В дните на Страстната седмица в църквите отново и отново се четат евангелските разкази за събитието, преобърнало човешката история. За единението на Кръстните мъки с Възкресението, на страданието с ликуването, че смъртта е победена. За преломяването на „монолитното“ дотогава време и разделянето му на „преди“ и „след“ Христа.

В хоризонта на тези четения вярващи и невярващи сякаш незримо вперват поглед в отваления камък, в тайната, която се крие зад него. И няма как да е другояче. Живеем в състояние на дълбоко вътрешно безпокойство, в едно все по-несигурно и безпощадно време. Ала нали всяко следващо поколение е склонно да определя точно така дните си: векове наред хората са повече от убедени, че „преди“ е било по-добре. А „преди“ е било пак същото. И нашите деди и прадеди пак и пак като нас са живели в същото състояние на война със света, в същия „трепет и ужас“, нахлуващ на талази в живота им.

* * *

Ала как „преди“ и „след“ по някакъв начин разменят местата си? В опит да намеря отговор ще си позволя в Страстната седмица да се върна към друг един евангелски разказ – историята със Самарянката. Прието е този „епизод“ да се чете в петата неделя след Пасха. Ала в случая си струва да сторим „обрат“ във времето.

Поради няколко причини, изложени в четвърта глава на Евангелието от Йоан.

Защото още в самото начало (4:4) ясно се заявява, че „трябваше да мине Той през Самария“ (ἔδει δὲ αὐτὸν διέρχεσθαι δια τῆς Σαμαρείας). „Трябваше“? Формулата направо стъписва. Защо да е „трябвало“, каква е била „необходимостта“? Нима Синът Божий не е могъл да постъпва както си иска? Нали там никой не Го е чакал? Защо да не мине от другаде? Би могъл да стигне от Иудея до Галилея и през другия бряг на река Йордан.

Над това са си блъскали главите немалко тълкуватели през вековете. „Трябването“ е твърде силна форма, задаваща „осево време“, както би казал философът Карл Ясперс, особено целеполагане в историята.

„Трябва“ означава, че на всяка цена е било „необходимо“ Спасителят да извърви точно този път и да спре точно на това място, за да се случи онова, което е „трябвало“ да се случи. Както е „трябвало“ да прекара нощта с учениците Си в Гетсиманската градина и е „трябвало“ да поеме Кръстния път към Голгота.

Но защо Му е било да минава край Сихар, та да срещне жената самарянка близо „до землището, което Иаков бе дал на сина си Иосифа“ (Иоан. 4:5)?

Текстът в Евангелието на Йоан е съвсем категоричен. Именно „там“, седнал край кладенеца, Иисус чака до шестия час. Той чака „на място“. Което също не е случайно. Представяме си Го как чака тази жена от Самария. Не сме сигурни дори в името ѝ (в православната традиция е прието тя да се нарича Фотиния, сиреч Светлана).

Срещата при извора е наистина много особена среща. Кладенецът е важно място, както свидетелства Старият завет. В книга „Числа“ (21:16–17) се говори за „оня кладенец, за който Господ каза на Моисея: събери народа и ще им дам вода“. И когато това става, Божият народ запява молението: „Пълни се, кладенецо!“, осъзнавайки, че трябва да се избягват „пукнати водоеми, които не могат да държат вода“ (Иер. 2:13). Защото Бог е източникът на вечен живот и от Него „ще потекат реки от жива вода“, както е казано по-нататък в Евангелието на Йоан (7:38). И обратно, човекът, сеещ около себе си войни и разорение, става подвластен на смъртта, която го прави подобен на „разлята вода, която не може да се събере“ (2 Царств. 14:14).

Но най-показателно е кого очаква Иисус на „това място“ – една жена, при това самарянка от северната част на Палестина. Сиреч жена, „различна“ за иудеите, тъй като нейната земя е заселена с хора, дошли от вавилонския плен, където те са се смесили с езичниците и са били повлияни от техните вярвания. Самаряните смятат себе си за потомци на Северното израилско царство и са от коляното на Йосиф, разделило се на родовете на Ефраим и Манасий. Те следват само Петокнижието, което четат в своя версия на „самарийски иудейски“, и отхвърлят книгите на пророците. Правоверните иудеи пък твърдят, че самаряните са отпаднали от Божия народ, че не разбират същността на Завета, поради което не е редно и дори е срамно да се общува с тях.

Ето какво е казано за тях в Стария завет: „Те почитаха Господа и на боговете си служеха по обичая на народите, изсред които ги изселиха. Те постъпват и до днес по прежните си обичаи… Господ сключи с тях завет и им заповяда, думайки: не почитайте други богове и не им се покланяйте, недейте им служи и недейте им принася жертви, а Господа, Който ви изведе из Египетската земя с велика сила и простряна мишца, Него почитайте, Нему се покланяйте и Нему принасяйте жертви.“ (4 Царств. 17:33–36).

Самаряните назовават себе си chamerim – „тези, които пазят“ или „бдящите“. Основното им светилище е на планината Гаризим, тъй като те буквално следват заръката, дадена във Второзаконие (11:29): „Кога те въведе Господ, Бог твой, в оная земя, в която отиваш да я завладееш, тогава произнеси благословия от планина Гаризим, а проклятие от планина Гевал“. Днес тези места са част от военна зона на Западния бряг на река Йордан.

През вековете самаряните са вдигали въстания, били са подлагани на жестоки изтребления от не една империя – и от римляни, и от византийци, и от османци. Независимо от гоненията самаряните оцеляват в историята, макар често да са били на критичния минимум – дори под хиляда човека. Ето защо им е било разрешено от техните първосвещеници, които смятат себе си за левити, да се женят за еврейки, благодарение на което всъщност ги има до днес. Именно тази шепа самаряни, обречени на изчезване, са коренните жители на Наблус (на Западния бряг), както и на част от ивицата Газа. И през техните очи израело-палестинският конфликт изглежда по съвсем друг начин.

Разказвам всичко това в отговор на въпроса защо Иисус е „трябвало“ да мине тъкмо през Самария. „Трябвало“ е, защото „там“ е зейвал огромен разлом в историята – с преследванията и страданията на безброй хора в протежение на векове, чак до наши дни.

Затова Иисус идва на място, за да протегне ръка на тези хора и да даде пример как може да се заличи бездната на страданието. Вижте само с каква лекота Той сломява стената на отчуждението. Сам моли самарянката да Му даде да пие. И тя – със съзнанието на „изключената“ – дълго не може да повярва, че това се случва, без дори да знае кой именно стои пред нея. Той, Който може да ѝ даде „жива вода“ и спасение, всъщност иска услуга от нея. Иска да пие от „кладенеца на Иаков“, опазван от самаряните и до ден днешен с почит и благоволение.

При това Той иска да пие „без почерпало“, защото „почерпва“ от нея – казва ѝ коя е тя всъщност и какви точно са греховете ѝ.

Обяснява на самарянката, че нейните съплеменници се кланят на това, което не знаят, а Неговите ученици на онова, което знаят. Но „иде час, и дошъл е вече“ (ἀλλ’ ἔρχεται ὥρα καὶ νῦν ἐστιν), в който всичко ще бъде различно и историята ще обърне своя ход (срв. Иоан. 4:23)

Затова Той дълго и до шестия час чака тази жена от Самария, както чака и всеки един от нас.