Всеки либерално и демократично мислещ човек няма как да не се притеснява от това, че самото понятие „либерална демокрация“ изглежда все повече и повече дълбоко противоречиво. Няма как да не си признаем, че често народът (demos) разбран като огромната маса граждани изобщо не споделя либерални ценности. Така че постоянно се изправяме пред конкретни проблеми, които са трудно решими за всеки либерал, който вярва в демокрацията. Как се постъпва, ако огромната част от хората на практика се идентифицират като расисти и съзнателно и упорито лишават от права малцинствени групи? Или, ако социалният консенсус е да се маргинализират или дори тероризират хора с различна сексуална ориентация от тази на мнозинството?
Най-ранната демокрация не ни помага особено в търсенето на отговор на тези въпроси, тъй като древна Гърция не е била либерална демокрация. Както казва Питер Роудс, демокрацията в Гърция не се е основавала „на човешки права“, а на „граждански права,“[1] тоест всички тези, които не са били граждани – роби, чужденци и т.н. – са били напълно обезправени. В модерните западни демокрации изглежда, че имаме точно обратната ситуация. Политическите елити защитават либерални ценности често срещу исканията на множеството граждани. Някои автори наричат това явление „форма на недемократичен либерализъм.“[2] Така че демократичните тенденции могат да вървят в посока, напълно противоположна на либералните идеи.
В този смисъл, протестите в България и по-конкретно ролята в тях на Обединените патриоти би трябвало да носят истинска утеха на тези, които вярват в либералната демокрация. Ако не за друго, виждаме на практика, че либерализмът, разбран като защита на индивидуални права, колкото и да е непопулярен в момента, се оказва необходимо условие за запазване на демокрацията в по-дългосрочен план. Рано или късно тези, които блъскат възрастни жени, дошли с рейсове от Турция, за да гласуват, ще се обърнат срещу народа като цяло. Когато един от лидерите на Обединени патриоти нарича ромите „човекоподобни“ и жените от ромски произход „кучки“ от парламентарната трибуна, а обществото мълчи, трябва да ни е ясно на къде води този път. Веднъж влезли във властта, „патриотите“ започват да мачкат всяка група, която посмее да надигне глава срещу безчинствата на правителството, в което те участват. Така майките на деца в неравностойно положение станаха обект на грозни подигравки и ги наричаха „истерични жени“. И сега съвсем естествено презрението се насочи към протестиращите.
Тези, които мислят, че нямат нищо общо с ромите и че те не ги интересуват, сега разбират, че така наречените „патриоти“ все повече се обръщат, с дълбока омраза и агресия към народа като цяло. „Лузърите“ и „лумпените“ от протестите изобщо не са малцинствена група, а точно представители на демоса – студенти, преподаватели, собственици на малки и средни предприятия, хора от провинцията, дошли да подкрепят протестите. Имаме си работа с много странен патриотизъм, ако той изключва тези хора.
Едно е сигурно – проблемът в България не е, че хората много протестират, а точно обратното, тоест протестират рядко и с голямо закъснение. Кога се протестира навреме? Например в момента, в който чуеш, че позицията на дадена политическа партия е, че част от народа е „човекоподобен“ (това е възможен превод на Untermenschen на нацистите). И когато един ден стане невъзможно да останеш във властта с подобни морално отвратителни възгледи, това ще е денят, в който ще знаем, че не сме вече на европейското дъно.
Клемена Антонова е историк на изкуството. Защитила е докторат в Оксфорд върху времето, пространството и присъствието в иконата, издаден като книга: Space, Time and Presence in the Icon: Seeing the World with the Eyes of God, Farnham: Ashgate, 2010. 206 p. (Ashgate Studies in Theology, Imagination and the Arts). В момента работи върху изследване, посветено на руската религиозна философия в рамките на проекта на Чарлз Тейлър Religion and Secularism в Института за науките за човека във Виена.
________________________________
[1] Peter Rhodes, „Democracy and Empire” in L. Samos, (ed.), The Cambridge Companion to the Age of Pericles, (Cambridge, 2007), p.33.
[2] Yascha Mounk, The People vs. Democracy: Why Our Freedom Is in Danger and How to Save It, (Cambridge, Mass., 2018), p.13.
