0
1033

Защо Москов
ще настъпи мотиката?

DEnev

Няма да го усуквам. Ще започна веднага по темата. С една уговорка.

Тук, в този текст, ще говоря на министър Москов на „ти”. Публицистичният стил го позволява. Иначе, в живия живот, ако случайно го срещна, ще му говоря на „вие” – с всичкото уважение, което изпитвам към който и да е министър от българското правителство.

И така. Защо министър Москов ще настъпи мотиката?

Силата на министър Москов досега беше в няколко неща – в младежкия му жар, в бързата му, красива и компетентна реч, но преди всичко – в тоталната подкрепа на дейността му от страна на съсловието.

В момента министър Москов губи подкрепата на съсловието. Това става със страшно бързи темпове. А без подкрепата на съсловието неговата дейност е обречена на провал.

И ще стане така, министър Москов. Ти ще искаш да успееш и дълго няма да признаваш провала. Но това ще те умори. Ще „прегориш”. Когато човек застане толкова млад на такъв висок пост, той развива склонност към месианство – като естествена компенсаторна реакция на огромните отговорности, стоварили се на гърба му. Думата „реформа” се превръща в мантра. (Макар че, кешки да не ги бяхме живели тези двайсет и пет години. Все говорим за реформи и така и не разбрахме какво е това – яде ли се, пие ли се, мре ли се от него!) При теб вероятно не е така, защото си интелигентен човек. Но като всеки интелигентен човек, ти си чувствителен човек. И липсата на подкрепа ще те съсипе.

Нека сега да съсредоточим вниманието си на карето на Александровска болница – като умален модел на българското здравеопазване. Това, което ти предлагаш, сливането на клиниките и преминаването им под обща „шапка”, казано съвсем простичко, е римейк на нещо много познато – преминаването от ТКЗС към АПК. Спомняш си, вярвам, тези понятия от недрата на соца – макар крива и куца, „формулата” ТКЗС беше работеща формула. С преминаването към АПК започна сривът на селското ни стопанство.

И тук ще стане същото. Изкуствената „шапка” ще затормози дейността на отделните клиники. Тази „шапка” ще започне да расте и скоро ще изяде направените икономии от фонд „Работна заплата”. Няма как автономността на отделните клиники да остане непокътната, щом за всяко листче ще трябва да търчиш в „центъра”.

Като най-старото ни лечебно заведение, Александровска болница някакси успяваше да осигурява здравни услуги не на последно място поради рефлексите на вековната си традиция. Отделните клиники в нея се развиха по коренно различен начин – имаме няколко съвсем европейски клиники и други, където диханието на соца продължава да се носи, като от тлеещ торф. Разликата до голяма степен се дължи тъкмо на различния начин на управление от различните началници.

Не може да отречем, че УМБАЛ „Св. Иван Рилски” е от първата категория. Правенето на реформи аз разбирам така – здравото, работещото не се пипа. Реформата започва от гниещото, от болното. Тук ти правиш точно обратното.

Защо? Това е далеч от здравия разум.

През 2011 година, месец юни, публикувах един текст, с част от който сега ще имам удоволствието да те запозная. Веднага правя уговорката, че и тогава, както и сега, министър-председател беше Борисов.

„Премиерът сякаш ми чете мислите. Евалата. Тия дни той отиде в Александровска болница да раздаде чекове на шефове на болнични заведения за 65 млн лева и да обещае още 1 млрд. за здравеопазването. А само преди няколко седмици аз, сподирен от носталгия по студентската си младост, навремето учих една година стоматология, реших да мина през двора на Медицинския университет и Александровска болница. Това, което видях обаче, ме потресе. Ако бях вълк, щях да почна да вия. Щях да почна да вия като вълк, казвам, от отчайващия хал на най-представителния ни болничен комплекс.

Дворът на Александровска болница и част от сградите в него приличат без преувеличение на града Грозни, столицата на Чечения, след войната там през 1995 г.

Сградата, където се извършваха дисекции на котки и чийто покрив горя преди пет-шест години, продължава да е в същия окаян вид, полурухнала, само дето е заградена с някакви ламаринени тараби. Двуетажният корпус на едновремешния студентски стол е зарязан на произвола на съдбата, прозорците са изкъртени, няколко брезички са се покатерили на покрива, а наоколо студентките се придвижват с прибежки през потъналите в шубраци алеи. Бетонните плочи на „новия” кардиологичен корпус, започнат още от Чирков, немеят и чернеят мрачно. По-нагоре пак така немеят и чернеят мрачно зарязаните от десетилетия корпуси на „новата” педиатрия и на клиниката за вътрешни болести. Видяното толкова ме потресе, че тръгнах да търся кабинета на шефа на Александровска болница, за да питам, аджеба, ей така, като обикновен гражданин, защо е такова положението и кой е допуснал това. Шефът го нямаше, но попаднах на някаква любезна секретарка.

– Какво става? Каква е тая разруха? – попитах.

Жената най-любезно ми обясни, че просто няма средства. Средствата, които получават, те ги разпределят по приоритети – пациенти, лечение, персонал. За капитално строителство, за ремонти, за цивилизоване на сградите и болничния парк пари няма.”

Вчера, министър Москов, пак взех че минах по същия маршрут. С изключение на зелените площи, които са поддържани добре, положението е същото. От втория етаж на бившия стол, който продължава да стърчи с избити прозорци, се вееше огромен найлон – като знаме на пълното поражение.

Не е лесно да си министър, дошъл на крилете на последната надежда за промяна в българското общество – надеждата от незабравимото лято на 2013 г.

Запомни от мен едно – реформа се прави, като се почва от гнилото, от болното. Здравото, работещото не се пипа. Така мисля аз.

Освен ако някой (Кой?) наистина не е решил да разпарчетоса златното каре на Александровска болница и да го разпродаде. Тогава, виж, общата „шапка” ще е от полза. Ще е от голяма полза.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияКакво мисли Централна Европа за Русия?
Следваща статияРецепта срещу рутината