(непрофесионално мнение)

Не съм кинокритик. Пиша тези редове, провокирана от Христо Христозов и с пълното съзнание, че съм в позицията на обикновен зрител. За експертна критика прочетете статията на Василена Мирчева[1], която разбирам и оценявам, но не споделям напълно.

Отидох на прожекцията на „Лъст“ без предварителна нагласа и големи очаквания. През годините съм изгледала немалко български филми, но след силното първо десетилетие на ХХI век („Източни пиеси“, „Тилт“, „Дзифт“, „Мисия Лондон“, Love.net) те често пораждаха у мен главно раздразнение.

Филмът започва бавно и почти застинало. В стилистиката на соц киното, за което допринасят и износените пространства. Дълги кадри, вглъбени погледи, мълчание. И човек се казва: „Ох, пак ли…“.

Постепенно обаче тази празнота започва да се насища. И не само с разказаните истории, които се разгръщат на няколко равнища и зрителят дори понякога започва да се губи в тях. Състоянията са тези, които изпълват пространството и времето. И тук веднага трябва да спомена Снежанка Михайлова, която създава сложен, смислен образ, чието присъствие задава ритъма на филма. Бавното темпо се запазва, но зрителят престава да го отчита, тъй като „потъва“ в сгъстената атмосфера на случващото се.

В сюжета се преплитат няколко географии и няколко исторически периода. Разказът преминава през граници и различни реалности, връща се биографично назад, навлиза в труднодостъпни територии (като затвора с тежък режим в САЩ), както и в по-близките ни софийски животи. Различните линии изглеждат далечни и на пръв поглед несъвместими, но чрез прецизния монтаж и ритъм се свързват и взаимно се допълват.

Филмът не е лесен. Става дума за наследени и придобити травми, зависимости, за стереотипи на поведение, измами, лични битки и социални проблеми, които ограничават избора и оформят определени поведенчески модели, но в крайна сметка се превръщат и в двигател за главната героиня да излезе от затворения кръг на собствената си обремененост.

За мен ценното е интензитетът на емоционално въздействие, онази атмосфера, която те кара да оставиш на заден план фабулата, дори да недогледаш дадена сюжетна линия, но да си въвлечен в наситеността на образа. Именно този образ извежда филма отвъд конкретното и го превръща в пространство за преживяване, в което зрителят може да намери свои опорни точки. Възприемам го по-скоро като визуално и емоционално поле, отколкото като последователен разказ. Затова и някои на пръв поглед „пришити“ арт сцени (като пърформанса с връзването на тялото с въжетата) имат място, защото разместват гледната точка и насочват мисленето към идеи, а не към сюжетни развръзки. За това допринася и прецизната операторска работа (Юлиан Атанасов). Вътрешното и телесното се развиват паралелно, така както интериорите (важно действащо „лице“ във филма) отразят състоянията.

Десет години след „Безбог“ режисьорката Ралица Петрова продължава да развива собствената си линия, но разширява мащаба на повествованието. Успява да се отмести от конкретната социална среда и да се насочи към по-общочовешки регистър на преживяване.

[1] https://filmsociety.bg/filmi/balgarski-filmi/sofiya-film-fest-2026-last?fbclid=IwY2xjawQp5XdleHRuA2FlbQIxMQBzcnRjBmFwcF9pZBAyMjIwMzkxNzg4MjAwODkyAAEellTxi-43rAipuGYOjVyfcVo7cEU1NjP1ugAWqA0R1_K5On4GD3hn-6lnGx8_aem_lCRYb7–Kg7H3VZJUq9MEA