Начало Идеи Дебати Защо отново фашизъм
Дебати

Защо отново фашизъм

16482
фотография Велислава Попова, „Дневник“

Да се даде кратък отговор на въпроса „Защо отново фашизъм“ е невъзможна, ако не направо глупава амбиция, но пък и да се опита може да се окаже полезно. На много места по света влияние започват да печелят политически организации, които получават етикета „крайно десни“ или директно „фашистки“, като този факт сякаш изненадва и предизвиква разбираема тревога, без да се изясняват причините за появата му. Противниците на идеологията са такива някак по инерция — чували са, че не е хубава, че води до тежки проблеми, но и са се успокоили, защото ужасите вече са се случили като исторически прецедент, който веднъж завинаги е останал в миналото. Но – ето го пак…

Нека първо кажем, че не става въпрос за прецедент. Фашизъм винаги е имало и ще има, доколкото с оглед не на наименованието, а на съдържанието можем да се съгласим, че то представлява част от човешката природа, която търси и намира форма на изразяване по всяко време. Какво е това съдържание? Ами свързано е с достойнството, със себеутвърждаването, с принадлежността към идеални цели, пленили умовете и сърцата на близките по кръв и по душа, с необходимостта да се пребориш за убежденията си, като не се боиш от трудностите, рисковете и загубите по пътя към победата, а жертвоготовно вървиш устремено напред… Някой веднага ще възрази, че изброеното е твърде общо, докато фашизмът има конкретни характеристики, и ще е прав. Само че в продължение на възражението ще открием, че точно конкретизацията и реализацията на иначе общото превръща фашизма в това, което е. Или с други думи – наличното открай време съдържание се активира и се осъществява.

Но нима достойнството, себеутвърждаването и идеалите са присъщи на тази мракобесническа доктрина? Оглеждайки резултатите от нейното осъществяване, не. Обаче връщайки се към нейните корени, ще установим, че почвата, в която те покълват, е именно тази. Неслучайно от Античността, през Новото време и модернизмите, та до наши дни се намират авторитетни мислители, чиито теории по един или друг начин я подхранват с аргументи. И все пак как е възможно след свидетелствата за катастрофите, които е преживяло човечеството покрай налагането ѝ, тя отново да набира сили?

Обяснението може да се даде от физиката с взаимното пораждане и противодействие на силите, с преобразуването на енергията, с ентропията – въобще ако разгледаме обществените процеси като физични, прогнозируемостта се повишава. От гледна точка на психологията, социологията и етиката бихме казали, че така нареченото „статукво“ се изтощава от неизбежни компромиси, корумпира се и от един момент нататък няма как да се оправдае с положителни примери. Дори добрите му постижения, засягащи достойнство, себеутвърждаване и идеали, се опорочават, техните представители изглеждат като несправедливо заели местата си или най-малкото като престанали да отговарят на първоначалния критерий и уредили живота си удобно, без мисъл за другите и за цялото. Това се случва неизбежно, по дефиницията на статукво. И естествено се надига вълната на промяната – историята помни много такива вълни. Имената им са различни, но по същество двигателят е един и същ.

Преди време беше обявен краят на историята и едва ли не обявата се прие с консенсус, но после консенсусът беше разрушен. Колелото продължава да се върти и няма да спре нито с „окончателната победа на комунизма“, нито с либералната демокрация. От друга страна, ако се проблематизира идеята за развитие изобщо, тогава става безпредметно обсъждането на началото и края, а по-скоро се мисли в рамките на „нищо ново под слънцето“ или на „вечното завръщане“.

Идеологиите на промяната искат да припомнят забравеното, да го пробудят, защото статуквото го е приспало, обвързало го е в манипулации, подчинило го е на една вече невалидна целесъобразност, в която големите идеи са принизени до еснафство или меркантилна корист. Подчинението може да е материално-битово, но по-страшни са духовната нищета и унижението. Към тях апелират будителите. И да, думата будител уж им подхожда. Едни предлагат една перспектива, други – друга, но важното е, че това, което е, повече не може да се търпи. Трябва старото, болното, негодното, лошото да се отстрани. В началото на XX век тези познати процеси се разгръщат под имената „комунизъм“ и „фашизъм“, но референциите им лежат в миналото. Новият човек, за когото говорят, е архичовек, но е изоставил по пътя своето героично величие. Той трябва да се върне към него и уверено да продължи вече без никакво колебание и съобразяване. Затова и парадоксално движенията са антиконсервативни, но и ултраконсервативни, отхвърлят установеното в настоящето, но обличат бъдещето в униформа. Основание им дава споменатото неудовлетворение от реалността, изтъкана от компромиси.

Борците за промяна предлагат различни варианти и това поражда сблъсъци помежду им, дори в тези сблъсъци те градят част от идентификацията си. Но макар да чертаят наглед противоположни планове, по същество си приличат – ползват еднакви пропагандни ходове, репресивните им методи също са еднакви, събират се и по линия на утопията, към която водят. Въпрос на моментен исторически контекст и манталитетни нагласи е кой ще вземе временно преимущество, но противопоставянето на статуквото и помежду им се запазва като траен цикличен механизъм.

След сравнително дълъг период на либерално-демократично съществуване за част от цивилизования свят – период, превърнал се в статукво, естествено се появяват упреците срещу него, започва да се трупа разочарование. Неговите защитници предизвикват негодувание, защото изглежда, че са се възползвали от утвърдените принципи, а мнозинството не консумира облагите, до които те са се добрали. В случая ценностите на отвореното общество изглежда, че облагодетелстват едни, но ощетяват други. Така ли е наистина? Така е, отговарят значителен брой хора, а представителите на статуквото започват да им обясняват, че не са прави, което генерира още напрежение. И идват претендентите, които твърдят, че ще оправят нещата. Както споменахме, те заявяват, че ще канализират обществената енергия в посока промяна, но започват да се конкурират и помежду си. И тъй като статуквото е либерално, по-контрастни на неговия фон стават антилибералите, започва да мирише на фашизъм. А конкурентите им всъщност им помагат.

Колко опасно може да е? Много, ако не се разбира, че който и да извършва промяната, ако го прави без внимание и мъдрост, положението фатално се влошава. Отново.

Стоян Радев завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа по режисура за драматичен театър на проф. Красимир Спасов през 1998 г. Сред по-известните му спектакли са „Плач на ангел“ от Стефан Цанев, „Караконджул“ по Николай Хайтов, „Опит за летене“ от Йордан Радичков, „Ничия земя“ по филма на Данис Танович (Народен театър „Иван Вазов“), „Кой се бои от Вирджиния Улф“ от Едуард Олби (МГТ „Зад канала“), „Куклен дом“ от Хенрик Ибсен, „Жена без значение“ от Оскар Уайлд (Театър „Българска армия“), „Палачи“ от Мартин Макдона, „Развратникът“ от Ерик-Еманюел Шмит (Театър „София“), „Братя Карамазови“ по Достоевски (ДТ Пловдив), „Соларис“ по Станислав Лем (ТР „Сфумато“) и др. Има награда „Аскеер“ за най-добър режисьор, както и многобройни номинации за „Икар“ и „Аскеер“ в същата категория. Заснел е няколко документални филма и шест серии от тв сериала „Четвърта власт“, отличен с наградата за най-добър сериал от Българската филмова академия и от Асоциацията на европейските обществени телевизии CIRCOM.

Свързани статии