Преди изкуството служеше за естетическото изграждане на личността. Модерните музеи са се отдалечили твърде много от тази цел, твърди философът Ален дьо Ботон. Каролин Кристоф-Бакърджиев, куратор на Документа 13 в Касел, енергично му се противопоставя. За и против ясните цели на съвременното изкуство – от Philosophie Magazin.
Ален дьо Ботон: Музеите да вземат пример от църквите
Често чуваме, че музеите на изкуството са нашите нови църкви: в един секуларизиран свят изкуството е заело мястото на религията като пробен камък за нашата отдаденост и почит. Впечатляваща представа и част от по-голямата мисия на културата, която би трябвало да замени свещените текстове. В практиката обаче художествените музеи съвсем не използват своя потенциал като нови църкви – места за утеха, за намиране на смисъл, убежище и спасение – и причината е в начина, по който подхождат към поверените им колекции. Наистина те ни представят много значими обекти, но изглеждат неспособни да им придадат рамка, която да ги свърже ефективно с нашите потребности. Проблемът е в това, че съвременните музеи не могат ясно да отговорят на хората защо е важно изкуството. Защото модернистичната естетика, в която са школувани кураторите, смята за изключително подозрителен всеки инструментализиран достъп до културата. Разбираемият отговор на въпроса: Защо изкуство? прибързано сеотхвърля като „редукция”. С готовност сме възприели модернистичното положение, че изкуство, което се стреми да променя своята публика, да я подкрепя или утешава, е „лошо изкуство” само по себе си. За пример редовно се дава съветското изкуство. Само изкуство, което нищо не иска от нас, може да е добро. Затова твърде често излизаме от един музей с въпроса: Какво означаваше това? Защо трябва да се поддържа почитта към амбивалентността? Защо объркването трябва да е едно от най-значимите естетически чувства? Наистина ли липсата на намерение в едно произведение е показател за неговата значимост?
Християнството обратно никога не ни оставя съмнение за какво служи изкуството. То е средство, чрез което се учим да живеем, какво да обичаме и от какво да се пазим. На нивото на намеренията такова изкуство е изключително просто, колкото и сложно и софистицирано да изглежда на нивото на своето изпълнение. Християнското изкуство обхваща една палитра от гении, които имат невероятно елементарни и същевременно максимално витални послания: „Погледни лика на Мария, ако искаш да си спомниш какво е нежността”; „Погледни кръста, ако ти трябва урок по смелост”, „Погледни Тайната вечеря, за да се научиш да не бъдеш страхливец и лъжец”. Решаващият момент е в това, че простотата на посланието не издава нищо за качеството на произведението. Вместо да инструментализираме изкуството, като препращаме към Съветския съюз, можем много убедително да го защитаваме, позовавайки се на Андреа Мантеня и Джовани Белини.
Моето предложение: какво би станало, ако съвременните музеи вземат за пример дидактичната функция на християнското изкуство и преосмислят представянето на колекциите си? Ще навреди ли на един Марк Ротко, ако публиката бъде насочена към функцията, която самият Ротко възлага на своето изкуство: да позволи на зрителя причастие чрез спомена за страданията на човечеството?
Можем да се опитаме да си представим какво би се случило, ако съвременните секуларизирани музеи погледнат сериозно на примера на църквите. Какво, ако и те решат, че изкуството има особена цел – да ни направи малко по-разумни или малко по-мъдри и милостиви – и ако се опитат да използват изкуството, което притежават, за да ни насочат натам. Може би изкуството не бива да съществува „заради изкуството” – изкуство за изкуството е един от най-неразбраните, най-елементарните и стерилни естетически лозунги: защо изкуството да не може, както в религиозните времена, да изразява нещо?
Съвременните музеи обикновено ни водят през изложбени зали с надписи:„XIX век” или „Северноиталианска школа”, и в това се отразяват академичните традиции в образованието на кураторите. Много по-полезна би била подредбата, която групира произведенията по жанрове и епохи според нашите вътрешни потребности. Разглеждането на един музей на изкуството трябва да ни предложи структурирана среща с някои от нещата, които особено лесно забравяме, но ако ги запомним, ще обогатят много живота ни.
Предизвикателството е в това как да пренапишем програмите на нашите музеи, така че художествените колекции да служат на потребностите на психологията по същия начин, по който в продължение на векове са служили на потребностите на богословието. Кураторите трябва да се освободят от дълбоко заложения страх от инструментализиране и да натоварят произведенията със задачата да ни помагат в живота. Само тогава музеите могат да претендират, че са изпълнили своята огромна, ала засега трудно обозрима задача поне отчасти да заместят църквите в едно бързо секуларизиращо се общество.
Ален дьо Ботон (р. 1969 г.) е философ, писател и телевизионен продуцент. Роден е в Цюрих, живее в Лондон, автор на бестселъри.
Каролин Кристов-Бакърджиев: Изкуството трябва да е многопосочно
Наистина ли музеите са новите църкви? А изложбите – религиозни или духовни събития?
Не. Аналогията между изкуството с неговото институционализирано битие и църквата като институция не е достатъчна, за да предложи убедителна картина. През целия XX век се явяват аргументи, че музеите са новите църкви. Най-вече Брайън О’Дохърти (алтер его на художника Патрик Ирланд) участва в тази дискусия. Той смята, че галерийното пространство поради своята неутрална бяла рамка може да служи като идеологическа рамка за една идея. Епохата, за която Ален дьо Ботон говори – музеят като лаицистка църква, фактически не е актуална, музеите приличат повече на търговски центрове. Модерният музей на отминалия ХХ век – докъм 60-те години, със сигурност отваря пространства за досег с вътрешния „аз”, следователно възможност да се свърже гледането и мисленето, както казва Рудолф Арнхайм. Във всеки случай моментите на дълбочина – когато музеите все още приличаха на църкви, са отминали. В подобна аргументация изглежда има доза носталгия. Признавам, че с мръсната вода е изхвърлено и бебето, и консуматорската култура на музеите днес е направила невъзможен този чудесен опит.
Ален дьо Ботон твърди, че заради естетиката, която е на власт, музеите се провалят в опита да обяснят на хората защо изкуството е важно. Вярно ли е това?
Никой, дори една институционална рамка, няма право на собственост върху отговора на въпроса Защо?. Проблемът е изключително сложен. Музеите днес наистина функционират като ръководства за самопомощ, с всички свои въпроси, уъркшопове, семинари, и обяснителни табели те дават отговори на безброй въпроси – следователно предлагат в добавка много друг материал. Чрез тази педагогическа/комерсиална промяна те осигуряват множество форми на помощ, които съвсем не са задължително полезни, ако изхождаме от един вид автономна ударна вълна, свързана с пластичността и интелектуалното съдържание на дадено произведение, която може да се наложи в отношението със зрителя и без подобна рамка. Аз подкрепям редуцирането на рамката, а не нейното усъвършенстване.
Според вас на почит ли е многозначността като основен белег в съвременната естетика?
По принцип съм „за” многозначността. Обратното би било просто глупаво, защото не-многозначното не е само пространството на сталинизма, но и образът на фашизма и на западната консуматорска култура. Почитта към многозначността не е само част от модернистичната естетика, тя е била валидна винаги и за всички изкуства. Изкуството се различава от рекламата и дизайна, доколкото е многозначно и незавършено по отношение на своя смисъл. Сякаш една картина на Караваджо не е твърде многозначна! Често има равнища, на които структурната форма на едно произведение противоречи на съдържанието на образите. Представата за директна и непосредствена не-многозначност, за директно и непосредствено възпитание и за директна и непосредствена самопомощ е това, което е съмнително.
Защо изкуството не може да вземе по-отчетливо страна в подкрепа на нещо, както през религиозните епохи?
Представата, че изкуството може да се застъпи по-отчетливо за нещо, е опасна. Ала и идеята за изкуство, което да е полезно и употребимо, не е нова. Тя е свързана с концепциите на авангарда от началото на ХХ век, насочени срещу автономността на произведението. Петер Бюргер ги проследява в своята книга от 1974 г. „Теория на авангарда” (изд. „Зуркамп”) от тази фаза до момента, когато идеята за автономност на изкуството изчезва, заменена от идеята, че изкуството и животът се сливат. Тази представа за сливането на изкуството и живота е съществен елемент за Баухаус и всички други движения на ранния модернизъм, насочени срещу високото изкуство. Тук се проявява една от двете души на ХХ век: едната е Теодор Адорно, а другата – Дьорд Лукач. Едната се застъпва за автономността на изкуството, доколкото участва в една форма на негативния момент на мисленето, а другата се застъпва за ангажираното художествено произведение, което отхвърля отделянето на изкуството от живота.
Трябва ли кураторите целенасочено да използват произведения, за да помогнат на посетителите да се справят по по-смислен начин с основните въпроси в живота?
В този контекст думата „използват” е погрешна. Аз все пак се надявам, че всеки, който излага изкуство, го прави от позицията, че неговата работа има смисъл за публиката. Най-смислено е да поставяме под въпрос нашите убеждения, т.е. да формулираме въпроси, а не да даваме отговори. Това, което ми създава проблеми, е обстоятелството, че изкуството може да се разбира като форма на самопомощ, като психотерапия, която дава отговори.
Каролин Кристов-Бакърджиев е художествен ръководител на тазгодишната Документа 13 в Касел. Тя е от българо-италиански произход, куратор и историк на изкуството, директор на Музея за съвременно изкуство в Торино.
Превод от немски: Людмила Димова
