Начало Идеи За Александър Вутимски
Идеи

За Александър Вутимски

Асен Мандиков
23.09.2014
4337

vut-1

Знаех, че ще си отиде скоро. Смъртта личеше в очите, в цялото изражение на лицето, в болезнената провлаченост на говора, в убитите акварелни тонове на стиховете му. И все пак известието за неговия край ми дойде като тежък удар. Редят се в паметта ми спомени и аз си повтарям негови стихове, които никога не бих могъл да забравя. Александър Вутимски – една душа, изтъкана от нежност и чистота, най-тихият и най-дълбокият между нашите млади поети. И най-непристореният…

Той беше на небето, още преди да се отдели от земята. Не защото беше аскет, а защото бе чужд на всяка злоба и преструвки и защото не познаваше дребнавости и поза, макар че се движеше в един кръг, където това бе и цел, и навик. Той бе съвсем откъснат от дреболиите на всекидневието, макар че обичаше и възпяваше дребните неща. Той имаше чувството за тях, едно вътрешно сродство – широко, свободно, непринудено. Напразно бихме търсили в неговата поезия експлозиите на чувството, острата позивност на идейника, прокурорската горчивина на самоизобличението. Вутимски бе дух с вътрешна бистрота и ведрост. Като всички хора и той обичаше и страдаше; познаваше недоволството и гнева, търпеше сам лишения и сигурно виждаше сам печалния си и близък край. Но над всичко туй бе неговата духовна възвишеност, която дава на поезията му благородния тон на отвъдност. Има в неговите стихотворения думи за вино и жени, за кръчми и падения. И все пак те са думи чисти и херувимски, пълни с печална нежност, с копнеж към красота, с детска невинност и непорочност. Лиричните песни на Вутимски носят оттенъка на една епична успокоеност. Тя иде не от склонност към описателност или недостиг на сърдечна експанзивност, а от ранна зрялост и от един сигурен вътрешен опит, който произтича едновременно от интуицията и от ясната точност на поетическата мисъл. Поради своята болест, а и поради специфична склонност на духа си, Вутимски с течение на времето все повече и повече се вглъбяваше в себе си. Но това не значи, че той се откъсваше напълно от външния свят и от неговите проблеми. Той живееше с тях, но не ги афишираше и не ги превръщаше в плакати. Спомнете си неотдавнашния му цикъл „Старинно“, печатан в „Златорог“. Той дойде след един престой в новоосвободените земи и е пропит от любов към отечеството. Чувството за миналото, духът на родното, синовна свързаност с всичко онуй, което се нарича България, са филтрирани до степен на най-високи духовни стойности. Тъй прочистени са и всички други елементи и мотиви в поезията на Вутимски. То я прави човечна и я осеня с ореола на святост. Това е поезия, в която не звучи ни един брутален тон, в която космическите ветрове стихват, душевните депресии са укротени и копнежът е освободен от острата болка на неудовлетвореността. Поезия, която завладява бавно, но прониква дълбоко. Вутимски си отиде, преди да бъде опознат и оценен. Малкото наследство, което той оставя, може би не ще добие лесно гражданственост в нашата литература. Но то заслужава и обич, и признание.

В. „Зора“, брой 7354, 1943 г.

 

Той е бил, той е…

 

Стиховете и поемите на Александър Вутимски ( 1919-1943), неговата проза, нещо повече – самите му жестове на извънредна, рядко артистична личност – са плод на търсещо и творящо присъствие в света. Човекът в това творчество се намира толкова пъти между надеждата и отчаянието, но той няма да изпита ударите на моралното и духовното поражение. Сътвореното от Вутимски ни среща с крайна интензивност на чувствата и въображението, с открито опълчване срещу нихилистичния и конформистки рационализъм на времето. Изтъкана от психологически контрасти – полета на духа и неговите падения, присъствието на хаос и космос, – лириката му е дълбок израз на самопознанието на модерния човек. Но тя е преди всичко красота, истинска красота. Защото Александър Вутимски е преобразил прозата на живота в поезия. Самият той казва, че голямото произведение е „една нова вселена“. Точно такова е най-значимото от неговото творчество.

Бездънен хоризонт, улиците, проснати като трупове, отчаяната песен на латерната, стражарите и проститутките, демоничното дихание на големия град, самотата и отчуждението, превърнати в самостоятелни субстанции – този поетически свят представлява една от най-неконвенционалните изповеди в нашата литература. Същевременно той е неподправената биография на предвоенните и военните години. Всяка дума на Вутимски е славослов на човешкото в човека, сиреч на духовното начало, унизено в условията на един свят, разкъсван от конфликти.

Поезията му не търпи баналните рефлексии. Някъде в стиховете си той ще се изповяда: „Аз съм сам под стар хоризонт… Пияница!… Луд!…“ Другаде ще отиде още по-далеч, за да промълви: „Чужд съм на себе си“. Но въпреки тези признания на отчаянието той изпитва постоянно жаждата за просветлен живот, за съществуване в пределите на самонадмогването. Вутимски усеща, че извън тленното и преходното, извън гърчовете, каквито са от начало до края съдбите на хората, има и друг, по-висш смисъл. За него този смисъл е в космическото и вечното, в тоталната отвореност на съзнанието, което ще проектира друг модел на живота.

Александър Вутимски е поет на големия град. От лириката му напира ароматът на живота в София с неговите болки, с кръчмите, с потъналите в есенния здрач мостове на градския канал. Превъплъщенията на града в неговите творби са превъплъщения на собствената му душа. Градът е фон на онова, което ни внушава за себе си. А той иска да бъде преди всичко себе си, да не прилича на другите. Затова и стиховете му са пронизани от крайна откровеност, непозната преди в нашата литература.

Творчеството му разкрива противоречивия характер на човешката му и художническа нагласа. Поетът бяга от самотата си и се стреми към нея, защото тъкмо тогава неспокойният му дух се умиротворява, става съзерцателен, мистично извисен. Той бяга от града, така ненавиждан от него, но отдавна е разбрал, че не може да живее никъде другаде. Този омразен град е също сред трайните източници на вдъхновението му. Той се хвърля съзнателно в прегръдките на порока, а после болезнено изстрадва провалите си, дължащи се на неговата слабост. И за това се говори в творчеството му, но не това е първата истина за тази необикновена личност, която никой не може да изличи от литературата ни.

Поетът, както пише в своето есе „За силата“, се стреми да прозре „и зад най-жестоките случки непостижимото многообразие и постоянството на живота“. Отрекъл утилитарната идея и духа на меркантилното, властващ в модерната епоха, той се отнася с ненавист към профанизацията на живота. Вутимски е съхранил немалко от духа на романтиците. У него пулсира жаждата за повече духовност, за празник на сетивата, за нещо от свещеното, което не може да не съществува.

В творчеството му е полетът на един търсещ дух. Правилата на цивилизацията се разминават с неговите представи. Той би се чувствал свободно само в пространството на друг нравствен и естетически порядък. Затова написаното от него, и това така добре внушават есетата му, е преди всичко собственият му идеал за друг тип човешко съзнание, което ще преодолее безсмислената сложност на съществуването. Обитател на бедни хотели, на болници и санаториуми, всъщност прекарал живота си в една болница между разстроеното човечество („За радостта“), той ще премине през хаоса. Жадувайки хармонията на древните, обладан от мисълта за простотата на естественото, природното, на това, което е оттатък болната ни логика, той иска да отиде надалеч. Кратките му есета не по-малко, отколкото неговите стихотворения и поеми, издават способността за една проникновеност на духа, която и в най-делничното, и в най-тривиалното може да открие истината, действително значимото. Те разкриват мащаба на едно мислене, което обхваща противоречията на цивилизацията и културата, на самото човешко съществуване, за да потърсят брод към трайното, към истински стойностното. Дълбоко изповедни като цялата му поезия, те са вдъхновен прочит на времето, на отминалото и на това, което се задава. И те са отпор на кризисното в човешкото съществуване. Тези есета показват културата на преждевременно помъдряла личност и в същото време са израз на една младост, в която са тревогата, заблудата, изгубването и повторното намиране на вярната духовна посока. Към това трябва да се прибави и стойността им на документ за богатата духовна биография на поета. В тях е целият Вутимски, най-специфичното за нагласата му на едно вдъхновено човешко битие, което се бори със съмненията в името на безусловните ценности.

Александър Вутимски е специален, неповторим случай в нашата литература. Той сякаш идва, за да потвърди още веднъж, че тя не би могла да се развива плодотворно извън контекста на европейската, т. е. на онзи свободен дух, който отрича всевъзможните предубеждения, наслоения, писани и неписани забрани. Той не прилича на никого. Допускам извън всяко съмнение, че ако не беше ранната му смърт и трагичната съдба на културата ни през времето, което се опита безуспешно да го забрави, той щеше да се изяви още по-мащабно. Но и с това, което е оставил, той си извоюва правото да бъде надвременен. Стиховете и прозата му, собственият му живот са неща, които винаги ще вълнуват и винаги ще бъдат отправна точка за търсенията и безпокойствата на непримиряващия се човешки дух. Съдбата му беше трагична, а такава беше и посмъртната му участ за прекалено дълго време, защото не искаха да го издават. Нещо от този трагизъм ще остане завинаги, защото гробът на Вутимски в Сурдулица е заличен и не знаем къде да сложим едно цвете. Остава ни утехата, че той е бил, че той е…

Божидар Кунчев

Асен Мандиков
23.09.2014

Свързани статии


Warning: Invalid argument supplied for foreach() in /home/kultura/public_html/web/wp-content/themes/Newspaper-child/loop-related-tags-post.php on line 12