Ръководена от хора с посредствени качества и занижено чувство за отговорност, България е изправена пред сериозни предизвикателства за своята сигурност и за реализацията на националните си интереси в средносрочно и дългосрочно бъдеще. Войната в Украйна поражда сериозни и необратими промени в баланса на силите в Централна и Източна Европа, в постсъветското пространство и на Балканите.
Ситуацията, която се очертава след месец и половина руска агресия спрямо Украйна, показва, че за Москва ще бъде трудно до невъзможност да спечели – в който и да е смисъл на тази дума – войната, която започна. Факторите, препятстващи руската победа, са многообразни, но по-важните сред тях са следните. Първо, лошата подготовка на руската армия за завладяване и овладяване на значими териториални пространства в Украйна и очевидната невъзможност за подчиняване на гражданското население, което ги обитава. Дали това се дължи на систематична корупция, на подценяване на стратегическата бойна задача, поставена от Кремъл, на неадекватно формулирани очаквания спрямо поведението на украинската държава и общество – очевидно всеки от тези фактори има своето значение за слабата мобилизация на руската армия. Най-важният фактор сред тях обаче е нежеланието и неспособността на мнозинството руски войници да воюват пълноценно срещу хора, които буквално до вчера са били техни най-близки, единородни братя. По-голямата част от бруталните убийства и други престъпления, направени от руските сили в окупираните региони, най-вероятно се дължат на вкарването на терена на бойните действия на специализирани части на ФСБ, на наемници от т.нар. „частни военни компании“ и на донаборни войници от най-отдалечените от Украйна региони на Руската федерация.
Второ, каквато и да е възможност за изразителна руска победа в тази война се препятства от невероятно силната мотивация и мобилизация на украинската държава и общество за оказване на максимална съпротива на руските нашественици и за защита на националната независимост и достойнство на Украйна. Пред очите ни израства една нова, велика европейска нация. Тя се конституира по същия модел, по който са създадени останалите нации в Европа и света – като следствие, като реакция на мощен външен натиск – имперски, съседски, на „велика сила“, пожелала да ги подчини. Трето, дори Украйна да бъде принудена под натиска на несъразмерната сила, притежавана от руския агресор, да направи определени компромиси, режимът на Путин ще излезе от тази военна кампания сериозно и дългосрочно отслабен, което ще има своите последствия върху цялостния статут на РФ като значителна международна сила. Стратегическите позиции на Москва ще бъдат в значителна степен подкопани, въпреки, че рисковете, които носи едно подобно отслабване, могат да породят нови агресивни проекти на Кремъл, опити за шантаж и изнудване на международната общност с употреба на неконвенционални оръжия и т.н.
Ерозията на силовия потенциал на една държава с мащаба на РФ неизбежно поражда и ще поражда сериозен стратегически вакуум във всички пространства, където тази държава е проектирала своята сила и влияние. В Средна Азия и в Далечния изток тази ерозия ще бъде – неизбежно и поне до известна степен – компенсирана с разширяване стратегическото влияние на Пекин и – възможно е – на Япония. На юг ще се засилят процесите на влияние и натиск на фактори от Близкия изток, включително и на радикалния ислям. Влиянието на Турция върху Кавказ вече значително нарасна с успешната кампания на Азербайджан срещу Нагорни Карабах и ще продължи да се разширява. Какви процеси биха могли да се отключат в Северен Кавказ засега е малко рано да прогнозираме. В Централна и Източна Европа нарастват значително стратегическият потенциал и влияние в дългосрочна перспектива на група държави, които имат ключово значение за сдържане на руската агресия и за подпомагане на ефективния отговор на Украйна на агресията. Това са Полша, Румъния и самата Украйна, която е много вероятно да излезе от изпитанията на тази война като нова и значителна регионална сила. Към този стратегически триъгълник между Варшава, Киев и Букурещ без съмнение ще принадлежат и позициите, и усилията на Балтийските страни, Чехия, до известна степен – Словакия. Тази нова стратегическа концентрация на източния фланг на НАТО ще оказва значимо въздействие върху цялостния процес на развитие на европейската сигурност. В измеренията на сигурността старото деление между силни и значими – западноевропейски фактори, и по-слаби и второстепенни – източноевропейски партньори, ще бъде в значителна степен заличено.
България се намира в средата на тези многообразни процеси на преформатиране на източноевропейското стратегическо пространство. От север ние сме свидетели на конфигурирането на този нов и значим център на геополитическо влияние, който се появява на източния фланг на НАТО с основни актьори Полша, Румъния, Украйна, Прибалтика… На юг от България ще бъдем свидетели на все по-значимо разширяване на стратегическата роля на Турция в няколко съседни на нейната територия региони. Вече споменахме Кавказ, можем да очакваме и промени в поведението на Анкара спрямо Сирия и Близкия изток – ако руското присъствие там отслабне или бъде преобразувано. В резултат на новата позиция на Турция неизбежно ще нараснат и нейните амбиции за влияние на Балканите. И днес Анкара има сериозно въздействие върху определени сфери на обществения живот в Македония, Албания, Косово, Босна и Херцеговина. В България влиянието на Анкара също се засилва през определени метаморфози на Движението за права и свободи, които засега нямат пряк публичен израз. На запад от нас се засилват амбициите и инвазивността на Сърбия, която от една страна е ключовият съюзник на Путинова Русия на Балканите (и Източна Европа), а от друга – наследник на геополитическа традиция на внимателен баланс между Изток и Запад, Европа и Русия. Сърбия се готви да закупи изтребители „Рафал“ от Франция, след като придоби ескадрила руски Миг-29. Белград активно използва подкрепата на Москва за разширяване на своя контрол върху Скопие, Баня Лука и Подгорица, но поддържа и кандидатурата си за членство в ЕС, макар и процесът да е максимално бавен заради проблемите с Косово.
Какво прави България? Краткият отговор е – страхува се. Страхува се да не я „накаже“ Путин за това, че принадлежи към Европа и НАТО – и затова е „вражеска страна“. Страхува се да помогне на Украйна с оръжия – единствена заедно с Унгария в цяла Европа. Страхува се да се превъоръжи със съвременни оръжия и от две десетилетия „ремонтира“ стари съветски таралясници в корупционна схема с Москва. Страхува се да разположи военни части на НАТО, за да не би да стане „обект на удар“ от Путин. Страхува се… Страхува се… Но проблемът, разбира се, далеч не е само психологически. България се управлява от хора, които в различно време и по различен начин са поемали различни ангажименти за „умилостивяване” на Кремъл. Помним какво бе влиянието на ключови московски емисари за протичане на президентските избори през 2016 г. Публична тайна е каква е ролята на БСП – през последните 103 години – в налагане волята и колониалния интерес на руската – съветската империя в България. Днес БСП е коалиционен партньор, чийто лидер уверено чертае „червените линии“, които премиерът и правителството нямат право да пресичат. През 2013 г. корпоративни и политически фактори в България, пряко свързани с Кремъл, осъществиха де факто преврат срещу управлението на ГЕРБ и оттогава насам Бойко Борисов много внимателно слуша и провежда сигналите, идващи от Москва. През следващите мандати на ГЕРБ бе възобновен проектът за АЕЦ Белене, а провалилият се „Южен поток“ бе акуратно заменен с „Балкански поток“ – преди какъвто и да е алтернативен интерконектор да предложи поне минимална диверсификация на руските газови доставки.
Подчиненото поведение на българските политици на Москва не е само продукт на свободен избор. Доста по-често то изразява безпомощност пред мащабното проникване на руския корпоративен, енергиен, разузнавателен, пропаганден и политически интерес в дълбоката тъкан на българската държава и общество. Ако някой сериозно се противопостави на Кремъл, очаква го или сваляне от власт с преврат, или непренебрежима заплаха с коктейли като „Новичок“, който на българска територия засега е прилаган на няколко бизнесмени, но застраховани – включително и в политиката – няма. За трите десетилетия след разпада на съветската империя България не успя да се еманципира от структурното влияние на руския великодържавен интерес в степен, в която би могла да възстанови на прилично равнище своята независима държавност и да преследва с известна степен на ефективност своите национални интереси в новата институционална рамка на партньорство в ЕС и НАТО, към които вече принадлежи.
Към задушаващите обвързаности на българските институции, на политиците и на корпоративната олигархия към Москва трябва да бъдат прибавени и резултатите на десетилетната системна пропаганда – руска хибридна война на българска територия. Тази пропаганда оформи в значителна степен светогледа на няколко поколения българи – преди всичко поради факта, че никой не посмя организирано и компетентно да ѝ се противопостави. Великодържавните идеологеми за „слабостта на „Гейропа“, за „световния заговор на Америка и глобалистите“ се превърнаха в значителна степен в убеждения на немалък брой българи. Когато днес пред Народното събрание се веят руски знамена и манифестират партии с антибългарски цели и програми, в техния корен разпознаваме това всеобхватно влияние на руския великодържавен колониализъм, което никога не бе прекратено на българска територия след рухването на Съветския съюз преди три десетилетия. Дори добронамерените български политици, амбицирани да защитят националния интерес на България – и вчера, и днес – са ограничени в своя потенциал за действие от тази мащабна и многообразна мрежа на влияние и принуда, упражнявана от Русия върху България.
Това, което българските политици и българската общественост час по-скоро трябва да осъзнаят, е, че продължаващата „мъртва хватка” на великоимперския интерес върху България носи още по-големи и динамично нарастващи рискове за българската национална независимост и за бъдещето на българската национална общност. Светът около България много бързо се променя. Описахме възникването на нови и мащабни геополитически процеси и фактори в непосредствена близост до страната ни. Всичко това носи нови и разширяващи обхвата си предизвикателства пред нашия суверенитет и национална перспектива. Някой би казал – „Е, какви толкова предизвикателства? Нали сме членове на НАТО и на ЕС?“ Същите тези, които манифестират с руските знамена – за „неутралитет“ – знаят кога да „обърнат“ аргументите, за да защитят внушената им позиция, че България трябва да остане уплашена и безпомощна. Членството в НАТО и ЕС не е индулгенция за държавнополитическа импотентност. Членството дава права и възможности и изисква солидарност и отговорност. Аз не твърдя, че Турция, Сърбия или Румъния неизбежно ще се превърнат в съперници на отслабваща стратегически и заложила сигурността си върху страх България. Твърдя обаче, че геополитическата реалност има свои закони – тя не търпи вакуум. Ако си слаб и беззащитен, ще получиш непрекъснато увеличаващ се натиск от другите около теб, които са „изиграли картите си“ на геополитическата маса по-добре от теб, придобили са нови ресурси – военни, политически, морални – и са в състояние да запълнят този вакуум – военен, политически и морален – който ти оставяш след себе си, когато страхливо си заровил главата си в пясъка.
И в заключение – един финален аргумент. Вече виждам пред себе си заканителния пръст на путинофилския „възрожденец“, който гневно (те вечно са гневни някому) твърди: „Твоите спекулации за отслабване и загуба на Русия са „фалшива новина“. Русия ще спечели своята битка и войната. Русия и Китай ще бъдат новата голяма сила на света, която ще победи „англосаксонския глобализъм“. В „Евразия“ е мястото на България…“ И т.н. … И т.н. Уроците на Ал. Дугин § Со. са надлежно усвоени. Добре, драги мои! Нека допуснем, че излезете прави – противно на всякаква реална логика, противно на всичко, което се случва пред очите ни, включително в бореща се с руската агресия Украйна. Да предположим, че вашата любима Путинска Русия победи… И какво ще спечели от това България? Ще спечелите вие и лидерите ви – ще си получите договореното… Но България ще остане в „задния двор“ на кремълската стратегическа визия за света, където винаги е била. България ще остане това „празно място“ – от геополитическа гледна точка, през което трябва спокойно да мине руската армия, за да завладее Проливите, да обяви Третия Рим за осъществен, да постигне руското имперско господство над всичко и всички. Всички ние – и вие, и ние – ще останем във великодържавния светоглед онези „братушки“, малоумните задунайци, които не стават за нищо друго, освен за „пълнеж“ на руското имперско величие. „Пълнеж“ като украинците-малоруси, молдованите, грузинците и средноазиатците – смешни малки човечета, които империята владее и за които великорусите разказват смешни вицове вечер в кухнята…
България не е Сърбия, която Руската империя подкрепя в амбицията ѝ да бъде „велика държава“, за да обслужва имперския интерес за сдържане на Хабсбургите от север и от запад. България в имперската визия е транзитен коридор, населен с „братушки“, чиято единствена роля е да месят козунаци и да посрещат „освободители”. Нека путинофилите си получат своите 30 сребърника, но да разберат, че са ангажирани за възможно най-нискокачествена и непрестижна прислуга, призвана да сложи окончателен край на независимата българска държава в полза на едно чуждо имперско величие, което пред очите на целия свят се срива безвъзвратно в небитието… Подобно на всеки имперски проект, който храни илюзиите, че реалностите на XIX век – геополитически, морални и психологически – могат да бъдат възродени в една нова историческа епоха, белязана от съвършено различни предизвикателства и дилеми на обществено развитие.
