Начало Книги Защо разказваме истории
Книги

Защо разказваме истории

Бистра Величкова
26.07.2023
2900
фотография © „Колибри“

„Изконна човешка потребност е да придадеш смисъл на това, което ти се случва, и да пренесеш опит през времето.“ Това казва Якопо де Микелис, автор на романа „Гарата“, издаден от „Колибри“. Преводът е на Юдит Филипова, художник на корицата е Чавдар Гюзелев. В края на юни авторът представи романа си в София.

Якопо де Микелис е роден през 1968 г. в Милано, Италия. Завършил е философия. Работи като преводач от френски, редактор и преподавател по наратология в Новата академия за изящни изкуства в Милано. През 2022 г. изгрява на литературната сцена с дебютния си роман „Гарата“, който има много положителни отзиви от критиката и е сравняван с „Името на розата“ на Умберто Еко. Действието в романа  се развива в периода след 2000 г. и разказва за емблематичната Централна гара в Милано. Ярките образи в книгата са на хора, отритнати от обществото, които живеят в нейните подземия –  бездомници, наркомани, проститутки, бежанци. „Безкомпромисен разследващ инспектор с бурно минало на пънк музикант и с безпогрешен нюх на полицай и млада доброволка в Център за грижи за маргинализирани, притежаваща странен „дар“ да прозира в чужди емоционални и мисловни дълбини, чиито пътища се пресичат, за да стигнат до дъното на подземните тайни.“ Така накратко е описан сюжетът в рекламния текст на гърба на книгата.

Това е дебютният ви роман, кое ви вдъхнови да го напишете?

След като завърших университета, започнах работа като редактор в издателство. В университета учих философия, но винаги съм имал влечение към литературата. Като редактор оценявах таланта на другите и качеството на текстовете им. Затова бях много притеснен да показвам това, което аз пиша, и го оставях настрана. Историята, която разказвам в романа „Гарата“, я имах много отдавна в главата си. Водех си бележки и в един момент осъзнах, че с времето остарявам и ако не я разкажа сега, няма да я разкажа никога.

Колко време ви отне написването на романа?

От самото начало на воденето на бележки, на обмисляне на сюжета до написването на романа ми отне осем години. Но историята беше в главата ми много по-отдавна. Тя започна да се заражда в годината, в която се случва действието – 2000 г. Веднага след този период имаше сериозен ремонт на гарата. Много от местата, за които разказвам в книгата, след тази година вече не съществуваха. След атентата през 2003 г. Централната гарата в Милано беше ремонтирана и вече е съвсем различна от това, което беше. Вече е по-модерна, по-чиста. Някои от подземните места на гарата, където преди живееха бездомници, са превърнати в търговски център с магазини.

През 2000 г. голям проблем бяха бедните хора, на които се налагаше да живеят на гарата. И днес има проблем, но не в такава степен. Ситуацията се подобри. В началото на 90-те години и след това, през 2000 г., беше много тежко и много хора живеееха на гарата. Когато бях тийнейджър живеех съвсем близо до нея и често минавах оттам. Да минеш след залез слънце беше все едно да отидеш на диво и опасно място. Беше наистина страшно. Помня една нощ много силно ме заболя зъб и трябваше през нощта да отида до аптеката да си купя обезболяващо лекарство. Единствената аптека, която работеше денонощно, беше на Централната гара. Аз се наредих на дълга опашка от около 20–30 души и бях единственият, който чакаше за лекарство за зъбобол. Останалите чакаха да си купят спринцовки, за да могат да си сложат хероин.

По едно време държавата се опита да се справи с това положение, разчисти гарата от бездомниците. Само след седмица обаче те се върнаха и всичко беше постарому. Това място беше сборище на хора, отритнати от обществото – бездомници, наркомани, емигранти. Много от хората спяха в подземията и живееха там. Аз лично не съм говорил с тях, но събрах много материал за живота в този район от медиите, има и доста книги по тази тема.

Периодът на изследване на темата отне ли ви много време?

Да, прекарах много време в изследване на проблема, за който искам да разкажа.

Как избрахте характерите на главните герои? Имахте ли предвид хора от действителността, които познавате, или героите са изцяло плод на вашата фантазия?

Разбира се, човек включва нещо от себе си във всичко, което пише. За един от главните герои, например, чиито интереси са далеч от моите – аз никога не съм се боксирал и не съм слушал пънк – трябваше да прочета и да изследвам интересите му, за да създам автентичен персонаж.

Като философ бяхте ли изкушен да вкарате в главите на вашите герои екзистенциални мисли?

Може би има нещо, но съм се опитал да не бъдат очевидни. За мен философията е труден предмет. Аз изучавах философия с голяма страст, но в края на следването ми бях много уморен и изтощен от учене. Минаха много години, през които не съм докосвал философски книги.

Как станахте преподавател по наратология в университета? Най-просто казано, това е наука за разказа и за това как хората имат нужда да разказват, за да си обясняват света.

Когато човек е професионалист в дадена сфера, университетът сам те иска, защото има нужда от твоите експертни познания. Аз прекарах години наред в изучаване на историите на другите, редактирайки ги, изследвайки кое е добър текст и кое не. Това ме научи как се изгражда една история, какви са техниките за това.

Кое е най-важното за създаването на добра история?

Лично за мен, основата на добрата история е въпросът, който едно малко дете задава на майка си, докато тя му чете приказка: „Какво се случва след това?“. Човек трябва да пише така, че читателят да се пита постоянно, какво следва по-нататък. Както казваме, трябва да се поддържа съспенсът, очакването за развитие на сюжета; да се поддържа чувството на несигурност относно това какво ще се случи. 

Не беше ли трудно за вас да поддържате този съспенс през толкова голям по обем роман? Българското му издание е 700 страници, а италианското – 900.

Разбира се, беше трудно. За мен най-важното беше историята да е интересна. В един момент стигаш до някакво заключение и мислиш, че историята е ясна и тогава се появява нещо ново, което събужда интереса ти.

Имахте ли периоди, през които не знаехте как да продължите?

Не, нямах такива периоди. При писането на такъв роман трябва да имаш предварителна идея за целия сюжет и накъде трябва да се движи. Разбира се, не във всички детайли, но за общото скеле на историята. Има специфични неща, които например трябва да кажеш на десета страница, за да можеш на стотната страница да кажеш нещо друго, което е свързано. Имало е случаи, в които знам какво трябва да се случи, но имам трудности да го опиша или да го накарам да се случи. Но проблемът не е бил в това, че не знам как да продължа историята, защото от самото началото знам какво искам да се случи. Има много неща, които не съм планирал от самото начало, но те са второстепенни аспекти в книгата.

Имало ли е човек, с когото сте обсъждали процеса на писане, някой, който е чел първите ви чернови и е дал мнението си?

Тъй като самият аз дълги години съм работил като редактор, отначало имах страх дали това, което пиша, ще бъде добре написано, дали ще успея да завърша историята, тъй като беше голям проект. Затова пазех в тайна, че пиша роман. Никой не знаеше за него в издателската къща, в която работех. Аз не исках хората да знаят, за да не започнат да ме питат: „О, пишеш роман, кога ще е готов?“ и накрая да се окаже, че нищо няма да излезе. Единствените хора, които знаеха, че пиша, бяха моята съпруга, която много ме подкрепяше, както и един колега. Този колега четеше черновите на различните глави и даваше мнение и съвети. След като бяха готови няколко глави, ги предложих на литературен агент, който нямаше нищо общо с издателската къща, в която работех. От самото начало не исках книгата ми да бъде публикувана там, където работя, за да няма конфликт на интереси. Литературният агент хареса частите от книгата, които прочете, и беше много ентусиазирана. Както знаем, литературните агенти мислят много и за икономическата страна на бъдещата книга. Мисля, че тя видя, че историята има потенциал да се продава добре на пазара. След нейното одобрение се почувствах успокоен, че книгата ми има вероятност да бъде издадена и добре приета, и я завърших.

Италианският всекидневник Corriere della Sera пише, че след „Името на розата“ на Умберто Еко вашият роман разбива стереотипите и извършва революция в областта на италианския трилър. Какво е чувството да бъдете сравняван с автор като Умберто Еко? Повече гордост ли ви носи, или повече притеснения самото сравнение?

Чувствам се неудобно от това сравнение. Разбира се, също така съм поласкан от тази оценка на критиците. Но не мога да кажа, че пиша като Умберто Еко. Сравняват ме с него, защото критиците казват, че някои романи в криминалния жанр отварят нова перспектива. Такъв роман е „Името на розата“. Те слагат и „Гарата“ в тази категория. Аз се радвам, че романът ми е добре оценен и има успех, но определено не чувствам, че пишем еднакво с Умберто Еко.

Защо избрахте жанра на трилъра и готиката за вашия роман?

Жанровете в тази книга са много повече. Според мен в романа има трилър, готика, приключенски жанр, както и любовна история. Започнах от жанра на трилъра. Обичам този стил, самият аз работих като редактор на криминални истории. Докато оформях историята, установих, че искам да напиша нещо, което може да предложи на читателите същото чувство и усещане, както един приключенски роман. Като тийнейджър много обичах да чета книгите на Р. Л. Стивънсън, Жул Верн, Александър Дюма. Този вид романи представят големи приключения и пренасят читателя в невероятни светове. Днес жанровете са прекалено разграничени, но преди години в едно произведение са се съчетавали няколко жанра. Така е и при моята книга. Едгар Алън По е един от най-добрите готически писатели, но и един от първите добри криминални автори. В романа ми, разбира се, има известно влияние и от Стивън Кинг.

Защо писателите изпитват интерес към хората, отритнати от обществото? Защо тези хора са толкова вдъхновяващи?

Писателят винаги се вдъхновява от странни хора и събития. По някакъв начин аз трябваше да включа този тип хора в романа си, защото те са много основни – те живеят на Централната гара, където се развива действието. Аз искам да дам глас на тези хора, които обикновено нямат думата в реалния свят и в обществото. Във всекидневието ни те са невидими. Ние ги подминаваме и се правим, че не ги виждаме. Аз се опитвам да представя тези хора като едни от нас. Много често тези маргинални личности имат таланти и възможности да развият себе си, но са имали тежка съдба, нямали са късмет и свършват в подземията на гарата. Ако обществото им помогне малко, ако им даде шанс, животът им може да се развие по съвсем друг начин.

Като преподавател по наратология на какво учите своите студенти?

Преподавам техники на разказа. Това е мултидисциплинарно занимание. Ядрото на разказването на истории е едно и също, както в литературата, така и в киното, в комиксите. Интересно упражнение, което правим със студентите, е да изберем една история и да видим как тя е разказана в романа, в киното, в театъра. Ние сравняваме кое е различното, кое е общото. Предметът е предвиден за студенти в първата година, така че учим основите на разказването.

Защо хората имат нужда да разказват истории? Не само това, а имат нужда и да украсяват историята, да доизмислят реалността?

Ние разказваме истории всеки ден. Разказваме истории във всекидневното си общуване, в работата си. Винаги се опитваме да предадем дадена случка по увлекателен начин. Разказването на истории е начин да оформим опита си в света. Toва е първична потребност. Ако се замислим за най-първите хора, за неандерталците, те са се събирали около огъня, разговаряйки за ловуването, техните рисунки по стените на пещерите разказват истории от всекидневието им. Изконна човешка потребност е да придадеш смисъл на това, което ти се случва, и да пренесеш опит през времето.

Но ние никога не можем да бъдем обективни, когато разказваме?

Това е част от опита ни. Разбира се, че не можем да бъдем обективни. Разказването на истории е начин да бъдеш субективен, да покажеш собствените си чувства и усещания и да ги предадеш на другите. Силата на разказването на истории е много голяма, тя спасява живот, ако имаме предвид Шехерезада и нейните „Приказки от 1001 нощ“. Очарованието от една добре разказана история може да спаси живота ти. Аз мисля, че има връзка между този мит и мита за Саломе. Както казахме, същността на добрата история е съспенсът, очакването какво ще се случи. Разказването, писането на истории прилича на правенето на стриптийз. Искаш да предадеш някакво послание, но го разгръщаш малко по малко, както човек съблича малко по малко облеклото си. И накрая разкрива цялата история. Такъв е случаят със Саломе и нейния еротичен танц. Има връзка между нея и Шехерезада. И двете трябва да се спасят от мъже с власт – едната танцува, като прави стриптийз, а другата разказва истории, като разкрива малко по малко какво се случва в тях. Но правилата и при двете са едни и същи – трябва да задържиш вниманието на читателите или зрителите до края. Писането на истории е вид съблазняване на читателя.

Какъв е вашият „стриптийз“ в „Гарата“? Срещахте ли трудности да задържите вниманието на читателя?

Нямаше трудности, защото имах идея за сюжета от самото начало. Трудността при разказването на криминална история е, че ти разказваш две истории – едната е описаната в книгата, която разказва как се разплита мистерията. Другата е „неразказаната“ история – как в действителност са се случили нещата. Трябва да имаш предвид какво наистина се е случило и в същото време как героите в романа разкриват случилото се. Трябва да бъдеш много точен и внимателен, да не объркваш и преплиташ двете истории една в друга.

Имате ли режим на писане?

Не, нямам. Пиша, когато и където мога. Целият роман, който на италиански е 900 страници, го написах на айпад, с виртуална клавиатура. Правех много грешки, докато пишех така. Но това устройство носех навсякъде с мен. Пишех на него, докато чаках автобуса, в леглото преди сън, понякога дори в банята. Навсякъде, където имах време и възможност.

В момента пишете ли нова книга?

Разбира се, в момента пиша нов роман, но съзнавам трудностите на втората книга. Когато издаваш първата книга, хората не са толкова критични и взискателни, още не те познават. Но когато първата ти книга е имала успех, предизвикателствата пред втората са по-големи, защото вече има очаквания към теб.  

Бистра Величкова
26.07.2023

Свързани статии