Начало Книги За Алек
Книги

За Алек

4489
Алек Попов, фотография Анелия Николова, Дневник

Нямам готовност да пиша некролог за Алек. Защото той беше един от нас, родените през шейсетте. Вървяхме заедно през тия трийсет и нещо години по пътищата на литературата ни, той, аз и още десетина момчета и момичета, спирахме, говорехме си, разделяхме се, после пак се срещахме. С годините – наистина все по-рядко, такива са законите на живота. Но знаехме, че Алек го има, че будният му поглед следи нашите книги, така, както и ние – неговите, и това някак ни стигаше.

Чувството, което изпитвам сега от загубата му, не е скръб, както е при смъртта на близък роднина. Скръбта е разтърсващо, но лично, камерно чувство. Чувството от загубата на Алек е празнота, смразяваща празнота. Онази ръка в черно се надвеси над нашата редица и го посочи.

Алек имаше щастлива писателска съдба. Заедно с Георги Господинов той е сред най-превежданите български автори. Читателите го обичаха и го четяха. Книгите му се преиздаваха и се радваха на заслужено внимание. Беше навлязъл в златната писателска възраст, само да седи и да пише и да ни радва с новите си книги. Но онази ръка в черно го посочи.

Бил съм с Алек във Виена, в Белград, в Истанбул. Той навсякъде се чувстваше като у дома си, вече беше ходил нееднократно в тези градове, знаеше добрите кръчми, линиите на метрото, книжарниците, литературните средища. Беше истински, до мозъка на костите си европеец.

И ето, тук отново ми се притичва на помощ дъщеря ми Дена, както беше и след кончината на Красимир Дамянов. Изведнъж се сетих, че тя взе от Алек интервю в края на месец януари 2024 г., докато подготвяше доклад на тема „Среща между автор и читател в контекста на читателските рецепции и дигиталните трансформации“, представен на конференцията „Литературата и Преходът след 1989 г.“, 1-2 февруари, в Софийския университет. Това интервю, което сега ще предложа на вниманието ви, със съгласието на Деляна Манева, съпругата на писателя, както и на Дена, може да се окаже последното взето от Алек Попов интервю. Заглавието на интервюто е мое.

„Предпочитам книгите ми да говорят за мен”

Интервю на Дена Попова с Алек Попов, направено в края на януари 2024 г.

Как се отрази дигиталната трансформация през първите години след 2001 на вас като автор? А на читателите?

По същество технологиите нямат пряко отношение към процеса на създаване на литература, който си остава дълбинна, тайнствена, интимна и изцяло човешка дейност. Т.нар. „дигитална трансформация“ създаде по-скоро нагласи, очаквания и заблуди, които повлияха на рецепцията на литературата като цяло. Социалните мрежи унищожиха професионалната критика и я замениха с наивни, повърхностни емоционални излияния, нещо на ръба между рекламата и ПР-а, което срива критериите за литературен вкус. Парадоксалното е, че технологиите изведоха на преден план именно емоциите за сметка на анализа и критичното осмисляне на литературните произведения от височината на културните натрупвания, зрелостта и опита. Установи се някаква странна форма на „пряка демокрация“, при която масовият посредствен вкус моделира средата според най-баналните, конвенционални и конюнктурни течения на мисълта. Саморекламата взе чудовищни и смехотворни размери, немислими досега. Всеки, изправен пред електронната си сергия, отчаяно се опитва да привлече вниманието с всевъзможни трикове, слогани и каузи, само не и с това, което действително е постигнал. В това изместване на фокуса от самото произведение към личността на автора има нещо много нездраво. Окололитературните фактори винаги са оказвали влияния върху рецепцията, но в момента те изцяло са взели превес. Този феномен също е свързан с дигиталната среда, която все повече заприличва на гигантски клюкарник. Може смело да се каже, че иновациите в системите за съхраняване и предаване на информацията не доведоха до качествен скок в качеството на съдържанието, а по-скоро направиха маркетинговата среда по-агресивна и непредвидима. Наивно би било да се очаква и друго.

Проследявате ли читателската рецепция на своите произведения? По кои канали читателите достигат до вас?

Зависи. По принцип ме интересува и винаги ми е приятно, когато някой читател се свърже с мен и ми сподели, че дадено мое произведение го е разсмяло и развълнувало, и че е прекарал приятни часове с него. Това се случва предимно в социалните мрежи. Голямо е изкушението човек да си направи собствена фен-група, където да поддържа жива връзка с читателите, да споделя мнения, позиции и информация. Но всъщност може да се окаже и капан, защото трябва постоянно да захранваш тази група с новини. Това е много разсейващо! Започваш да се грижиш все повече за публичния си образ, тръгваш да взимаш отношения по всякакви проблеми и рискуваш да бъдеш въвлечен в напълно безсмислени дискусии. Може да се окаже, че голяма част от времето ти изтича в подобни активности, които нямат нищо общо със сериозната творческа работа. От маркетингова гледна точка може и да работи, но от творческа е катастрофа. Моите читатели си купуват книгите ми основно, за да ги четат, заради съдържанието им, а не заради някакви ПР акробатики или награди. Това са хора, които четат предимно за удоволствие – интересуват се от света на героите, от сюжета, обратите, от идеята, заложена в историята. Хора с класически литературен вкус, с изграден критерий, които ценят добрия наратив, чувството за хумор и иронията. Този вид читатели обикновено не са твърде шумни в социалните мрежи – за тях четенето е много интимно преживяване и не държат непременно да споделят опита си с още стотици непознати. Скептични са към литературните моди, саморекламата ги отблъсква, избягват да си издигат кумири и да лепят гръмки етикети от сорта на „гениален“, „шедьовър“ и т.н. Самият аз съм такъв и затова внимавам да не натрапвам излишно личността си, предпочитам книгите ми да говорят.

Преходът продължава ли да присъства в писането ви днес? Как?

Доскоро – да. Но вече не ме вълнува чак толкова, което ясно личи в най-новите ми разкази и новели. Темата за прехода поне за мен е изчерпана. Написал съм почти всичко, което може да се напише за този исторически период от всевъзможни ъгли и гледни точки, опитах се да уловя абсурда му, архетипните фигури и ситуации, не виждам какво повече мога да кажа. Радвам се, че доживях да се разделя с повечето заблуди и очаквания, свързани с този исторически цикъл, макар че си давам сметка за дълбоките следи, които е оставил в психиката ми. Има неща, от които не можеш да избягаш.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора