0
2397

Защо така го е мислил първият философ?

Лятото приключи и затова днес (по изключение и, тъй да се каже, за да го изпратя като философ) ще си позволя да се „изключа“ от актуалната – глобална и нашенска – политическа ситуация и да предложа една философско-историческа медитация, споходила ме, докато преди време съзерцавах морската шир.

До нас е достигнало свидетелството, че един от седемте мъдреци на Елада, най-съзерцателно настроеният сред тях Талес от Милет, „смятал за начало на всичко съществуващо водата“. Ние не знаем или почти не знаем защо той е мислил така, не знаем как точно е обосновавал това свое твърдение.

Схващаме го по-скоро като някаква метафора, като иносказание. Всъщност не можем да се отнасяме по друг начин към него, освен като към екзотичен интелектуален отломък, като към късче словесен мрамор, като към повреден античен бюст, от който не е останало почти нищо, за да разберем какво е всъщност той.

Как да направим така, че това изречение да звучи в ума ни, да стане истински разбираемо?

Инстинктът на истинските тълкуватели често им е подсказвал, че когато логически образованият ум не помага, нужно е да се извърши някакъв катарзис, да се очистиш за момент от школските знания, да излезеш от библиотеките и да тръгнеш. Да отидеш на мястото, да отидеш при самите неща, при това, което е останало от тях, да се опиташ да се оставиш на сетивата си. Може би нещо ще „дочуеш“, може би нещо ще ти се каже.

И ето сега милетският мъдрец се появява пред нас като едно такова изкушение. Изкушение да се опитаме, ако не да го разберем, то поне да го съчиним правдоподобно. Талес не е бил поет, но ние знаем, че е бил точно такъв „хитроумен“ и с усет за „притчи“ и за символизми съзерцател. Знаем от анекдотиката на Диоген Лаерций, че „… той измерил височината на пирамидите (в Египет, б.м., К.Я.) по тяхната сянка, дочаквайки часа, когато нашата сянка е една дължина с тяхната“. Знаем също, че самозабравено е съзерцавал звездното небе. Знаем, че подобно на Хераклит, е откривал ино-сказания на една и съща основа в различни конкретни предмети, защото Аристотел съобщава: „Талес, съобразно с онова, което се говори за него, е смятал душата за нещо, което движи, щом като той твърди, че магнитът има душа, защото той привлича желязото“.

Въз основа на казаното значи ще си позволим съзнателното съчиняване на една легенда, на едно „правдоподобно разсъждение“, както би се изразил Платон.

***

Талес стои прав, спокоен, вглъбен на брега на морето и съзерцава. Морето „е начало на всичко“. Именно морето, защото „водата“ на Талес безспорно се мисли като море. Аристотел, гадаейки за мотивите на Талес да избере именно водата, споменава и за митическия Океан, който бил баща на всички богове. А и водата е „стихийна“ именно като Talatta (море на старогръцки).

Това е в стила на гръцкото митическо светосъзерцание. Talatta е водата като стихия, като раждаща вода (да си припомним и за раждащата се от морската пяна богиня на световната красота).

И тъй Talatta е съвършен екстаз. Какво ли не се изтръгва от морето? Та не е ли то безкраен хор от звуци? Вслушайте се и ще чуете как праобразите на всички звучащи в природата гласове се долавят в пълнозвучната, тържествено-изначална морска стихия. Именно в морето водата се про-гласява. Морето е глас-енето на водата и не просто „гласенето“, а все-възгласянето. Морето е пълнозвучие и нещо повече. Защото всевъзможните звучения, тембри, тонове, настроения, които дочуваме в морския прибой, са същевременно съ-гласувани и „настроени“ в един неизменен и вечен, единен ритъм. Морската стихия на все-прогласеността е същевременно stihos, „стих“ на гласовете, тя е универсалният и родният, първоначалният stihos на всички „гласове“. Ритмичното стихийстване на Talatta е изтръгващото в неизменен ред звуците на света. Talatta е изтръгващата в съвършена равномерност и величаво-благозвучна монотонност на все-звучието. Морето е архи-вещата в звучението вода. Та къде другаде един тон така органично прелива в друг, а другият в трети, в четвърти, къде другаде звуците са слети така в един звук, ако не в пре-ливащата и с-ливащата Talatta? Рожденото лоно на всички фонически (от phone „глас“) елементи е водата, стихийстващата, художествената, музическата вода. Именно водата, защото само в нея те са съ-единени, тя е общият им „корен“, тя е вещината за всички тях. Водата, вечно звучащото море е повече от всяка друга стихия вещото- да-артикулира. Повече от безмълвния въздух, повече от нямата земя.

Но не е ли водата също и все-чувствието? Та нали тъкмо в нейната умерена и проницаема стихия тялото може да се потопи изцяло и тогава то непременно ще усети безбройни, преливащи едно в друго усещания. Защото водата може да бъде и лека, почти неуловимо прозирна (като въздуха), и ласкаво-плътна, почти плътска (като земята). Именно водата е „въздушно“-прохладна и същевременно притежава една постоянна, гъвкава и жива топлина. Тя е първичната единност на раз-единяващото се после в огъня и студените елементи битие. Морето е про-чувствалата се стихия, то е онази вещина да се по-явят усетите, и то в един също тъй съвършен, благоразтворен като звучението му stihos. И в това водата е най-вещата стихия, най-хармоничната, най-„стиховата“.

Но не е ли Talalta също и все-формието? Не е ли морето една непрестанна игра на форми? Всяко вгъване свободно преминава в избликване, от една форма свободно и непосредствено се раждат хиляди. Не е ли водата най-пластичната стихия? Формите са и гъвкави, и живи, с това те са по-вещи от застиналите, суровите форми на земята, а същевременно не са тъй халюцинативни и безплътни като формите на огъня. Talatta е безмерна вещина – да се нагъва ту плавно и закръглено, ту остро и страшно, ту в пръски, ту в масивни талази. Talatta е пластическа вода, вода, изтръгваща безброй пластики. Водата е все-пластическа вещност. И отново: каква стройност, каква спокойна, хармонична благородност на тази пластика! Водата е стихийна. Или – да го кажем по друг начин: Talatta вещае битието. Talatta е онази вещина да се породи битието именно като битие в досократическия смисъл на тази дума като богата разкритост, като само-изваяност във всякакви форми, като все-чувственост, като гигантски, жив, пищен „накит“ (kosmos гр. и „порядък“, и „накит“, „украшение“).

Водата е „начало“ именно в този смисъл. Тя е изначално всеизвеждащата съществуванието в неговия съвършен ред. Тя е универсално съ-звучие на всички звуци и внушения. Тя е онази, в която и от която познаваш всичко. А познанието е също забелязване. Познанието е чуване на „белязаните“ срички, улавяне на стиховия размер. Ако се помъчиш да познаеш „направата“ на природата, непременно ще доловиш в дълбината ѝ, в началото ѝ стиховия „размер“ на морето. Или, обратно: приближавайки се до морето и вслушвайки се в гигантския „хекзаметър“ на неговото звучене, ще доловиш навярно, че и мелодията на езика, и ритъмът на всички други звучения и говори във всемира, дълбоко в себе си са „настроени“ в същия този „хекзаметър“, че морският „хекзаметър“ е архетипът на всеки логос. Не ли аналогични (да, не повече от аналогични) мисловни съзерцания може да са стояли в основата на Талесовия избор на „началото на всичко“?

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.
Предишна статияКонтраофанзивата на Украйна постави Путин под обсада у дома
Следваща статияДимитър Солаков – на 1 градус по Целзий разлика