Начало Идеи Гледна точка Защо мечката тъпче на едно място?
Гледна точка

Защо мечката тъпче на едно място?

2634

Поглед назад към руската политическа традиция

През 2006 г. харвардският историк проф. Ричард Пайпс (1923–2018), един от най-проницателните познавачи на Русия и СССР, дръзна да напише статия в „Уолстрийт джърнъл“, озаглавена „Защо ръмжи мечката“, която започва със следните пет провокативни въпроса:

Защо руснаците създават проблеми, след като Студената война е приключила? Защо канят в Москва водачите на терористичната групировка „Хамас“? Защо действат по този начин в Украйна, защо спират доставките на петрол и съответно на газ за Европа? Защо сплашват западните неправителствени организации и ги обвиняват в шпионаж и подстрекателство към сваляне на властта? Защо провеждат заедно с Китай военни маневри, открито насочени срещу Тайван?

Сякаш махалото на историята е спряло. Навремето (далеч преди анексирането на Крим през 2014 г. и бруталното нахлуване на руската армия в Украйна през 2022 г.) тази статия на Пайпс предизвиква и иронични коментари (особено от руска страна). За това как, видите ли, в нечии глави Студената война изобщо не била приключила и че за тях Русия била само „Империя на злото“ (да припомня, че Ричард Пайпс, освен изтъкнат историк, е бил член на съвета за Национална сигурност на САЩ в периода 1980–1982 г. и съветник на Рейгън по отношенията с Русия и Източна Европа).

А истината е, че още преди двайсетина години проф. Пайпс подава сигнали към международната общност, че в Русия протичат опасни процеси, чиито корени се крият най-вече в нейното непреработено минало, подтикващо я към открита враждебност.

Русия просто не може да си намери подобаващо място в световната общност. Тя непрекъснато се чувства в изолация по различни причини – свързани и с миналото, но и с настоящето. Някога Московското царство е възприемало Запада като враг заради византийското си наследство, по-късно пък СССР иска да разруши западния капиталистически свят заради комунистическата идея. Но това е в миналото. Оказа се обаче, че дори след разпада на СССР, когато Русия тръгна да търси наново себе си, враждебността ѝ към Америка и обединена Европа не само не намаля, но дори се увеличи, както сочат социологическите сондажи на центъра Левада (докато в Русия все още можеше да се проучва общественото мнение).

Парадоксът е, както отбелязва Ричард Пайпс, че дори изгубила съветските си покрайнини, Русия продължава да е най-голямата държава в света, но това не ѝ носи ни най-малко удовлетворение. Тя ламти за още и още земи и народи, а както виждаме, Путин продължава да прекроява във въображението си всякакви географски карти – я от времената на СССР, я от Екатерина Велика. Грамадната територия допълнително отчуждава Русия от света. Оттук и нейните претенции за някакъв статут на свръхдържава, който все ѝ се отказва, а тя не била страна като всички останали, а цял континент, и би трябвало да има решаващ глас в световните дела.

В Русия протичат опасни процеси, чиито корени се крият най-вече в нейното непреработено минало, подтикващо я към открита враждебност.

Второто нещо, което не може да не прави впечатление, е силната антидемократична традиция в Русия. И днес по повод на войната в Украйна мнозина се питат защо няма по-големи антивоенни протести и какви ли са нагласите на руснаците към тази война, която ще има необратими последици. Според руски анализатори противниците на режима на Путин са около 20% (вероятно сред най-образованите прослойки на населението). Останалите сляпо се доверяват на пропагандата и в една или друга степен подкрепят режима (дори често да го ругаят пред телевизора). Което горе-долу възпроизвежда картината от времената на СССР.

Само на два пъти през своята история Русия се е отказвала от автокрацията – през 1917 г. и 1991 г., като и двата пъти това води до пълна анархия, политически крах и още по-автократична реставрация. Философът Василий Розанов пише през 1917 г.: „Рус се скапа за два дни, хайде да е за три. И какво остана? Чудна работа – нищо“. Звучи като стряскащ урок.

Оттук произтича и третото много важно обстоятелство – руската аполитичност. Никой в Русия сериозно не вярва, че може с гласа си или със заявената си позиция да промени водената политика или да повлияе на автократа в Кремъл. В едно „общество на оцеляването“ всеки гони собствените си интереси. Враждебността обаче не е насочена само навън (към митичния „колективен Запад), който все иска да вкара добрите и простодушни руснаци в някаква „западна клопка“ (западня). Или само към „измислените украинци“ с тяхната още по-измислена държава (само Русия е естествена държава, нали е цивилизация). Затова, както обясни тези дни бившият номер едно Дмитрий Медведев, „съществуването на Украйна е смъртоносно опасно за… самите украинци“. Затова Русия им „помага“, като ги избива, руши градовете им и съсипва тази страна, защото иначе тя ще попадне в ръцете на „бандеровците“. А от това по-лошо няма.

Проблемът на Русия е, че тя отвътре прелива от враждебност. Всички – извън кръга на семейството или на най-близките – са потенциални врагове. Затова и силната власт е толкова важна, защото брани обикновените руснаци и от съседите (тук човек не може да не си спомни някои от сатиричните повести на Михаил Булгаков).

Съответно и „редът“ в Русия е много по-важен от „свободата“. А изборите, каквито предстоят дори тази година, нямат никакво значение. Изборите в САЩ имат значение, защото са непредсказуеми (Тръмп може да бъде избран или да не бъде избран, а Байдън – преизбран). Изборите в Русия обаче нямат ни най-малко значение (Путин ще бъде избран, освен ако по някакъв начин не напусне този свят). Затова в Русия изборите и всякакви други правни или политически процедури се възприемат като чисто мошеничество и „игри за глупаци“. Което видимо не притеснява руското общество като цяло. То не възприема изолацията от света като проблем. Да, международните санкциите срещу Русия дават някакъв резултат – всичко поскъпва, виждаме видеа из социалните мрежи, на които руснаците чакат на опашки за яйца, които вече струват двойно. Или пък мръзнат на силните студове (вместо „колективния Запад“), защото гигантските им топлофикации не са поддържани от съветско време. Но това едва ли впечатлява някого. Руската мечта за „здравата ръка“ е обвързана с други наслоени митични представи – как руският мечок ще затанцува казачок из Европа, а защо не и из Америка…

Препрочитът на статията на Пайпс ме накара да се замисля върху образа на „руската мечка“, тъй любим и на българските русофили, които продължават да пишат из социалните мрежи как сега тя „играела“ в Украйна, ама щяла скоро да заиграе и в дворовете на други съседи (сещате ли се – „победа будет за нами“).

Проучването ми показа, че преди да се превърне в атрибут на руската държава и субститут на нейния владетел (цар, генерален секретар, президент), олицетворението с мечката се е приемало със смесени чувства в Русия. И пак е минавало за „западна диверсия“, в която е набеден един шведски свещеник – Олаус Магнус, който в своята „Морска карта“ от 1539 г. маркирал Русия не другояче, а като мечка.

Изследователи на руския фолклор обаче признават, че в приказките и легендите „ядящият мед“ (медведь) бързо прераства в „цар на зверовете“ и повелител на животинския свят, с когото обикновените руснаци бързо започват да се съобразяват. Така този „цар звяр“ бива обграден с почит, организират му се специални „мечешки празници“ в опит да бъде умилостивен; дава се и някаква страшна „меча клетва“, която никой не смее да наруши от страх пред най-строго наказание. Така че едва ли само коварният Запад е слял Русия с мечката.

В статията на Денис Хрустальов „Произходът на руския мечок“ (2011) открих и други интересни податки. Така например английският поет Дж. Търбървил констатира следното през 1568 г.: „Когато в Москва слагат госта да спи, в знак на особена почит под него постилат меча кожа. А вместо възглавница слагат седлото му под главата. В Русия няма друга постеля“. А немският изследовател Ханс Лемберг прави едно още по-интересно откритие, тръгвайки от етимологията. За европейците Русия си остава северна страна. А гръцката етимология на arktos отпраща едновременно и към севера (Арктика), и към мечката. Контактът и с двете поражда у европейците доста „смесени чувства”, затова и бенедиктинският монах Йероним Лауретос в своята книга с алегории, издадени през 1570 г. и превърнали се в класика на бароковата литература, смята, че Северът е средоточие на злото, прегрешенията и нечистата сила, като негов символ е мечката.

В какво точно е успял „царят звяр“? Това искам да попитам консервативните русофили, опияняващи се от „северната империя на злото“.

Дали не и поради тази причина Московското царство умишлено се отъждествява с мечката? Както след това и СССР на Олимпиадата през 1980 г. в Москва (като реплика на империята на Злото)? А от началото на ХХI в. руският мечок е символ на управляващата партия „Единна Русия“. Затова през 2014 г. Путин на Валдайския форум защити „мечока“ като олицетворение на Русия срещу всякакви „двойни стандарти“: „Спомням си онова време, когато преповтаряха древните: каквото е позволено на Юпитер, не е позволено на вола… Може и на вола да не е позволено, но мечокът разрешение от никого няма да иска. Той у нас е стопанин на тайгата и не се готви, знам го добре, да ходи в други климатични зони, там му е неуютно. Но своята си тайга никому няма да отдаде“.  

Какво руската мечка (мечок) смята за „своята си тайга“ е съществен въпрос. Знаем как някога славянофилът българофоб Константин Леонтиев с ирония е питал какво е Европа, обяснявайки, че тя е само „атлантически бряг на великия Азиатски материк“ (на руската тайга накратко). И виждаме как оттам, вместо някакви „огромни цивилизационни идеи“, все се пръкват и прииждат „скитите“ на Блок – „азиатци с кóси и алчни очи“.

Ето защо искам да питам онези у нас, дето толкова жадуват „руската тайга“ да се разпростре над Украйна, как тълкуват картата на бойните действия? От лятото насам руската мечка видимо тъпче на едно място около позициите край Авдеевка, Бахмут или Купянск. Като за отмъщение обстрелва украинските градове и избива невинни хора. В какво точно е успял „царят звяр“? Това искам да попитам консервативните русофили, опияняващи се от „северната империя на злото“. И докато си намислят отговора, тъй като у нас този сегмент е кръстоска с „лявото“, искам да им предложа становището не на друг, а на Карл Маркс от една негова студия за Русия (по обясними причини никога непубликувана нито в съветските, нито в българските му събрани съчинения). В нея Маркс твърди, че „страната на тайгата“ може да преуспее само в едно и това е робството: „Люлката на Московия не е грубата доблест на норманската епоха, а кървавото тресавище на монголското робство… Тя придобива сила едва след като става виртуоз в майсторството да робува. Освободила се, Московия продължава да изпълнява своята традиционна роля на роб, който е станал робовладелец, мисията, завещана ѝ от Чингис хан… Съвременна Русия не е нищо повече от метаморфоза на оная Московия“.   

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Дългогодишен хоноруван преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор на книгите: "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема"("Хермес", 2017), "Спомнена София" ("Рива", 2021, отличена с Наградата на София за литература), "Бленувана София" ("Рива", 2022), "Има такава държава" ("Хермес", 2023), "Незабравена София" ("Рива", 2023)

Свързани статии

Още от автора