Проблемът не е в това дали народът е умен или глупав, не е и в това дали елитът или обикновените хора знаят по-добре. Проблемът е кой пита, кога точно пита и какво точно пита.

Британският референдум за напускане на Европейския съюз предизвика забележително интензивни дебати в Европа и дори България не остана встрани от тази дискусия. Наред с многото въпроси по същество – последиците за Британия, за самия ЕС и за конкретните условия на напускането – тече и дебат за референдумите и демокрацията изобщо.

Изглежда общоприето разбирането, че референдумите са най-пряката форма на демокрация. Наистина, ако народът е суверен (както пише в чл. 1 на нашата Конституция), какво по-демократично от това, всеки един гражданин да заяви позицията си чрез бюлетината и да стане това, което се предпочита от най-много граждани? Това изглежда толкова самоочевидно, че малцина възразяват срещу него по-принцип. Обикновено се възразява само срещу тeзата, че е невъзможно по всеки въпрос да се организира референдум, или че един или друг тип въпроси са твърде сложни, за да може да им се отговори с да или не. Във връзка с Брекзита последният аргумент се изказва и в един вулгаризиран вариант – че хората не били достатъчно интелигентни, за да решат кое е най-добре за тях[1]. Един малко по-различен аргумент беше изказан наскоро от бившия министър Христо Иванов – че референдуми по толкова фундаментални въпроси не бива да се организират, защото решенията им са необратими. Докато на обикновени избори хората могат да бъдат подведени да изберат някой мошеник, но могат и да поправят грешката си след 4-5 години, напускането на ЕС, или, да кажем, смяната на република с монархия, е необратимо.

Всички тези аргументи обаче приемат имплицитно, че по принцип референдумът изразява „волята на народа“. Смея да твърдя, че това е мит. Бързам да добавя, че проблемът не е в това дали народът е умен или глупав; не е и в това дали елитът или обикновените хора знаят по-добре (както поставя въпроса Даниел Смилов[2]). Проблемът е, че въпросът, който се решава на референдум, не може да се самопостави спонтанно от народа. Винаги – дори и при референдуми, свикани с подписка на граждани – въпросът се задава от един човек или една организация от малцина. Проблемът е кой пита, кога точно пита, какво точно пита. (Разбира се, проблем е и по какъв начин ще бъде реализирано решението, след като веднъж е взето.) Всички тези въпроси се решават не от „народа“, а неизбежно от членове на елита. Нека си припомним кой инициира четирите наши референдума. БСП, която направи първия, може да е подкрепена от значителна част от гражданите, но тя ли е „народът“ наистина? Президентът инициирал втория е легитимен представител на народа, но никой не храни илюзията, че той е народът. В интерес на истината много малко граждани изобщо се бяха замисляли за задължително и електронно гласуване преди есента на 2013 г. И това, че впоследствие половин милион граждани се подписахме зад предложението не променя факта, че времето и съдържанието на въпросите бяха определени от един член на установената политическа класа, воден от своите си собствени разбирания. За това дали варненският олигарх или длъгнестият шоумен са „хора от народа“ едва ли има смисъл да се говори.

А предложението за референдум по една, а не друга тема е решаващо за изхода, при това и за двете теми. Замисляли ли сте например защо ще правим референдум за броя на депутатите, а не например за броя на полицаите (каквито имаме най-много на глава от населението)? Или защо имаше референдум за Белене, но не за Южен поток? Списъкът с въпроси може да продължи до безкрайност и следва да се запитаме дали има нещо демократично в референдумите изобщо? Нещо има. Наистина в условията на демокрация и сравнително свободни медии е доста трудно елитът да каже на хората какво да мислят (както впрочем показа Британският референдум). Обаче се оказва, че е дяволски лесно елитът да каже на хората за какво да мислят. Така референдумите се оказват маша в ръцете на политически предприемачи от Борис Джонсън в Англия до Слави Трифонов в България.

Да се върнем пак към случилия се референдум в Британия. Днес редица анализатори свързват политиката на бюджетни икономии и съкращаване на социалните плащания от 2008 г. насам с гласуване срещу Европа. И наистина, най-бедните избирателни райони, където хората са най-засегнати от икономиите, най-масово гласуваха за напускане на ЕС. Интересен е обаче въпросът, защо нямаше референдум срещу политиката на остеритет, а имаше именно срещу Европа (която в британския случай няма съвсем нищо общо с бюджетната политика)? Кой определи да има референдум по единия, а не по другия въпрос? Дали това беше „народът“, или една много тясна групичка хора завършили елитни частни колежи?[3] Или пък може би го определи една друга не толкова тясна групичка в Лейбъристката партия, която през 2010-2012 просто пропусна да се възползва от момента тя да определи дневния ред на обществото? Или пък може би го определи Рупърт Мърдок – британският Пеевски – чиято преса от десетилетия тиражира откровени лъжи и за ЕС, и за имиграцията в страната? Читателят може да си избере всяко от тези обяснения според собствените си политическите предпочитания. Сигурно има зрънце истина и в трите. Но което и да е вярното, едно е сигурно – не британският народ реши да постави еврочленството на дневен ред, „народът“ само ще търпи последиците. И дори няма да може да накаже виновника на следващите избори, щото бил решил сам. Нали?

И тук вече се вижда предимството на представителната демокрация: хората знаят точно кой е отговорен за управленските решения и могат да накажат виновните на следващите избори. Което и става, дори и в България. „Народът“ не може да говори или действа сам, по необходимост някой – един или много, но никога не всички хора заедно – изразява позиции вместо него. Така при „пряката демокрация“ като граждани можем единствено да изразяваме позиции по въпросите, които ни поставят определени лидери на референдуми; при представителната можем да избираме самите хора, които поставят въпросите на дневен ред. Първият вариант създава само илюзията, че управляваме сами, а отговорността на питащия остава добре замаскирана; предимствата на втория вариант са, че обикновено имаме повече от две взаимно изключващи се алтернативи и че отговорността на елитите остава прозрачна. Ако не ни харесва целия елит („всички са маскари“), трябва да не забравяме, че все същият „народ“ ги е излъчил и да мислим по-внимателно, когато избираме следващия път.

Веселин Паскалев е преподавател по конституционно право в Университета в Хъл, Северна Англия.