В прочутото си есе Защо не можем да не се наричаме християни (1942) големият италиански философ се обръща в края на жизнения си път към духовните начала на Европа – свободата и достойнството на личността и разбирането за историята като осъществяване на спасението и напредъка на човечеството.

Бенедето Кроче (1866–1952) е най-значимият италиански философ на XX век. През 1883 г. оцелява по чудо при земетресение на о. Иския, в което загива цялото му семейство. Навършил пълнолетие, купува къщата на Джамбатиста Вико в Неапол и се посвещава изцяло на своето творчество. Основните му съчинения: Естетика (1902), Философия на практиката (1908) и особено Теория и история на историографията (1915), представят неговия философски метод като радикален историцизъм. След Първата световна война Кроче се превръща в символ на опозицията срещу фашисткия режим. Тогава в множество произведения, сред които Елементи на политиката (1925), История на Европа през ХIХ в. (1931), Етика и политика (1932), той излага основите на своята философия на свободата. В прочутото си есе Защо не можем да не се наричаме християни (1942) Кроче се обръща в края на жизнения и творческия си път към духовните начала на Европа – свободата и достойнството на личността и разбирането за историята като осъществяване на спасението и напредъка на човечеството – за да покаже, тъкмо той, светският либерален мислител, че те са плод на християнството: „най-великата революция”, която, и затова не можем да не се наричаме християни, „се случи в средоточието на душата: в съвестта”.

Самоназоваването[1] с името християни нерядко събужда подозрение за благочестиво мазнене и лицемерие, защото често е било използвано за самодоволство и прикриване на твърде различни от християнския дух неща, както лесно може да се види от множество примери, които обаче ще оставим настрана, за да не дадем повод за възражения и критики, отклоняващи се от предмета на настоящото размишление, което, позовавайки се на историята, единствено твърди, че не можем да не се определяме и наричаме християни, защото това е самата истина.

Християнството е най-великата революция в историята на човечеството: то е тъй велико, всеобхватно и дълбоко, осъществило се по тъй неочакван, неудържим и плодоносен начин, че не ни учудва, че се е явило и още се явява като чудо: откровение свише, пряка намеса на Бог в човешките дела, съвършено нов път и закон.

Никое велико откритие, никоя друга революция в човешката история, колкото и да са те епохални, не издържат сравнението и изглеждат частни и ограничени редом с него. Всички без изключение, включително и откриването на поезията, изкуството, философията, политическата свобода в Гърция, на правото в Рим, а също и по-древните, като изобретяването на писмеността, математиката, астрономията, медицината и всичко останало, което дължим на Египет и Изтока. Последвалите в модерните времена революции и открития, доколкото не са частни и ограничени като своите древни предтечи, а въвличат целия човек, самата душа на човека, са немислими без християнската революция и зависят от нея. Първенството се полага значи тъкмо на нея, защото началният тласък бе и си остава неин.

Това е така, защото християнската революция се случи в средоточието на душата: в съвестта. Християнството открои съкровеното и присъщото на съвестта и с това даде на човечеството нова сила и ново духовно качество. Преди това героите вършеха изумителни дела, гениите създаваха прекрасни творби, изобщо древните ни завещаха пребогато съкровище от форми, мисли, опити, но във всички тях липсваше онази открояваща се и сродяваща хората спойка, която единствено християнството дава на човешкия живот.

И при все това християнството не е нахлуващо като трансцендентна и чужда сила в хода на историята чудо, нито е съграденото от някои философи (най-вече Хегел) метафизическо чудо, което мисли историята като дълъг процес, в който духът овладява една след друга изграждащите го части, съставящите го категории – научното познание, държавата, свободата. С християнството, нравствена съкровеност, стана ясно, че духът винаги е пълнота на самия себе си и неговата история са собствените му постоянни и безкрайни творения, с които той вечно себе си слави. Нито гърците, нито римляните, нито източните люде дадоха на света всеобщите форми, заради които, тачейки ги, ги наричаме създатели, а само произведоха благодарение именно на тези форми, творби и дела, с които достигнаха недостигнати преди висини и белязаха важни кризи в човешката история. Християнската революция също е историческо събитие, което влезе обаче в общия исторически процес като най-важната негова криза. За християнството, като за всяка човешка творба – поема или политическо действие – могат да бъдат отбелязани опити, предпоставки, приготовления. От подобни факти обаче се излъчва отразена, получена от осъществената после творба светлина. Те не са я носили в себе си, защото никоя творба не се ражда от сбор и съчетаване на чужди неща, а винаги и единствено чрез изконен, творчески акт: никоя творба не предсъществува в своите предшественици.

Съвестта заживя, щом се яви християнството. Тя започна поновому да се терзае и да ликува, изпълнена с устрем и доверие, с чувство за винаги дебнещия грях, но и с притежание на винаги противопоставящата му се и побеждаваща го сила, със смирение и гордост. И в смирението намираща своето ликуване, а в службата на Господа своята радост. И беше тя чиста и незаразена, непреклонна към всяко увличащо я навън или изправящо я срещу самата нея развлечение, нащрек дори срещу уважението, срещу обществената похвала или хула. И закон за съвестта беше единствено вътрешният й глас, а не външните заповеди и предписания, оказали се всички те недостатъчни за развързването на възела, пропадащи, по един или друг начин, в сетивната или утилитарна низост. И страстта й беше любов: любов към всички хора, без оглед на раси и класи, към свободни и роби, любов към всички твари, към света като Божие дело, любов към Бог, който е любов, а не отдалеченост, и който слиза към нас и чрез когото живеем и се движим и съществуваме.

От този единил чувство, действие и мисъл опит възникна ново виждане и разбиране за действителността. Тя бе търсена вече не в отделения от субекта и поставен на негово място обект, а във Вечния творец на нещата и единствения принцип за обяснение на света. Наложи се понятието за духа. Самият Бог вече не бе схващан като неразграничено и абстрактно, неподвижно и застинало единство, а като един и същевременно отчленен, защото е жив и е извор на всеки живот, защото е триединен.

Новата нагласа на съвестта, новото понятие за Бог отчасти бяха обвити в митове – Царство Божие, възкресение на мъртвите, изискващо подготовка кръщение, покаяние и снемащо греховете на избраните за новото царство изкупление, благодат и предопределение и пр. – които постепенно, благодарение на много усилия от твърде телесни станаха по-изтънчени и пропускливи за истината. Тези представи понякога се оплитаха в разногласия и се сблъскваха с противоречия, в които спираха несигурни и объркани, ала в същината си останаха онези, които накратко изложихме и които всеки чувства да отекват в сърцето му, когато се зове с името „християнин”. Дадено ново действие, понятие, художествено творение не може и не бива да бъде схващано според ваяния му от абстрактното мислене образ, защото то не е нещо обективно завършено и обособено, а е проправяща си пътя сред други сили сила, която ту се препъва, ту се изгубва или напредва бавно и мъчително. Дори тук-там тя да се остави да я надмогнат сили, които в този миг не може да победи, подчини и погълне, тя се калява в пораженията и още по-борбена се възправя. Необходимо е, за да разберем тази сила в присъщия й и изконен характер, да я изтупаме от външната фактология, да минем отвъд произшествията й и да я видим не в нейните заплетености и застиналости, апории и противоречия, заблуждения и отклонения, а в нейния първичен заряд, в нейната същинска изопнатост. По същия начин поетичната творба е ценна заради поезията в нея, а не заради прокрадналата се или повляклата се подир нея безпоетичност, каквито са „петната” дори у Омир, дори у Данте. Нека ни критикуват с недоверчиво чувство и жлъчна реч, че така „идеализираме” учения и факти, без да зачитаме тяхната пълна реалност. Ала това „идеализиране” (което въобще не затваря очи и не отрича чуждите елементи и произшествията) е не друго, както вече казахме, а разбиращото случилото се „разбиране”. Но да тръгнем тогава по обратния път. Нека поставим на една плоскост словата и митовете, последователностите и непоследователностите, сигурностите и несигурностите на даден мислител и по необходимост ще заключим, че това противоречиво, изродено, покварено от горе до долу творчество всъщност не е творчество, а едно нищо, както охотно правят не малко критици и историци, радостни, че са намерили във великите творби на миналото своя разпилян ум и муден нрав[2].

Естествено и необходимо бе също така изграждащият истината процес, изключително интензифициран и ускорен от християнството, да спре за известно време в определена точка, а християнската революция да почине, да поеме дъх (поемане на дъх, което хронологически може да трае в историята векове) и да си изгради устойчив дом. И за това се чу обвинение и съжаление. Пък и днес още съжаляват за спадането на християнския ентусиазъм, за фиксирането, инструментализирането, политизирането на религията, за пресъхването на нейния поток, за втвърдяването, което е смърт. Ала полемиката срещу образуването и съществуването на Църквата е толкова безсмислена, колкото и онази против университета, в който науката, която е постоянна критика и самокритика, трябва да се фиксира в учебници и наръчници и да се преподава стройна и завършена, та да служи за практически цели или да дава основа на опитите на откривателските умове за нов научен напредък. Невъзможно е да се премахне от живота на духа мигът, когато дирещият мислене завършва с увереност и се отваря за практическото действие, в което се преобразува увереността. От една страна, това завършване изглежда и в известен смисъл е смърт (пък била тя и „евтаназията”, добрата смърт) на истината, защото самородната истина съществува единствено в хода на нейното създаване. От друга страна обаче, то е съхраняване на истината за нов живот, за ново подемане на нейния ход, то е запазено и скътано семе, от което ще покълнат и разцъфтят нови клонки. Така Християнската църква изкова своите догми, без да се бои да формулира понякога онова, което още не е не напълно разгърнато в единството на мисълта и затова е немислимо. Тя създаде свой култ, система от тайнства, йерархия, дисциплина, собственост на земята, стопанство, финанси, законодателство и съдилища със съответната юридическа казуистика. Тя съзнателно взаимодейства с потребности, които не можеше да премахне и потисне, но не можеше и да остави свободни и необуздани. И нейното въздействие бе благотворно. Тя победи езическия политеизъм и новите противници от Изтока (откъдето сама произлизаше, но който бе преодоляла), гностици и манихейци, които бяха особено опасни, защото носеха по лицата си много от нейните черти. Тя съумя да изгради на нови духовни основи западащата и паднала римска империя, чиято традиция, както и на цялата древна култура, прие и съхрани. И нейната дълга и славна епоха по-късно беше наречена Средновековие (възникнало привидно случайно, но всъщност водено от сигурната интуиция на истинското историческо определяне название). Епоха, през която тя не само доведе до край християнизирането и романизирането на германите и другите варвари, не само възпрепятства възобновените набези и сигурните вреди от старите-нови дуалистични, песимистични и аскетични, отхвърлящи света и отричащи живота ереси, не само бе в сърцето на отбраната срещу застрашаващия европейската цивилизация ислям, но и запази надхвърлящото и прегъващо едностранчивия политически интерес нравствено и религиозно изискване. С всичко това тя съвсем основателно утвърди своето право на господство над целия свят, каквито и да са били фактическите извращения и изопачавания на това нейно право.

Не по-голяма стойност имат и обичайните обвинения срещу Християнската църква за проникналата и често даже широко разпростряла се в нея поквара. Всяка институция носи със себе си семето на поквара, на частите, които обсебват живота на цялото, на частните интереси, които изместват нравствените основания. Всяка институция болезнено страда от подобни злоупотреби и постоянно се стреми да ги превъзмогне и да възстанови своето здраве. Същото се случи, макар и не по скандален, а по твърде дребнав начин, и с църквите, които, викайки „поквара”, въстанаха против първенството на Рим и се разслоиха в различните евангелски и протестантски изповедания. Знайно е, че дори през Средновековието Християнската църква многократно получаваше, благодарение на спонтанно пламтящите вътре или вън от нейните рамки християнски духове, прилив на свежа кръв и използвайки ги за своите цели, мълчаливо се реформираше. По-късно, когато не само покварата на нейните папи, духовници и монаси, а цялостната промяна на политическата ситуация премахна упражняваното от нея господство през Средновековието и притъпи нейните духовни оръжия, а накрая новият критически, философски и научен дух направи овехтяла нейната схоластика и Църквата се изправи пред опасността да погине, тогава тя се реформира още веднъж и с благоразумие и политика спаси това, което благоразумието и политиката могат да спасят, и продължи своето дело, което й донесе още по-добри победи в откритите наскоро земи на Новия свят. Една институция не умира поради случайни и повърхностни грешки, а само когато не удовлетворява повече никаква потребност или до краен предел се смали количеството и се снизи качеството на удовлетворяваните от нея потребности. Ала настоящата ситуация на Католическата църква в това отношение не е предмет на това размишление.

Нека подемем сега това размишление от точката, в която се отклонихме, за да дадем някои разяснения за присъщата на християнството истина и за неговото отношение с Църквата. Отчитането на необходимостта изграждащият и развиващ християнското мислене процес временно да приключи (както всъщност се случва, ако за яснота ни бъде позволено да сравним голямото с малкото, когато авторът, съпротивлявайки се на манията за безкрайно усъвършенстване, изпрати своята книга, такава, каквато я е написал до момента, на издателя и читателите) не снема изискването той да бъде подет, преразгледан, тласнат напред и нагоре. Мислили сме вече нещо, но с това мисленето му не приключва: фактът не е никога сух, безплоден, а винаги е, ако вземем един израз от Лайбниц, gros de l’avenir (бременен с бъдеще). Гениите на дълбинното действие: Исус, Павел, авторът на четвъртото евангелие и техните сътрудници през първите години на християнството със самия свой пример, защото буен и неуморен е бил жизненият им и духовен устрем, сякаш искат тяхното учение да не остане само извор с искряща вода, от който вечно да се пие, нито просто лоза, чиито филизи да носят плод, а изискват то да бъде непрестанно, живо и гъвкаво действие, което да господства над хода на историята и да може да задоволява и онези, родени по-късно от лоното на действителността, нечувани и незадавани от тях въжделения и въпроси. Това продължаване, което е едновременно преобразуване и растеж, не може никога да се осъществи, без да се определят, изправят, променят първите понятия, без да се прибавят нови, без се направят нови подредби. Затова то не може да бъде нито повторение, нито буквален прочит и съвсем не е занаятчийство (каквото бе като цяло, с изключение на откъслечни постижения и редки проблясъци, Средновековието), а е гениална и конгениална работа. А за действителни продължители на революционното дело на християнството следва да се смятат онези, които, изхождайки от неговите понятия, критически ги развиват и задълбочават, за да тласнат напред живота и мисленето. Такива бяха въпреки някои свои антихристиянски маски хората на хуманизма и Ренесанса, които разбраха силата на поезията и изкуството, на политиката и светския живот и утвърдиха, против средновековния свръхнатурализъм и аскетизъм, тяхната човешка пълнота. Такива в известно отношение бяха и реформаторите, доколкото отвързаха учението на Павел от частните позовавания, от надеждите и очакванията на собственото му време, за да го разширят до неговото всеобщо значение. Такива бяха строгите основатели на физико-математическата природна наука, дали нови средства на човешката цивилизация със своите открития. Такива бяха застъпниците на естествената религия, право, толерантност, от които по-сетне възникнаха либералните схващания. Такива бяха просветителите на триумфиращия разум, които промениха социалния и политически живот, като разчистиха останките от средновековния феодализъм и привилегиите на духовенството, като разпръснаха гъстия мрак на суеверията и предразсъдъците и така отново възпламениха ентусиазма към доброто и истината и обновиха духа на християнството и хуманизма. Такива бяха след тях и деятелните революционери, които ефикасно се разпростряха от Франция над цяла Европа. Такива бяха накрая и философите, които придадоха критична и спекулативна форма на онази идея за Духа, с която християнството замени античния обективизъм. Вико и Кант, Фихте и Хегел положиха пряко или косвено началото на схващането за действителността като история. С идеята за развитието те преодоляха едностранчивостта на енциклопедистите, а със своя институционален либерализъм превъзмогнаха абстрактната свобода на якобинците, чийто абстрактен космополитизъм те надхвърлиха със зачитането и поощряването на независимостта и свободата на всички разнообразни и своеобразни нации и цивилизации. Римската църква, загрижена (и не можеше да не бъде такава) да запази своята институция и тридентското устройство на своите догми, неизменно отхвърляше, преследваше и накрая осъди в един свой Syllabus[3] тези философи и всички останали като тях, заедно с цялата модерна епоха, без обаче да бе в състояние да противопостави на модерната светска наука, култура и цивилизация друга, своя собствена жизнена наука, култура и цивилизация. И тя им отказваше и още с ужас им отказва (и трябва да го прави) като богохулство името християни, което и те заслужават, името на работници на лозето на Господа, които със своя труд, саможертва и кръв правят плодоносна възвестената най-напред от Исус и първите християнски мислители истина, която, макар и стройна, но не по-различна от всяко друго дело на духа, е най-напред скица, към която постоянно се добавят нови нюанси и черти. И по никой начин тя не може да се съгласи със схващането, че вън от Църквата, вън от всяка църква, има християни, които са не по-малко автентични от тези вътре и даже са още по-интензивно християни, защото са свободни. Ала ние, които не пишем, за да се харесаме, нито пък за да не се харесаме на църковните люде, и макар да разбираме логиката на тяхната интелектуална и нравствена позиция и да познаваме закона на тяхното поведение, трябва с дължимо на истината послушание да отстоим употребата на това име, което историята ни показва като необходимо и законно.

Многозначително потвърждение на това наше историческо разбиране за християнството се дава от факта, че продължителната и яростна, прекосила вековете на модерната епоха антицърковна полемика винаги спира и замълчава с почит при спомена за личността на Исус, защото чувства, че хулата към Него е хула към самата нея, към основанията на нейния идеал, към сърцето на нейното сърце. Даже онзи поет, който с дадената на поетите свобода да въобразяват в символи и метафори според поривите на собствената си страст, идеали и антиидеали, привижда отначало в Исус – Исус, който обичаше и желаеше радостта – враг на радостта и сеяч на тъга, завършва накрая с обръщане на казаното най-напред, както това се случи с немеца Гьоте и италианеца Кардучи. Отливащите се в носталгии по ведрото древно езичество поетични блянове и копнежи обикновено се оборват от противоположни впечатления и копнежи у същите онези души, които за кратко ги подхранвали[4]. Безгрижната радост и насмешка, която се смята за невинна, накъдето и да се обърне и излее, върху което и да е славно събитие и личност от историята и поезията, никога не се е струвала невинна и никога не е била допускана за образа на Исус, комуто винаги е било противно да бъде излаган на театралната сцена, с изключение на простодушните средновековни свещени представления и техните народни отживелици, към които Църквата е била снизходителна или сама е поощрявала. Друго потвърждение за казаното дотук са християнските символики и пози, с които често се гиздят политическите и социални, дори подчертано антихристиянски движения на модерната епоха: небесният град, издиган от просветителите рационалисти и волтерианци, пренесената в древния Рим или в някоя щастлива Аркадия „Едемска градина”, „Разумът” и „Природата”, които заеха мястото на Библията и Църквата и други подобни[5]; революциите на модерните времена, които се позовават на своите „пророци”, изпращат своите „апостоли” и възхваляват своите „мъченици”.

Истината е, че макар цялата минала история да се влива в нас и ние да сме чада на цялата история, античната етика и религия бяха превъзмогнати и разтворени в християнската идея за съвестта и нравственото вдъхновение и в новата идея за Бог, чрез когото живеем и се движим и съществуваме и който не може да бъде нито Зевс, нито Яхве, нито (въпреки обожаването, на което стана обект в наши дни) германският Вотан. Именно затова ние се чувстваме в нравствеността и мисълта преки чада на християнството. Никой не може да знае дали друго откровение или друга религия, равна или по-голяма от тази, която Хегел определи като „абсолютната религия”, ще се случи на човечеството в някакво бъдеще, от което сега не се вижда и най-малка светлинка, ала в нашето настояще съвсем ясно се вижда, че въобще не сме вън от положените от християнството граници и че като първите християни все тъй мъчително се стремим да съчетаем горчивите и жестоки, непрестанно възраждащи се противоборства между трансцендентно и иманентно, между морала на съвестта и морала на заповедта и законите, между етиката и ползата, между свободата и авторитета, между небесното и земното в човека. От успеха да ги съчетаем в тази или онази конкретна тяхна форма избликва у нас радостта и вътрешното спокойствие, а от осъзнаването, че никога не можем напълно да ги съчетаем и изчерпим, се ражда смелостта на вечния труженик или воин, комуто, а и на децата на неговите деца, никога няма да липсва поле за работа и борба, т.е. за живот. Затова събирането, възпламеняването, подхранването на християнското чувство е постоянна наша, днес повече от всякога настойчива и мъчителна потребност между болката и надеждата. А християнският Бог е все тъй нашият Бог, макар и нашите изтънчени философии да го наричат Дух, и Той винаги ни надхвърля и винаги е нас самите. Ако не Го обожаваме повече като тайна, то е защото знаем, че Той винаги ще остане тъмна тайна за абстрактната и разсъдъчна логика, незаслужено смятана и превъзнасяна като „човешката логика”, ала е ясна истина за окото на конкретната логика, която спокойно може да се нарече „божествена”, веднъж разбрана в нейния християнски смисъл, като онази логика, към която човек постоянно се въздига и която, свързвайки го постоянно с Бог, го прави наистина човек.

Превод: Владимир Градев

Текстът е публикуван в бр. 53 от 2010 г. на „Християнство и култура”.