Дълбоките корени на кризата са не в мижавата икономика, а в недъзите на политическата система. Протестът поиска радикално трансформиране на „системата“: било то чрез нова конституция, реформа на избирателните закони, граждански квоти, дори забрана на партиите и съд за всички властващи от 1989 г . насам. Става дума за бунт срещу целия политически елит.
На пръв поглед в България наблюдаваме поредния бунт срещу политиката на бюджетни икономии в цяла Европа. Рязкото увеличение на сметките на електричество накара десетки хора да излязат по улиците в протест срещу електроразпределителнте предприятия – монополисти. Гневът бързо ескалира в широкомащабна криза, довела първо до оставката на финансовия министър Симеон Дянков, а после и до внезапното оттегляне на цялото правителство на Бойко Борисов.
Западните медии, които иначе рядко обръщат внимание на България, побързаха да представят кризата като резултат от строгата фискална политика. И разбира се, това обяснение скоро беше възприето от правителството в оставка. Един след друг бивши министри заявиха пред медиите, че „затягането на коланите, продиктувано от благородното намерение да се запази финансовата стабилност, е сринало подкрепата за ГЕРБ“. Излиза, че не корупционните скандали, не липсата на дългосрочни политики по сектори, не обвързаността с олигархични интереси, а балансираният бюджет и придържането към фискалните правила на ЕС е причината за народното недоволство. Малцина биха оспорили, че бедността е остър проблем. България остава първата или в най-добрия случай втората (в зависимост от използваната методология) по сиромашия страна в ЕС. Със средна работна заплата от € 380 и пенсия от € 140 българите могат да завиждат и на съседите си в сполетяната от икономически неволи Гърция.
Но сравнението Гърция, Испания или Италия всъщност подлъгва.
На първо място фискалните рестрикции не са нищо ново. За разлика от гърците или испанците през последните няколко десетилетия българите преживяха поредица от икономически кризи, последвани от болезнени стабилизационни мерки, например след тоталния срив от зимата на 1996-1997 г.
Второ, у нас протестиращите не винят Германия, нито Евросъюза като цяло. Без особени уговорки българите отвориха икономиката си, за да изпълнят критериите за присъединяване към ЕС, съгласиха се на по-ниски нива на земеделски субсидии, приеха преходните мерки, ограничаващи правото им да работят в други държави-членки. Дори не обръщат кой знае какво внимание на ксенофобските изказвания на западните лидери и медии, които ги обрисуват, без да им мигне окото, като паразити, готови всеки миг да се вкопчат в социалната система на Великобритания и други страни. Този стоицизъм е колкото обясним, толкова и достоен за удивление.
Иван Кръстев наскоро изтъкна, че това бил първият протест, на който отсъствали европейски знамена. Честно казано, и през 1997 г. ги нямаше. Във всеки случай проблемът на протестиращите не е нито Ангела Меркел, нито пък Европейската комисия, Европейската централна банка или пък МВФ (чийто спасителен пояс, за разлика от колегите си в Сърбия и Румъния, българските управляващи успяха да избегнат). Въпреки че призивите за изгонване на чуждите инвеститори са всъщност атака срещу основните принципи на евроинтеграцията и Единния пазар, вярата в Европа няма да се изпари току тъй. Защото сега засега само Брюксел може да „шамаросва” и наказва за лошо поведение нашите политици. Факт, който протестите не промениха.
Дълбоките корени на кризата са не в мижавата икономика, а в недъзите на политическата система. Показателно за това е, че кейнсианската риторика на БСП не й носи особени дивиденти – и то въпреки силните гласове в обществото за намеса на държавата в икономиката и за политика срещу бедността. Проучванията на общественото мнение показват и спад на подкрепата за „Движение България на гражданите“ на Меглена Кунева, въпреки че то по никакъв начин не е обвързано с консервативната бюджетна политика на Дянков. Протестът поиска радикално трансформиране на „системата“: било то чрез нова конституция, реформа на избирателните закони, граждански квоти, дори забрана на партиите и съд за всички властващи от 1989 г . насам. Става дума за бунт срещу целия политически елит. Протестиращите поставиха под въпрос посткомунистическия преход въобще, както и неговото политическо и икономическо наследство.
Нищо ново. Българските избиратели традиционно дават шанс на борците срещу “системата”, идващи с обещания за радикална промяна, изкореняване на корупцията и оздравяване на политическата среда. Всичко почна от появата на царя и изборната победа на НДСВ през юни 2001 г. През 2005 г. изгря звездата на “Атака”, а година по-късно Волен Сидеров дори достигна до втория тур на президентските избори. И разбира се, Бойко Борисов, който спечели властта през 2009 г., с обещание да разчисти авгиевите обори на държавната развала, завещана му от тройната коалиция, да притисне олигарсите и организираната престъпност и да превърне България в „нормална европейска държава“. Четири години по-късно ГЕРБ е въплъщение на всички тези явления, и то далеч не само в очите на митингуващите. Но въпреки усиленото формиране на нови политически субекти от редовете на протеста, този път спасител сякаш не се задава. Нито пък български вариант на Бепе Грило или Алексис Ципрас.
Към днешна дата изглежда вероятно, че предсрочните парламентарни избори на 12 май ще възпроизведат статуквото. В парламента ще видим пак познатите лица, а може би и дори ново правителство на малцинството, оформено около ГЕРБ. И дори ако бъдещият кабинет разсее натрупания гняв, повишавайки заплатите в публичния сектор и пенсиите, това няма по никакъв начин да покачи доверието в политическите институции и елитите. Следващата зима нищо чудно пак да осъмнем с протести, а може би няма да се наложи и да чакаме дотогава.
В тази история светъл лъч безспорно е надигането във Варна, откъдето тръгнаха и протестите. Саможертвата на Пламен Горанов накара гражданите най-сетне да надигнат глас срещу групировката ТИМ, за която се твърди, че контролира до две трети от бизнеса в морския град. Кметът Кирил Йорданов подаде оставка, общинският съвет е под натиск. Макар и феодалният модел на управление да се е окопал през годините, ясно е, че духът е вече пуснат от бутилката и на мълчанието е сложен край.
Гневът има както градивни, така и разрушителни свойства. Протестите ще изпълнят своята мисия, ако доведат до повече прозрачност и отчетност в държавното управление. Българският обществен живот е парализиран от всеобщия цинизъм – и сред елитите, и сред гражданството. Необходимо е политическото участие да си върне поне отчасти своя еманципаторски потенциал. Ако това не се случи, антиполитическият бунт ще унищожи дори и малкото легитимност, с която се ползват недъгавите и второкачествени демократични институции, изградени в резултат на българския преход.
Текстът, в своята английска версия, е публикуван в http://www.opendemocracy.net/
Димитър Бечев e директор на българския клон на Европейския съвет за външна политика, специалист по разширяване и политика на добросъседство на ЕС, както и по политиката на Балканите.
