религиозните организации. Чрез тези средства то владее и направлява чувствата на широките маси и ги превръща в свои безволеви инструменти. Но и този отговор не изчерпва целия комплекс от обстоятелства, защото възниква въпросът: как е възможно чрез споменатите средства масите да се възпламенят до екстаз и самопожертвователност? Единственият възможен отговор е: у хората живее потребността да мразят и унищожават. В нормални времена тази потребност е латентна и се изявява само в абнормални ситуации; тя обаче лесно може да бъде събудена и доведена до масова психоза. Изглежда именно тук се крие най-дълбокият проблем на целия този фатален комплекс от въздействия. Този проблем може да осветли само големият познавач на човешките нагони. А това води и до един последен въпрос: съществува ли възможност психическото развитие на хората да бъде насочено така, че да станат по-неподатливи на психозите на омразата и унищожението? И тук съвсем нямам предвид така наречените необразовани. Според моя житейски опит по-скоро така наречената „интелигенция“ е тази, която най-лесно се поддава на злокобните масови внушения, защото обикновено не черпи от собствените си преживявания, а може да бъде завладяна най-лесно и най-пълно от писан текст.

Зигмунд Фройд до Алберт Айнщайн

Виена, септември 1932 г.

Драги г-н Айнщайн!

Когато разбрах за намерението Ви да ме поканите да обменим мисли по някаква тема, интересна за Вас, и която смятате, че би била интересна и за други, на драго сърце се съгласих. Очаквах да изберете проблем на границата на днешното познание, към който всеки от нас – физикът и психологът – би могъл да намери специален подстъп, така че двамата да се срещнем от различни страни на един и същи терен. Изненада ме въпросът Ви какво би могло да се направи, за да се предотврати злокобната неизбежност на войната, надвиснала над хората. Първоначално се изплаших от чувството за моята – без малко да кажа „нашата“ – некомпетентност, защото ми се струва, че това е практическа задача за нашите държавници.

[…]

Разбира се, идеалното състояние би било да има общност от хора, подчинили своя нагонен живот на диктатурата на разума. Единствено това би могло да доведе до едно така съвършено и устойчиво обединение от хора, дори при отказ от емоционални връзки между тях. Но най-вероятно това е само утопична надежда. Другите пътища към индиректно предотвратяване на войната сигурно са по-реалистични, но не обещават бърз успех. Не обичаме да мислим за мелници, които мелят толкова бавно, че можем да умрем от глад, докато стане брашното. Виждате, че няма голям резултат, когато по належащи практически задачи се търси за съвет отчужден от света теоретик. По-добре във всеки отделен случай човек да се опита да посрещне опасността със средствата, с които разполага в момента. Искам обаче да се спра на още един въпрос, който не поставяте в писмото си, но който особено ме интересува. Защо толкова много се възмущаваме от войната – Вие, аз и още толкова много други, – защо просто не я приемем като едно от многобройните бедствия, от които страдаме? Та тя изглежда природно заложена, добре обоснована биологически, на практика почти неизбежна. Нека въпросът ми не Ви ужасява. Вероятно за целите на изследването можем да си позволим да сложим маската на превъзходството, с което в действителност не разполагаме. А отговорът е: защото всеки човек има право на живот, защото войната унищожава изпълнени с надежда човешки животи, поставя отделния човек в ситуации, които му отнемат достойнството, принуждава го да убива други против волята си, разрушава ценни материални блага, резултат на човешкия труд, и много други. Освен това в днешната си форма войната вече не дава възможност да се осъществява древният героичен идеал, а бъдещите войни в резултат на усъвършенстването на средствата за унищожение биха означавали пълното изтребление на единия, а може би и на двамата противници. Всичко това е вярно и изглежда толкова неоспоримо, че можем само да се изумяваме защо воюването все още не е осъдено по всеобщо съгласие на хората. По някои от тези точки може да се дискутира. Под въпрос е дали общността не би трябвало също да предявява право над живота на индивида; не могат да бъдат осъдени в еднаква степен всички видове войни; докато има империи и нации, готови на безогледно унищожаване на други, тези други трябва да са готови за война. Но на това няма да се спираме сега, не за това е дискусията, към която ме приканихте. Друго имам предвид; смятам, че основната причина, поради която се възмущаваме от войната, е, че не можем иначе. Ние сме пацифисти, защото по органични причини не можем да бъдем други.

[…]

Сред психологическите характеристики на културата две ми се струват най-важни: засилването на интелекта, който започва да контролира нагоните, и интериоризирането на склонността към агресия с всичките му полезни и опасни последствия. Войната е в крещящо противоречие с психическите нагласи, които ни налага културният процес, и точно затова ние не можем да не се възмущаваме от нея, ние просто не можем повече да я понесем, и тук не става въпрос само за интелектуално и афективно отхвърляне – при нас, пацифистите, това е нетолерантност, с която сме устроени, усилена до крайност идиосинкразия. При това, изглежда, естетическите унижения на войната имат не по-малка роля за бунта ни срещу нейните жестокости. Колко още ще трябва да чакаме, докато и другите станат пацифисти? Не знаем, но може би не е само утопична надежда това, че влиянието на тези два момента – на културната нагласа и на оправдания страх от ефектите на бъдещите войни – в обозримо бъдеще ще сложи край на войните. Не можем да знаем по какви преки или косвени пътища. А дотогава можем да си кажем: всичко, което благоприятства културното развитие, работи и срещу войната.

* * *

Предговор

Снежана Димитрова

Малката книжка от новата поредица „Кореспонденция“, публикувана под шапката на ОН, ще свърже за поколенията двама от най-влиятелните мъже на XX век в обща, макар и водена от изначално различни интелектуални позиции, битка за дълбинно познание на състоянието на едни невидими неща: човешките отношения, както и трудно изказваните, непроницаемите и неразбираемите техни пружини: чувствата. Изглежда, че тъкмо в тази посока литературата и изкуството са важен техен екран, а науката ще се включи много по-късно – нека припомним, че самият Фройд е завиждал на поетите за интуицията, с която достигат до сърцевината на нещата, докато науката, включително и психоаналитичната, изминава дълъг път за постигане на същия резултат. Със „Защо война?“ Фройд практически включва психоанализата в сериозния дебат за корените на войната, в който разгадаването на сложните и невнятни човешки взаимоотношения ще продължи да движи прогреса в напредничавите изследвания още дълго след техния свободен обмен на мисли – в началото на XXI век дискусиите относно „процеса, който превръща индивидуалните емоции в колективни“, задават облика на съвременните изследвания в областта на международните отношения и политологията; от друга страна, проблемът за възпирането на „агресора“ през институциите и инструментите на международното право все още не е загубил нито теоретичен, нито практически смисъл. Проблемният регистър на разговора между двамата гениални събеседници, налаган от дневния ред на западните демокрации за онова, което тогава витае във въздуха – правото на силата и властта на гнева, – затъмнявайки и замъглявайки политическия хоризонт над Европа, сякаш парадоксално ще получи гласност (а с това и политическа легитимност) в първата по рода си международна институция: ОН; обществото, създадено в хоризонта на „световното управление“ с идеята за устойчив и прогресиращ свят на базата на статуквото след Голямата война и превърнато в негов основен юридически гарант, при това получавайки висока общественополитическа легитимност като еманация на общата воля за Мир на държавите и народите. Отговаряйки на една сякаш неотложност – да се преодолее безсилието на политиката, когато става все по-очевидно какво друго и различно (афектът) тежи върху международните институции, независимо от рационалния им характер, – „Защо война?“, макар и да не засреща идеалистичните намерения и конкретно хуманистичните очаквания на мечтателите и основоположниците на едно различно интелектуално бъдеще на света, е част от това важно усилие в рамките на Организацията тъкмо с подривния си потенциал спрямо въображаемото (по силата на действителното състояние на нещата). При това нейният критически заряд е и в особения избор на психоаналитика – Фройд избира да разсъждава по-скоро за правото и насилието в продължителното историческо време, отколкото за тайните на психичното развитие (каквито са очакванията на Айнщайн). Навярно той прави това, държейки сметка за интересите и нагласите на физѝка, но и опитвайки се да го освободи от основните му илюзии по отношение на абстрактни идеали за възможен рационален и прагматично сътворен свят, но всъщност съвсем не само него. Такава е и самата борба на Фройд, а именно – да разкрива трудно осмислими, потискани и изтласквани истини и да ни оставя без илюзии, със „съзнанието, че така причинява болка и страдание на себе си и близките си“. „Защо война?“ е само един, но съвсем не маловажен, а още по-малко маргинализиран и губещ актуалната си стойност, неин израз, при това колкото с изказаното в нея, толкова и със сцените, останали извън (зад кадър)…

* * *

Послепис

Яня Йерков

[…]

Любопитното е, че онзи от двамата, който в размяната на писмата придърпва разговора към полето на „психологията“, е… Айнщайн, при това той дори стига дотам, че поставя диагноза, само за да помоли Фройд да я прецизира, потвърждавайки я: човекът таи в себе си необходимостта да мрази и унищожава. Следователно търсенето на международна сигурност изисква всяка държава да се откаже от част от своя суверенитет в полза на международна организация, способна да издава решения с неоспорим авторитет. Тъй като такава организация все още не съществува, би било „от най-голяма полза“, ако Фройд осветли проблема за световния мир в светлината на последните си открития в дълбинната психология, за да покаже пътя към нови и най-валидни начини на действие. Любопитно е обаче, че в над половината от отговора си Фройд отказва да навлезе в каквито и да било „психологически“ съображения, а вместо това анализира връзката между правото (Recht) и властта (Macht) и говори за историята на социалната еволюция на насилието (Gewalt). За разлика от Айнщайн, привърженик на институцията на международния арбитраж, той е убеден в необходимостта от централизирана „насилствена власт“ (Zentralgewalt), способна да прилага своите решения при конфликт на интереси. Нека подчертаем внимателния избор на използваната от него дума: Gewalt на немски изразява едновременно идеята за „власт“ и за „насилие“. Всъщност Фройд знае от опит, че всяка форма на идеализъм (включително тази на Айнщайн или на самия президент Уилсън) е обречена единствено да предизвиква катастрофални последици в политиката. Конфликтите на интереси между хората се разрешават чрез грубо насилие. Следователно политиката е реално, което трябва да се разбира в неговата логика на пряко противостоене в отношения на сила: „Всичко останало са подробности и повторения“. Едва след като е установил по този начин плоскостта, в която трябва да протича анализът на проблема, нашият дълбинен психолог се съгласява да коментира въпроса за нагона към омраза и изтребление. И той признава, че Айнщайн е бил прав: „вярваме в съществуването на такъв нагон“. Но същевременно отхвърля „дивата“ употреба на тази идея от физѝка, който „прибързва с оценките за доброто и злото“, очевидно без да знае колко много половите нагони (които имат тенденция към запазване и обединяване) са преплетени с нагонa, тласкащ към унищожение и убиване (нагонa към смъртта): „И двата нагона са еднакво необходими, от тяхното взаимодействие и противодействие произтичат явленията в живота“. Всяко действие обикновено е съчетание от различни нагонови импулси и затова няма надежда да успеем да потиснем агресивните наклонности на хората. По този начин Фройд деконструира формулираната от Айнщайн хипотеза за съществуването на „едно несъзнавано на войната“. Войната не е загнездена вътре в нас, а е извън нас. По думите на П.-Л. Асун бихме могли да кажем, че това е „мястото, където нагонът към смъртта (Todestrieb) среща властта (Macht) в нейното измерение на насилствена власт (Gewalt)“. От само себе си се разбира, че презумпцията на цялото разсъждение на Фройд е, че функционирането на групата (армия, тълпа и т.н.) не се различава от това на индивида.

На главната страница: Пол Наш, „Тел“, 1918 г.

Алберт Айнщайн, Зигмунд Фройд
21.03.2023

Свързани статии