Големият риск, който виждаме тук-и-сега, е опитът да формулираш идентичността си, като влезеш във война с всички около теб.
Кафявите медии и основните им присъдружни партии – представени днес в парламента – ни наричат „либерасти“ и „толерасти“. Ние наричаме себе си „десни“ или (по-рядко) „демократична общност“, и не сме представени в парламента.
Кои сме всъщност? Защо за разлика от онези, които днес са в парламента, пребиваваме в режим на перманентна свада помежду си (онези само инсценират караници по избори)? И има ли тук причинно-следствена връзка – дали онова, което сме, ни обрича на режим на перманентна свада?
Както и да наричаме себе си, ние се отличаваме от онези в парламента по това, че намираме за естествен живота в либерална демокрация – т.е. в такава конструкция на властта, която е основана върху върховенството на правата на всеки отделен човек и върху равния достъп до справедливост.
Затова никой от нас, както и да описва себе си, не е способен да изрече нещо като: „Тая, пълничката баба, между другото, нямате представа колко нагла беше. Тя е единствената, която… си знаеше правата.“ Нито: „Демокрацията ни отне много“. Нито дори: „Не им разбирам нищо, на женски като си говорят“.
В нашия свят знаенето на правата не е наглост, а елементарна грамотност; демокрацията е кауза, за която се изправяш срещу въоръжена сила, ако се налага; и никой мъж, колкото и дебел да е, не е по-висше същество от никоя жена, колкото и слаба да е тя.
Е, щом сме такива (очевидно нормални европейци), защо отново се намираме в режим на свада помежду си?
Защото с това да сме „либерасти“ – проблем нямаме. Имаме проблем с толерантността; и в този смисъл дори не сме онези „толерасти“, за каквито ни има нацистката преса. А докато имаме проблем с толерантността, не сме дори пълноценни защитници на либералната демокрация, човешките права и равния достъп до справедливост. Защото ако не си толерантен, няма как истински да приемаш живота в либерална демокрация за естествен. И всеки момент можеш да се окажеш хлътнал в света на онези, които днес са парламентарно представени; в него свят няма либерална демокрация, а правото да тормозиш всекиго, когото обявиш за някакъв „друг“, бил той иноверец, чужденец, гей, даскал, баба, демократ или жена.
Не вярвате? Вижте в какво се превърнаха „младите консерватори“; за разлика от нас, те са представени в този парламент, в който няма и един привърженик на либералната демокрация.
Либералната демокрация, лишена от толерантност, бързо се превръща в авторитарна имитация. Затова всички, втурнали се да стават диктатори – Путин, Орбан, Ердоган – първо се прицелват в толерантността. Заместват я с всеобщ хейт, за да могат после да съберат цялата власт в ръцете си, докато всички останали са заети да се мразят помежду си.
Не само в избягването на диктатура е ценността на толерантността обаче. Още през 1859 година Джон Стюарт Мил (водещият тогава „либераст“ и „толераст“; чак е искал права за жените, за което е бил сочен с пръст по улиците) систематизира ползите от толерантния диалог в едно общество:
Полза 1: Заглушените мнения могат да се окажат в крайна сметка истина. Да се опитваме да ги заглушаваме, означава да смятаме себе си за безгрешни и безпогрешни; а само Бог е такъв.
Полза 2: Дори мнения, неверни в своята цялост, могат да съдържат парчета истина или поне да изразяват, макар частично, някаква легитимна гледна точка. Ако искаме да разберем цялата истина, ще се налага да сплитаме в едно различни парченца истина, разхвърляни из различни мнения, включително из принципно погрешни такива.
Полза 3: Ако сме убедени, че ние знаем цялата истина, трябва да сме способни да я отстояваме в режим на спор с несъгласните. По тази причина трябва да слушаме и да чуваме дори най-неверните мнения, за да знаем всички възможни аргументи срещу предлаганата от нас истина и така да вградим в самата нея защита от такива.
Полза 4: Една истина, която не е непрестанно и енергично оспорвана, се превръща в елементарно предубеждение.
Очевидно е, от резултатите от изборите, че ние – „десни“, „демократи“, „нито-леви-нито-десни“ и пр. – не умеем по този начин да общуваме с онези, които не са като нас. Затова те не гласуват за партиите, които ни представляват. Но е и очевидно, че ние не можем да общуваме по описания от Мил начин дори помежду си.
С лекота хлътваме в перфидно предлагания ни от нашите противници хейт. Те знаят защо ни го предлагат – защото никой не тръгва напред с намръщен, мнителен и кисел човек, който, освен всичко друго, е и чугунено убеден в непогрешимостта на собственото си мнение. Освен това, както стана дума, хейтът винаги подготвя авторитарен режим – мечтата на нашите противници.
Ние обаче защо поемаме предлагания ни хейт? Не е ли ясно КОЙ печели от нашите свади? Не е ли самоочевидна и правилността на предлаганите от Мил четири точки?
Мисля, че знам поне част от отговора. В последната седмица ми направи впечатление, че повечето мои студенти по политология насочват всяка дискусия към „въпроса с идентичността“. Това е естествено: в свят, в който все по-малко неща са онова, което бяха доскоро, човек се чувства все по-изгубен и несигурен. И се опитва да намери някаква опора, нещо твърдо, на което да стъпи в намирането на отговор на въпроса: „Кой съм?“. И е убеден (неправилно), че щом намери този отговор – ще застане в центъра на един вече стабилен и подреден свят.
Тръгването в тази посока е високорисково занимание, не само защото ако отговорът беше толкова лесен, все щеше да бъде досега намерен от някоя религия, философия или хуманитарна наука. Защото всички те се занимават в крайна сметка с търсенето на отговор на един и същи въпрос: „Кой съм и кое е онова, което е редно да върша?“. Хубаво, ама за последните една-две хиляди години отговори – бол; а отговорЪТ го няма. А щом толкова велики умове не са го намерили, как да го намерим ние – тук, сега и веднага?
Не е само това рискът обаче – да не намериш отговора в рамките на собствения си живот. По-големият риск, който виждаме тук-и-сега, е опитът да формулираш идентичността си, като влезеш във война с всички около теб. Защото околните носят истински екзистенциалния риск: тъкмо си решил, че си еди-кой, а изведнъж някакъв идва и ти вика: „А, не е добре да си такъв; трябва да си инакъв!“.
Ако се окаже прав? Тогава ти може да се окажеш лишен от идентичността си, буквално да не съществуваш.
Респективно отстоявайки своята идентичност, ти приписваш на всеки, който не е съгласен с теб дори по едно нещо, някаква инаква (и враждебна на твоята) идентичност. Същевременно възприемайки идентичностите като някакви окончателни, затворени в себе си „монади“, неминуемо онова, което постигаш, е сблъскването между тези монади.
Тези игри на идентичности са в основата на сегашната свада помежду ни: „Ако си десен, защо се цепиш от мен?“; „Не, бе, аз изобщо не съм десен!“; „Ако не си десен, значи си ляв и следователно – предател и враг!“; „А вие десните защо навремето продадохте „Лукойл“ на руснаците?“; „А пък на теб баща ти как се казва?“; „Аз съм си аз; и освен това не съм правил „исторически компромис“ с оня!“; „А партийният ти шеф министър в чий кабинет беше?“; „Вие почнахте караницата първи, защото десните не търпите чужди мнения!“; „Не, вие почнахте, защото излъгахте всички, че ще сте с нас, защото сте като нас!“.
И така нататък, до пълно взаимно изтощение и опразване на залата откъм публика. Опитът в по-малки групи сочи, че това може да продължи десетилетия.
Вкопчването в идентичността е опасно, защото постепенно изключва режима на диалог с останалите и така разрушава чувството за общност. Това занимание е трижди по-опасно в България, където идентичностите са по принцип много, много по-крехки и следователно тяхното поддържане става по много, много по-напрегнат начин, отколкото в по-улегналите страни на Европа.
Знаем от изследванията на Хофстеде, че „локусът на контрол“ при средния българин не е вътре в него (както е при англичанина, да речем), а – някъде вън. Ще рече: мненията, вярванията, житейските планове, решенията, действията на средния българин не са продукти на собствени, независимо вземани решения, а са производни от указания, идващи отнякъде другаде – от съселяните, от държавата, от партията, от религията, от телевизора, от началника, от кмета и пр.
Знаем от професор Богдан Богданов, че: „Българинът утвърждава себе си чрез НЕ-харесване“. Ще рече: запитан кой е, българинът инстинктивно не отговаря: „Аз съм онзи, който прави еди-какво“; а: „Аз съм онзи, който не харесва еди-кого/еди-какво“.
Всички носим „средния българин“ вътре в себе си. Борим се с него, захлупваме го със силата на разума и със събраната по пътя култура, но той току се появява, особено в изострени ситуации. Затова казаното от горните двама мислители се отнася и за нас.
Затова да продължим. Събираме Хофстеде и Богданов и получаваме следното:
Бидейки привърженици на либералната демокрация, ние не можем да живуркаме в битността на средния българин, подчиняващ се на външен локус на контрол. Искаме, полагаме усилия да сме свободни индивиди, вземащи независими решения. Само че все пак живеем в българска среда и тя в нас. Затова в усилието си да сме независими индивиди, знаещи кои са и какво искат, с лекота изпадаме в българския начин на утвърждаване на идентичността си.
По-сложни сме, за да повтаряме простото: „Аз съм онзи, който не харесва еди-кого“. Затова казваме друго: „Аз съм (да речем) десен; и това си личи по начина, по който не харесвам всеки, който не е десен. Освен това внимателно проверявам всеки, който твърди, че е десен – че е като мен. И когато разбера, че не е достатъчно десен, и него започвам да не харесвам. А за да се разбере кой съм аз, споделям своите не-харесвания пред максимално количество публика.“
Няма лошо да търсиш и утвърждаваш своята идентичност, дори чрез българското не-харесване. Лошо е да правиш това там, където то няма място – в политиката.
Политиката е публично занимание – става пред публиката. А е публично занимание, защото се занимава с общото благо, с благото на публиката. А онова, което публиката иска да чуе, та да отчужди от себе си власт (и пари) и да ги даде на някой политик, не е, колко този политик е/не е десен. Какво ѝ пука на публиката, какъв си решил, че си?
Тя, публиката, която те гледа през цялото време, за да прецени дали точно на теб да даде власт и пари, тя не иска да слуша за теб. Тя иска да слуша за себе си. Да се ориентира срещу какво да ти дава власт и пари. Да разбере, като ти даде власт и пари, после ти какво ще направиш за нея?
Политиката това е разговор за бъдещето на „полиса“, т.е. на всички. Това бъдеще минава през предлагани политики, а не през идентичности. Търсенето и утвърждаването на идентичност е достойно поетико-философско занимание. Пренесено на терена на политиката обаче, то води до едно: самозатваряне в секта на принципа „да сме си само ние, най-чистите, с най-еди-коя си идентичност“.
Преминало през търсенето на идентичност, всяко несъгласие се превръща в различие, а всяко различие – в предателство. А публиката гледа отстрани и изобщо не може да разбере защо да дава власт и пари точно на някой от тия, хванали се за гушите?
…В средата на 70-те години на ХХ век различните троцкистки секти в САЩ се мразеха толкова, че си пращаха полиция една на друга, за да им разтуря общите събрания. А през цялото време във всичките им програми пишеше: „Полицията – въоръжен отряд на фашистката държава…“. Три десетилетия по-късно много от тези троцкисти се оказаха „неокон“ – крайните десни ястреби около Буш-младши. Бяха си обърнали идентичностите с хастара навън.
Хората са крайно сложни същества; и никога нямат (освен ако не са тежко умствено увредени) някаква единна, желязна, хомогенна идентичност. Ако беше така, нямаше да има общество. А общество има, защото всяка идентичност има много страни; и, както истината, всяка идентичност е сглобка от парчета, взети от различни разкази. Това прави възможно обществото: днес с теб не си сътруднича по еди-кой си въпрос, защото нямаме съгласие по него; утре обаче си сътруднича с теб по друг въпрос, защото по него имаме съгласие.
Днес не гласувам за теб, защото предпочитам друг. Утре обаче с теб ще изляза на протест.
Ако в този процес на непрестанен диалог и договаряне на сътрудничества вкараме идеята за идентичност като нещо хомогенно, цялостно, вътрешно непротиворечиво и дадено завинаги, никакво сътрудничество никога не може да бъде постигнато. С това не само губим възможността да влияем върху общото благо, но и свободата да се променяме и развиваме, да избираме ние самите как да се подреждаме вътрешно, да сме свободни да си конструираме идентичността.
Ето ви изказване на човек, който конструира своята идентичност по този (свободен) начин и затова няма как да се окаже в положението на сектант:
„…по отношение на семейните ценности аз съм консерва, по отношение на личните свободи аз съм либертарианец, по отношение на културата аз съм левичар, а по отношение на морала съм екстремист“.
Та на въпроса: дали онова, което сме, ни обрича на режим на перманентна свада? Отговорът е: да, що се отнася до толерантността. Докато вместо толерантност се борим за установяване и парадиране на някаква своя идентичност, ще се намираме в режим на перманентна свада.
И няма дори да сме свободни. Ще сме в стените на затвор, който сами сме си построили.
Защото изобщо, ама никак не е случайно, че горецитираните пасажи от Мил по повод толерантността се намират не другаде, а в книжка, озаглавена За свободата.
Евгений Дайнов (р. 1958 г.) е политолог. През 1984 г. получава магистърска степен по модерна история от колежа Corpus Christi на Оксфордския университет. Има докторат по съвременна история (1985). Професор по политически науки в Нов български университет. Автор на книгите: „Политическият дебат и преходът в България“ (2000), „Три лица на тиранията: Александър Лукашенко, Ислам Каримов, Владимир Путин“ (2008), „Моделът „Станишев”: путинизацията на България“ (2010) и др.
