1
1284

Защо Полша обръща гръб на Европа?

ikrustev

Популистките и радикални партии обещават на избирателите това, което либералната демокрация не би могла да обещае: победното чувство, че мнозинствата могат да правят каквото поискат.

Въпросът, който политици и анализатори задаваха постоянно по време на наскоро завършилата предизборна кампания в Полша, бе не дали страната ще завие надясно, а дали няма да тръгне на зле.

Дали консервативната партия „Право и справедливост“, очакван победител на изборите, ще последва все по-авторитарното управление на Виктор Орбан в Унгария, или ще остане близо до центъра? Дали ще върне назад наглед устойчивите либерални институции в страната, като се има предвид националистическия и антилиберален уклон в предизборната й платформа? „Право и справедливост“ спечели убедително и едва три седмици по-късно отговорът на тези въпроси е вече ясен: едно разочароващо да.

Новото правителство направи три смущаващи промени. За шеф на полицията и разузнавателните служби бе избран човек с непоколебима партийна репутация, макар че заради предишната си позиция като ръководител на службата за борба с корупцията той получи тригодишна условна присъда за злоупотреба с власт. Това бе ясен знак, че политическата лоялност е над закона.

Управляващите премахнаха знамената на Европейския съюз от залата за брифинги на правителството и показаха, че за тях полските национални интереси са в противоречие с европейските ценности.

След това отслабиха разделението на властите в страната, като отхвърлиха номинираните от предишния парламент нови членове на Конституционния съд и назначиха свои кандидати, с което предизвикаха конституционна криза.

Защо Полша, сочена за най-успешното дете на посткомунизма и страната с най-добро икономическо развитие в Европа през последното десетилетие, направи внезапно този нелиберален завой? Защо, въпреки дълбокото общественото недоверие към политиците, хората са склонни да избират партии, готови да премахнат всички ограничения пред властта на правителството?

Една от причините, поради които „Право и справедливост“ заложи на нелибералната демокрация, е фактът, че тя успя в Унгария. Моделът на Орбан, изобличаващ Европейския съюз, докато в същото време страната му приема милиарди от него, се оказа работещ. Както и опитите на г-н Орбан да консолидира своята власт, като демонизира политическите си опоненти. Унгарската икономика не се срина, както прогнозираха неговите критици, нито пък намаляват гласовете за Орбан в предизборните урни.

Разбира се, колкото повече страни последват примера на г-н Орбан, толкова по-малко успешен ще бъде този модел: в определен момент просто няма да съществува Европейски съюз, който да бъде обвиняван. Действително полският завой може да предизвика ответната реакция на Западна Европа – в Париж и Берлин вече се чуват гласове, които настояват, че е било грешка новите страни членки от Източна Европа да получат същите права като страните от еврозоната.

Същественият въпрос обаче е защо поляците подкрепиха партия с неуспешно управленско минало. След като през 2005 г. „Право и справедливост“ спечели изборите за първи път, нейният публичен образ бързо рухна и тя бе принудена две години по-късно да отиде на предсрочни избори, които изгуби. (Едва ли обяснението е в това, че поляците са антидемократични – неотдавнашно проучване показа, че мнозинството граждани са обезпокоени, че полската демокрация е в опасност.)

Отговорът е ясен и се наблюдава по един или друг начин в цяла Европа. Дори исторически непопулярни партии като „Право и справедливост“ могат да спечелят изборите днес, ако се обявят не просто срещу лявото, но срещу либералната демокрация. И ако не прикриват недоверието си към независими институции като съда, централната банка и медиите.

Тези популистки и радикални формации са не просто партии, те са конституционни движения. Те обещават на избирателите това, което либералната демокрация не би могла да обещае: победното чувство, че мнозинствата – не просто политическите, но също етническите и религиозните мнозинства – могат да правят каквото поискат.

Възходът на тези партии е симптоматичен за надигането на застрашените мнозинства като нова сила в европейската политика. Като причина за реалната или въображаема загуба на контрол върху живота си те сочат конспирацията на космополитно настроените елити и племенно устроените имигранти. Те обвиняват либералните идеи и институции за отслабването на националната воля и подриването на националното единство. Те са склонни да възприемат компромиса като поквара, а фанатизма – като убеждение.

Това, което възмущава най-силно тези тревожни мнозинства, които вярват, че имат правото да управляват (все пак са мнозинства), е съзнанието, че никога няма да имат последната дума. Поради това са готови да обвинят за своето безсилие разделението на властите и други неудобни принципи на либералната демокрация и с охота да прегърнат партии като „Право и справедливост“, които се обявяват срещу тези принципи.

В наскоро излязлото изследване „Политическа икономия на либералната демокрация“ икономистите Шарун Муканд и Дани Родрик твърдят, че въпросът не е в това защо толкова малко демокрации са либерални, а защо либералните демокрации съществуват изобщо. В добри времена този въпрос е излишен. Може би Полша ще вземе правилното решение и отново ще изхвърли некадърниците от властта след две години. Или загадката на либералната демокрация ще се превърне за Европа от излишен в екзистенциален въпрос.

Текстът е публикуван в The New York Times.

Иван Кръстев (род. 1965 г.) е политолог, председател на УС на Центъра за либерални стратегии в София и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена (IWM Vienna). Той е основател и член на Европейския съвет за външна политика. Бил е изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившия министър-председател на Италия Джулиано Амато. Автор е на месечна рубрика в „Ню Йорк Таймс“ и на получилата широк отзвук книга „След Европа“ (2017). Неговата книга „Имитация и демокрация“ (2019), писана в съавторство със Стивън Холмс, спечели наградата „Лайънъл Гелбър“ за най-добро англоезично изследване по въпросите на международната политика. През 2020 г. излезе книгата му „Утре ли е вече? Как пандемията променя Европа“. Носител е на престижната награда за европейска есеистика „Жан Амери“ (2020).
Предишна статияПолски пиеси за деца
Следваща статияВъглените
на Деян

1 коментар