Начало Идеи Защо елитите на Русия започнаха война
Идеи

Защо елитите на Русия започнаха война

Кирил Рогов
28.04.2022
4290

Иронията е, че санкциониращата стратегия на Запада нанася най-тежък удар върху прозападните елити на Русия.

Ако искаме да разберем ясно защо и как стана възможна чудовищната агресивна война на Русия срещу Украйна – война, разрушителна и за двете страни, ще са ни нужни много време и усилия. До този момент фокусът на непосредствените коментари и репортажи падаше неизменно върху президента Путин, тъй като избухването на войната се възприема като негово лично решение. Но обосновка в духа на „ние всички сме заложници на лудостта на един човек“ е по-вероятно да доведе до лъжлив отговор вместо до истински.

Дори ако решение от такава величина и невъобразими последици за нацията и нейната икономика наистина е било взето от тесен кръг хора, повечето от които неизвестни за нас, това говори много за състоянието, в което се намират правителството, националните институции и обществото на Русия. Разбира се, Русия от 20-те години на XXI век е авторитарна страна, чиито граждани имат слабо влияние върху своето правителство. Но защо националите елити – тези, които се успели да съсредоточат богатство и власт, за да разпределят ресурси, които са заинтересовани от запазване на статуквото и следователно се очаква да играят стабилизираща роля – не са били в състояние да установят система за контрол и баланс за ограничаване на възможността за подобни разрушителни решения?

Старите елити отстъпват и се пренасочват на Запад [1]

Ако погледнем назад към историята на постсъветските елити и техните отношения с Кремъл, бихме могли да разграничим няколко етапа в тази връзка. През втората половина на 90-те години на XX вeк Русия развиваше система на съревноваваща се олигархия, доста често срещана в много страни в преход и постсъветски държави. На фона на слабо правораздаване, зле работещи институции и послушни политически партии определени олигархични кръгове бързо натрупаха имоти и капитал и купиха медии, политици и бюрокрацията, което доведе до масово превземане на държавата.

В същото време присъствието на редица олигархични кръгове позволи съществуването на известен политически плурализъм, който обаче не успя да се трансформира в институционалния плурализъм, необходим за една зряла демокрация. Това не важеше само за Русия. И други постсъветски страни като Украйна, Армения, Грузия и Молдова станаха свидетели на подобен развой на нещата. Нескопосаният демократичен преход подкопа реформите и доведе до ширеща се корупция, но не попречи съществено на икономическия растеж, глобалната интеграция или социалната динамика.

В началото на XXI век един нов и популярен президент зае мястото на стария и непопулярен Елцин. Новият човек обеща да отдалечи олигарсите на еднакво разстояние от държавата и да изгради „вертикала на властта“. Това, което всъщност постигна той, е създаването на пирамида от отношения между покровители и клиенти или система на покровителствена политика, както политологът Хенри Хейл описва това явление в книгата си „Patronal Politics”.

Новата пирамида на покровителствени отношения с Путин на върха, играещ ролята на арбитър от последна инстанция, включваше няколко контингента на елита, както стари, така и нови. Съществуващите „старши“ олигархични кръгове – тези, начело с Михаил Фридман, Роман Абрамович и Олег Дерипаска, както и други – се отказаха от управлението на вътрешната политика на страната и възприеха стратегията на „двата джоба“. Те правят пари в Русия, но използват правораздаването и институциите на Запада, за да създават офшорни фирми и да инвестират капитала си.

Този подход им позволи да изоставят стремежа за осигуряване на гаранции за защита на имуществото в континентална Русия (описание на тази стратегия, ползвана от елита, може да бъде открито в книгата на Максим Трудолюбов „Хората зад оградата: власт, собственост и частно пространство в Русия“, на англ. The Tragedy of Property: Private Life, Ownership, and the Russian State). Тази система също така помогна на старите елити да избегнат възможни конфликти със зараждащите се нови елити на Путин, тоест хора, информирани по силата на личните си връзки с Путин, независимо от това дали имат минало в съветските агенции по разузнаване и сигурност, или просто с тираничния манталитет, свързан със силите за сигурност.

Нефтеният магнат Михаил Ходорковски беше изключение. Той влезе в политиката, сблъска се с приближените на Путин, беше победен, прекара 10 години в затвора и живее в изгнание оттогава. Стратегията на други стари олигарси за избягване на политиката може да е изглеждала егоистична, но доскоро се беше доказала като по-прагматична и успешна. Не само старите олигарси, но и Путиновите топ бюрократи и професионалисти в служба на режима възприеха същата прагматична стратегия, купувайки имоти в Италия, Испания и САЩ, възползвайки се от офшорна юрисдикция, за да спестяват за образованието на децата си и за своето собствено пенсиониране извън Русия.

По време на война тази стратегия се провали. Отказвайки да инвестират в защитата на своите активи на вътрешния пазар, изоставяйки битката за политическа територия в Русия и отстъпвайки пред приближените на Путин, усвоилите западната култура елити и богатата бюрокрация на Русия сега стават свидетели на това как техните активи и (както може да се предполага) скътаният на сигурно капитал биват щателно проверявани и често подлагани на санкции. Мечтите на старшите елити и на сподвижниците на режима за тихо пенсиониране в Европа са сякаш загубени. Тези събития ще останат в политическата история като пример, обясняващ взаимовръзката между стратегиите на елита, частнособственическите права и системите за контрол и баланс в политиката. Предполагайки, че имуществото им е защитено на Запад, свободни от всякакъв стимул да се борят за имуществените си права в страната и нежелаещи да отстояват политическата си територия в битка с Путиновите елити и техния тираничен манталитет, старите елити подготвиха почвата за политическата радикализация на новите елити. 

Путиновите елити поемат нещата и започват война

Съществува ясна логика в този развой на събитията. Новият елит на Путин винаги е имал проблеми с узаконяването на своя капитал на Запад, с интегрирането си в западните бизнес среди и на западните пазари. Нещата се влошиха след анексирането на Крим през 2014 г., когато водещата прослойка от вътрешния кръг, новите олигарси на Путин, се оказа с наложени санкции. Поради вътрешни забрани и предполагаеми чуждестранни рискове служителите на Путин в сферата на сигурността и разузнаването бяха изключително ограничени що се отнася до възможностите да пътуват в чужбина и да съхраняват своя капитал на Запад.

Така в началото на 20-те години на XXI век сред руските елити се обособиха два кръга. Единият включваше старите олигарси, които губеха политическо влияние в страната, но запазиха значителни ресурси в Русия и защитени авоари извън Русия. Към стария елит се присъединиха заможни бюрократи и професионалисти от висок клас, които печелеха пари, служейки на Кремъл, и усърдно спестяваха за пенсионирането си и за бъдещето на своите наследници извън Русия. Вторият кръг се формира от близкото обкръжение на Путин, което беше подложено на санкции или подозрение от страна на Запада, но набираше политическо влияние в страната, заедно с многобройни кохорти в средите на бюрокрацията, работещи в сферата на сигурността и разузнаването, също до голяма степен откъснати от Запада, но увеличаващи своята управленческа тежест и богатство в границите на самата Русия.

Анексирането на Крим и началото на широкомащабния сблъсък със Запада вече изглеждаха като малка революция, която драстично би променила баланса на силите, отслабвайки интегрираните на Запад елити и укрепвайки елитите на Путин, „заключени“ в Русия. За последните антизападните настроения все повече се превръщаха не просто в лозунг, а в платформа за стратегическа консолидация.

Докато икономиката изпадаше в застой, имиджът на президента се рушеше, а по-младите поколения се насочваха към социалните мрежи, изоставяйки основното пропагандно оръжие на Кремъл – телевизията, и елитите на Путин започнаха да се чувстват все по-несигурни. Те знаеха, че са изправени пред неизбежното – поколенческа промяна, която ще се погрижи властта и богатството да преминат от старите към младите. В тази ситуация по-нататъшната и по-радикална изолация на Русия върху платформата на антизападната мобилизация им изглеждаше като прагматична стратегия, позволяваща им да предприемат радикална офанзива срещу вътрешната опозиция и да намалят влиянието на конкурентните елитни елементи, стъпили с единия си крак на Запад и запазили по този начин както известна степен на свобода, така и позиции, от които да могат да търсят отмъщение.

Нищо от това не предполага, че елитите на Путин наистина са планирали война с всички средства и са предизвикали налагането на унищожителни санкции срещу руската икономика. Както често се случва в историята, „нещо се обърка“: грешни прогнози и изчисления доведоха до нескопосана война. Но предложената тук картинка обяснява контекста и условията, при които логиката на войната и опасната ескалация са станали възможни и до известна степен дори привлекателни за широк диапазон от високопоставените съюзници на Путин. Тази обезличена милитаристична логика и присъствието на един „събирателен Путин“ трябва да бъдат взимани предвид, когато се мисли за възможни бъдещи сценарии.

Иронията е, че санкциониращата стратегия на Запада нанася най-тежък удар върху прозападните елити на Русия. Причината не е в тяхната известност вътре в самата Русия или евентуалната им роля в създаването на сегашния режим. Причината е, че те са готова мишена. Те са съхранявали своите активи на Запад и така са ги направили лесни за проследяване. От друга страна, ресурсите и авоарите на другата (по-важната) част от руските елити (тълпата на „събирателния Путин“) се съхраняват в Русия, защитени са благодарение на тенденцията към изолиране на страната и биват извличани от енергийните приходи на Русия. Подкопаването на политическото влияние на тези руски елити може да бъде постигнато само чрез подкопаване на икономиката на Русия като цяло.

Превод от английски Марина Карчинова

Кирил Рогов (роден 1966 г.) е известен политически анализатор в Русия, често цитиран на Запад от „Икономист“„Ню Йорк таймс“ и „Вашингтон пост“. Редовно публикува свои рубрики и анализи във „Форбс Русия“, „Ведомости“, „Новая газета“, RBC, както и в „Зюддойче цайтунг“ и „Файненшъл таймс“. В периода 2007–2015 г. е водещ научен сътрудник на Института за икономическа политика (Института „Гайдар“). Старши сътрудник към фондация INDEM („Информатика за демокрация“) и член на борда на фондация „Либерална мисия“. Текстът му за руските елити е публикуван в wilsoncenter.org.

[1] Използван е изразът go West букв. отивам на Запад, който на жаргон означава умирам, отивам по дяволите. Б.пр.

Кирил Рогов
28.04.2022

Свързани статии