2
606

За колизията морално-социално

Социологът доц. Боян Знеполски пред портал Култура

Как определяте случващото се в момента – доскоро бяхме в ситуация на популизъм, а сега се появява нещо различно, избуява нещо радикално. Как да го дефинираме?

Не мисля, че сме излезли от ситуацията на популизъм. Имам предвид два вида популизъм, към които сега се добави нещо различно. Обикновено популизмът се възприема негативно, в най-масовата си употреба той е форма на демагогия, форма на купуване на лоялност чрез някакви обещания или политики. Например се казва: „Връщаме пушенето в заведенията, за да привлечем ресторантьорите и дребния бизнес да гласуват за нас; увеличаваме с няколко лева пенсиите; даваме добавки за Коледа и Нова година; увеличаваме с няколко лева надбавките на майките…“ Всичко това е популизъм отгоре, популизъм, който купува лоялността на определени социални групи.

Популизъм, който не е нито ляв, нито десен?

Да, той не е нито ляв, нито десен – всички политически сили използват тези механизми за купуване на лоялност чрез политики. Този вид популизъм е ясен, дори не знам дали в случая думата популизъм е точна, но така или иначе тя е влязла в употреба. По-важен обаче ми се струва другия популизъм –популизмът отдолу, с който именно е свързано автентичното значение на тази дума. През втората половина на XIX век, например в Русия и Съединените щати, популизмът е движение отдолу на различни групи. Става дума за това, че част от населението не е представена, тя е изключена, забравена и маргинализирана, тя се бори за това да бъде представена или дори целият живот да бъде организиран по начина, по който живее тази изключена група. Тоест еталон за това как трябва да се развива страната, стават руската селска община или добродетелите на американския фермер, а не аристокрацията, финансовите елити и пр. Така че съществува популизъм отдолу, който е реформаторски и присъства във всички социални движения. Няма защо да осъждаме този популизъм, защото той води до разширяване на демокрацията и обновяване на политиката.

В този смисъл 2013 г. е година на популистки движения. В това отношение не бих изключил и днешните протести, които също имат популистки характер в добрия смисъл на думата – бунт на гражданите срещу елитите, които са обявени за корумпирани и неморални, бунт в името на морала. Това е една класическа популистка ситуация, от която трябва да премахнем този слой на негативно възприемане на популизма като манипулация отгоре.

Как бихте определил политическите сили в България от гледна точка на популизма? Имаме например телевизионен популизъм в стил Берлускони, характерен за Борисов. Какво друго имаме?

Самият аз не прилагам разделително популизма към политическите сили. Разбира се, виждам популизма на сегашната управляваща коалиция в различни политики, които не бих определил като социални, а по-скоро като популистки в този лош смисъл, че се цели да се избегне напрежението, да се създаде впечатление, че се грижим за населението и пр. Ако се върнем назад, можем да се запитаме дали популизмът е приложим към Бойко Борисов, към Симеон Сакскобургготски. Аз бих казал, че в случая със Сакскобургготски става дума за елитизъм. Какво популистко има там – нищо не идва отдолу, то идва от царя.

Но това е царят на народа.

Цар на народа, който идва от Испания, който не е живял тук и идва да ни донесе спасението. При Бойко Борисов е обратното, той е един от нас, той ни представлява, той ще ни спаси, говори като нас. Но в случая не това е най-важното, не популизмът е най-важната фигура. Той присъства по множество начини, но едва ли именно той ще ни позволи да разберем ситуацията. Според мен се появява нещо различно от популизма. Не бих казал, че Националистическата партия на България или тези патрули, които обикалят, са популисти. Напротив, те нямат нищо общо с популизма, това са групи за терор и насилие. Имаше изказване на Симеон Костадинов, един от учредителите на Националистическата партия на България, че тяхната цел е да влязат в Европейския парламент, за да го разрушат отвътре. Спомням си и изказването на един от националистите, които обикалят в патрули: „Демокрацията е тумор, нашият проблем е демокрацията“. Такъв тип изказвания са насочени срещу демокрацията и искат да я минират, а популизмът, както немалко анализатори вече са посочвали, е част от демокрацията. Популизмът използва ресурсите на демокрацията. Така че там където свършва демокрацията, вече минаваме в друг режим.

Как да опишем това? Засилването на тези групи е явно феномен от тази година. Досега имахме „Атака“ – антисистемен играч, но все пак вписан в системата.

„Атака“ е граничен играч – от една страна предизвиква правилата на системата, а от друга страна се вписва, играе по тези правила. Мисля, че ситуацията върви в посока на изчерпване на консенсуса, който бе постигнат след 1997 г. През 1997 г. беше преодоляна голямата идеологическа битка между лявото и дясното, между СДС и БСП. Тогава настъпи един базисен консенсус, настъпи съгласие за това как да се развива страната в икономически и международен план. Според мен този базисен консенсус е вече пропукан. Освен това възникнаха безкрайно много проблеми, които бяха загърбени. Как да определим тези проблеми? Това са по-скоро социални проблеми. Тази година започна с протестна вълна именно заради проблеми, които бяха формулирани като социални. След това започна протестна вълна с морални искания. Протестите през тази година обаче бяха разделени. Те останаха, така да се каже, изолирани, разделени един от друг и това предизвика голямо напрежение и взаимни обвинения, макар да има ясни признаци на приемственост между двата протеста. Много политици и анализатори откриват приемственост, аз също мисля, че има такава. Думите олигархия и мафия са общия знаменател на двата протеста, независимо как се привиждат те и как ги формулираме.

Зимните протести бяха антиевропейски, тогава се горяха европейски знамена, така че съществуват значителни разлики.

Има разлики, да. Можем обаче да спорим дали протестите са напълно различни или не. Според мен – не са. Да, има различна чувствителност. Оставям настрана този бум на въображението през зимата, когато се искаха някакви неприложими неща като например изцяло мажоритарни избори. Студентските окупации се опитаха да направят – още в началото те бяха обявени за морални – някакъв синтез, да обединят моралното и социалното. Първоначално те се дефинираха като морални с искането за оставка на правителството и разпускането на парламента, тъй като не представлява интересите на гражданите, а интересите на определени бизнес или олигархични кръгове. В този смисъл тяхното морално искане ми е напълно ясно и защитимо. Всички обвинения, че то е абстрактно, че е вяло, неопределено и абстрактно, са несъстоятелни. Но в хода на тези протести се появиха и социални искания, студентите се опитват да формулират социални искания. Образователната им декларация очевидно е някакъв опит да се вкарат социални искания, да се види ролята на образованието не просто с оглед на нуждите на пазара, а като система, която е центрирана върху самите студенти, върху личността на този, който се образова.

В момента сме в криза, защото няма и не се търси партия, която да управлява. През 1997 г. имаше СДС, през 2001 г. дойде царят, след това Бойко Борисов, сега няма кой, никой няма доверие. Базисното недоверие е насочено по-скоро към една по-обща политическа платформа, то е насочено както към левите, така и към десните. Ерозирал е именно този базисен консенсус, върху който трябва да се развива политиката. Това вече е проигравано в историята. Тезата на британския историк Тони Джуд е, че след Втората световна война има социалдемократически консенсус, върху който са стъпили както християндемократите, така и социалдемократите. Това е базисната ценностна основа, върху която се развива политиката до 80-те години. След това идва неолибералният обрат и така наречената нова левица е поставена вече в нов контекст. Днес също настъпва някакъв обрат и това, което трябва да мислим, е не коя партия да дойде на власт, по-базисният въпрос е какъв консенсус трябва да има между онези партии, които отсега нататък ще бъдат представени в парламента. Наблюдавам една невъзможност да се излезе от идеологическия калъп. В едно интервю преди няколко дни Радан Кънев показа ясно, че се страхува да мръдне в по-социална посока. Не знам защо е така. Според него всички проблеми в страната идват от лошото правораздаване или корумпираната съдебна система. Не е ясно какво точно означава това, но остава впечатлението, че, така да се каже, всичко е наред, всичко е справедливо, въпросът е да се прилагат законите, проблемът е в зле функциониращата правораздавателна система. Не съм убеден, че това е така, не съм сигурен в това. Въпросът трябва да се постави по-радикално.

Добре, обществото, в което живеем, наистина ли не поражда несправедливости, наистина ли не поражда неравенства, които се изживяват болезнено от обществото извън всякакво правораздаване? Всичко въпрос на по-добро функциониране на институциите ли е или е в по-доброто дефиниране на начина, по който правим политика, на насоките на тази политика? Аз съм по-скоро привърженик на втората теза. Според мен Радан Кънев и Реформаторският блок биха спечелили, ако поставят по-смело социалната карта. Не може да се страхуват от думи като бедност, неравенство или безработица, приемайки, че те са запазени за левицата, че използването им ще наруши идеологическата идентичност на десните. Така че има идеологическо ограничаване, което пък ограничава и влиянието на Реформаторския блок в обществото. Ако те не прекрачат смело тази граница, ако не са така загрижени за своята политическа и идеологическа идентичност, ще спечелят много повече.

По същия начин вляво се наблюдава появата на леви интелектуални центрове, които не съществуваха допреди 4-5 години – „Хаспел“, „Аделанте“, „Солидарна България“. Видяхме обаче, че тези центрове имат проблеми с думата морално. Тя беше интерпретирана като празна и неясна, като дума, която може да бъде използвана по всякакъв начин. Освен това зад нея се привиждаха винаги някакви интереси, сякаш моралното винаги изразява частни интереси, които се представят като всеобщи. Въобще те имат проблем с това, че подкрепяйки едни морални протести, биха нарушили или изгубили своята лява идентичност, в която те все още не са съвсем сигурни и затова искат да я отстояват твърдо и да казват: „Ние настояваме на социалното“. За такъв тип деления става дума.

Защо се пораждат те? Например християндемократите в Германия не са несоциални, а нашата десница е. Защо е толкова рязко разграничението между моралното и социалното?

Това трябва да се изследва. Не съм готов да говоря изследователски защо е така. Струва ми се, че гледната точка на левите е по-разбираема, те са по-оправдани, защото целият преход мина по-скоро под идеята за либерализация на обществото. 1989 г. мина изцяло под знака на връщането на политическите права, на гражданските свободи, на правото да изразяваш мнението си, на политическия плурализъм, на правото на политическо участие, на синдикална дейност и т. н. – всичко това бе знамето на 1989 г. След това през 1997 г. дойде идеята за ЕС, НАТО, приватизацията, наложи се идеята за пазарната икономика. Така че левицата или поне новите леви – защото БСП изцяло заигра новата игра, поради което не виждам смисъл да говорим за това дали БСП е лява или дясна партия, тя е партия на властта – тези, които в момента поставят важни политически въпроси и създават леви интелектуални центрове, смятат, че лявото не е било представено по никакъв начин до момента – и като език, и като проблематика. В известен смисъл са прави. Допреди няколко години не се говореше за социални неравенства, за социална справедливост, за социална солидарност. Просто тези думи отсъстваха, никой не говореше с такива думи. Днес те се опитват да реабилитират тези думи, опитват се да видят обществото именно през тази призма и перспектива.

Но вземайки позиция срещу протестите и срещу моралното.

Да, малко догматично и сектантски, без да видят връзката между тези проблеми. Така че тези идеологически ограничения стопират развитието на някакви политически идентичности и вляво, и вдясно, и водят до криза.

Ще се върна към появата на неофашистките формирования. Наскоро чух някой от социолозите, струва ми се Кольо Колев, да казва, че бедността и имигрантите са в основата на тези формирования, на този бум на националистически групировки. Според мен това е само една от предпоставките, другата причина е, че политическите сили пасуват, че те не посрещнаха тези проблеми, не заявиха ясно и категорично какво мислят за националистическите  формирования. Докато тези отряди шестваха, Бойко Борисов се съдеше с Йордан Цонев, а Станишев промълви нещо с половин уста, осъждайки едва националистическите настроения.

Защо е така – не ги припознават като заплаха или те са част от някаква идеологическа игра?

От една страна, те са тотално вгледани в себе си, тотално дезинтересирани по отношение на тези проблеми. От друга страна, може би изчакват да видят дали това не може да бъде използвано в тяхна полза, дали няма да се окаже играч, който може да изиграе тяхната игра. Тук оставям настрани идеята за инженерството, доколко тези партии представляват пряка инсценировка. Но реално политическите партии в парламента и Реформаторският блок останаха встрани, не пристъпиха смело към тези проблеми, не се заявиха. За да можеш да развиваш политика, трябва да можеш обаче да се поставиш на мястото на другия, трябва да можеш да бъдеш съпричастен, трябва да можеш да изживееш ситуацията на този, за когото ще правиш политика. Истинската политика минава през преживяване, през вживяване, през разбиране какво е положението на другия. Не виждам това да се случва. Ето Реформаторският блок иска да печели влияние, иска да се развива, а избира една позиция, която е по-скоро експертна. Радан Кънев твърди, че основният проблем е в загубата на доверие. Но това е загуба на доверието не в политиците като експерти, а в политиците като хора. Това е ключът – хората не вярват на политиците като хора, а не като експерти. Като експерти може да са слаби или добри, но като хора губят нашето доверие. Така че въпросът е за завръщането на политиците като хора, които могат да се поставят в нашата ситуация и да говорят открито за нашите проблеми. Не виждам такъв тип говорене от страна на Реформаторския блок. Тяхното говорене е експертно, може би сме съгласни с него, но то остава далеч от възможността да влияе, да призовава и да печели сърцата. Имам чувството, че Реформаторският блок се бори  повече за това да покаже, че е по-добър от ГЕРБ, отколкото за сърцето на страната.

Как си представяте този базисен консенсус, върху който трябва да се стъпи, по какъв начин може да бъде изграден? Става дума за консенсус между политическите партии или за консенсус между хората и политическите партии?

Този консенсус е посредникът между политическите партии и същевременно онази платформа, която печели доверието на хората. Той е едновременно посредник между различни партии и между политическите субекти като цяло и хората. Това е, което скрепява едно общество като общност. Така че въпросът е в това как, въз основата на какъв проект, на каква платформа да бъдем общност днес. Въпросът е как да бъдем общност. В този случай днешната ситуация е различна, днес не се поставя така радикално въпросът кой ще управлява. Днес въпросът е по-радикален. Моето мнение е, че този консенсус трябва да вземе предвид и да говори език, който отчита социалните проблеми на хората. Той не може да бъде социално неутрален, не можем да твърдим, че проблемът е само в институциите, в това, че не функционират добре. Никой няма да се трогне от това, никой няма да повярва истински в това. Нужен е консенсус, който се основава на социална грижа и използва език, поставящ социалните проблеми на хората на първо място. Съгласен съм с Радан Кънев, който казва, че най-напред трябва да открием важните думи. Важните думи са в основата и на добрите политики. Ние трябва да открием важните думи, които ни вълнуват и които ще ни мотивират, думите, които вълнуват едновременно политици и граждани. Защото в момента няма общо вълнение, има вълнение на гражданите, но политиците са изцяло изключени, те живеят в един друг свят.

Тази пропаст се увеличи от февруари до днес.

Да, тя се увеличава и тук идва въпросът ще издържим ли, ще падне ли правителството. Истина е, че тази пропаст не може да бъде запълнена с оставка, но оставката е най-малкото признание, че има такава пропаст. Казва се, че оставката няма да реши проблемите директно. Това е така, но оставката означава, че политиците осъзнават факта, че има пропаст. Гражданите не могат да приемат липсата на подобно осъзнаване, те казват: „Как може ние да виждаме тази пропаст, да я осъзнаваме постоянно, а тези там, които би трябвало да ни представляват, да твърдят, че няма такова нещо, че тези тук просто си протестират за нещо, което никого не интересува“. Така че оставката би разтоварила обществото от огромното напрежение, което създава това тотално взаимно неразбиране. Оставката би означавала признаване на тази пропаст, което вече е нещо. Как ще се запълни тази пропаст, по какъв начин, с какъв базисен консенсус между политическите партии, в които гражданите да се разпознаят, това вече е нещо, което предстои. И то е въпрос на много активна роля на самите политически играчи.

Боян Знеполски (род. 1968 г.) е социолог, доцент в катедра „Социология” в СУ „Св. Климент Охридски”. Защитил е докторат по социални науки във Висшето училище за социални науки (EHESS) в Париж. Преводач е на философските есета на Мерло-Понти и на романите на Милан Кундура Бавността, Книга за смеха и забравата и Незнанието. Член е на редакционната колегия на списание Критика и хуманизъм. Автор на книгите: Херменевтични парадигми (2004) и Пределите на субекта (2007). 

2 КОМЕНТАРИ

  1. Проблемът с демокрацията е нейната недостатъчност. Както проблемът с културата е нейната недостатъчност и качество.

    Културата на бедност, води до използване на стари вещи, и дори до използване на отпадъчни вещи, и материали. Неминуемо това се вгражда в културата или е част от културата на бизнеса. На предприемача, на работодателя, на инвеститора. На инвеститорите. И щом има такава култура, той, бизнеса, пести, пести – за машини – за нови машини ако има стари, модерни и производителни машини. Пести от заплати. Пести от научен и образован персонал. Пести от данъци. А пестенето не води до развитие. И бедността си остава вечна. кое беше майка на мизерията?

    Още социализма и ръководния състав тогава имаха такава култура. Културата е общението в обществото.

    Без общуване, обществото ще липсва.

    То общуването има име, това е културата. Културата. Без Култура ще има джунгла. Иван Костов се постара да няма култура. И днес никой митинг, няма да има толкова народ колкото преди. От един милион човека, може и двама да няма – близки по идеи и цели.

    Човек критикува, само когато е очаквал нещо по-добро. И ако нещото, засяга пряко него или хора които обича, и нещото може да е по-добре. Кой критикува дъждът.. Той толкова си може..

    КОЕ Е ПЪРВО НЕВЕЖЕСТВОТО ИЛИ ДУХОВНОТО. НЕВЕЖЕСТВОТО ВОДИ ДО ЗАДОВОЛЯВАНЕ САМО НА ИНСТИНКТИТЕ ЗА ОЦЕЛЯВАНЕ.

    Не съзнанието на хората определя тяхното битие, а напротив, тяхното обществено битие определя тяхното съзнание. — из „Към критика на политическата икономия“, 1859

    Книгата на Ерих Фром “Концепцията на Маркс за човека” все още няма българско издание, макар да е писана през 1961 година. Защо това е пропуск? Защото, както самия Фром започва в изследването си, Карл Маркс и марксизмът се споменават твърде често, но много рядко се споделя разбиране за това, какво в крайна сметка Маркс оставя като наследство.

    Пропуск е, защото той е един от онези личности, които оказват силно влияние в хода на историческите процеси и недоброто, а в редица случи и превратното му тълкуване изграждат една странна митология. Митология, с която се съгласяват както критиците, така и последователите му.

    Митологията започва след справедливото признание за труда на Маркс до оценките, давани на марксизма.

    Когато пред страшният съд, кажем защо ангелите са гледали нашите страдания, а не са правили нещо. Тогава Господ ще ни покаже, как ние не сме виждали страданията на хората – които сме смятали за мързеливи,глупави и с лоша раса. Но разбира се, само които е страдал наистина, ще види страдащите и ще ги разбере.

    Каква демокрация ще търсим при студенти и политици, смятащи, че целият народ са като тях – и ако нямат хляб – ще може да го заместят с пасти.