Нямам готовност да пиша некролог за Алек. Защото той беше един от нас, родените през шейсетте. Вървяхме заедно през тия трийсет и нещо години по пътищата на литературата ни, той, аз и още десетина момчета и момичета, спирахме, говорехме си, разделяхме се, после пак се срещахме. С годините – наистина все по-рядко, такива са законите на живота. Но знаехме, че Алек го има, че будният му поглед следи нашите книги, така, както и ние – неговите, и това някак ни стигаше.
Чувството, което изпитвам сега от загубата му, не е скръб, както е при смъртта на близък роднина. Скръбта е разтърсващо, но лично, камерно чувство. Чувството от загубата на Алек е празнота, смразяваща празнота. Онази ръка в черно се надвеси над нашата редица и го посочи.
Алек имаше щастлива писателска съдба. Заедно с Георги Господинов той е сред най-превежданите български автори. Читателите го обичаха и го четяха. Книгите му се преиздаваха и се радваха на заслужено внимание. Беше навлязъл в златната писателска възраст, само да седи и да пише и да ни радва с новите си книги. Но онази ръка в черно го посочи.
Бил съм с Алек във Виена, в Белград, в Истанбул. Той навсякъде се чувстваше като у дома си, вече беше ходил нееднократно в тези градове, знаеше добрите кръчми, линиите на метрото, книжарниците, литературните средища. Беше истински, до мозъка на костите си европеец.
И ето, тук отново ми се притичва на помощ дъщеря ми Дена, както беше и след кончината на Красимир Дамянов. Изведнъж се сетих, че тя взе от Алек интервю в края на месец януари 2024 г., докато подготвяше доклад на тема „Среща между автор и читател в контекста на читателските рецепции и дигиталните трансформации“, представен на конференцията „Литературата и Преходът след 1989 г.“, 1-2 февруари, в Софийския университет. Това интервю, което сега ще предложа на вниманието ви, със съгласието на Деляна Манева, съпругата на писателя, както и на Дена, може да се окаже последното взето от Алек Попов интервю. Заглавието на интервюто е мое.
„Предпочитам книгите ми да говорят за мен”
Интервю на Дена Попова с Алек Попов, направено в края на януари 2024 г.
Как се отрази дигиталната трансформация през първите години след 2001 на вас като автор? А на читателите?
По същество технологиите нямат пряко отношение към процеса на създаване на литература, който си остава дълбинна, тайнствена, интимна и изцяло човешка дейност. Т.нар. „дигитална трансформация“ създаде по-скоро нагласи, очаквания и заблуди, които повлияха на рецепцията на литературата като цяло. Социалните мрежи унищожиха професионалната критика и я замениха с наивни, повърхностни емоционални излияния, нещо на ръба между рекламата и ПР-а, което срива критериите за литературен вкус. Парадоксалното е, че технологиите изведоха на преден план именно емоциите за сметка на анализа и критичното осмисляне на литературните произведения от височината на културните натрупвания, зрелостта и опита. Установи се някаква странна форма на „пряка демокрация“, при която масовият посредствен вкус моделира средата според най-баналните, конвенционални и конюнктурни течения на мисълта. Саморекламата взе чудовищни и смехотворни размери, немислими досега. Всеки, изправен пред електронната си сергия, отчаяно се опитва да привлече вниманието с всевъзможни трикове, слогани и каузи, само не и с това, което действително е постигнал. В това изместване на фокуса от самото произведение към личността на автора има нещо много нездраво. Окололитературните фактори винаги са оказвали влияния върху рецепцията, но в момента те изцяло са взели превес. Този феномен също е свързан с дигиталната среда, която все повече заприличва на гигантски клюкарник. Може смело да се каже, че иновациите в системите за съхраняване и предаване на информацията не доведоха до качествен скок в качеството на съдържанието, а по-скоро направиха маркетинговата среда по-агресивна и непредвидима. Наивно би било да се очаква и друго.
Проследявате ли читателската рецепция на своите произведения? По кои канали читателите достигат до вас?
Зависи. По принцип ме интересува и винаги ми е приятно, когато някой читател се свърже с мен и ми сподели, че дадено мое произведение го е разсмяло и развълнувало, и че е прекарал приятни часове с него. Това се случва предимно в социалните мрежи. Голямо е изкушението човек да си направи собствена фен-група, където да поддържа жива връзка с читателите, да споделя мнения, позиции и информация. Но всъщност може да се окаже и капан, защото трябва постоянно да захранваш тази група с новини. Това е много разсейващо! Започваш да се грижиш все повече за публичния си образ, тръгваш да взимаш отношения по всякакви проблеми и рискуваш да бъдеш въвлечен в напълно безсмислени дискусии. Може да се окаже, че голяма част от времето ти изтича в подобни активности, които нямат нищо общо със сериозната творческа работа. От маркетингова гледна точка може и да работи, но от творческа е катастрофа. Моите читатели си купуват книгите ми основно, за да ги четат, заради съдържанието им, а не заради някакви ПР акробатики или награди. Това са хора, които четат предимно за удоволствие – интересуват се от света на героите, от сюжета, обратите, от идеята, заложена в историята. Хора с класически литературен вкус, с изграден критерий, които ценят добрия наратив, чувството за хумор и иронията. Този вид читатели обикновено не са твърде шумни в социалните мрежи – за тях четенето е много интимно преживяване и не държат непременно да споделят опита си с още стотици непознати. Скептични са към литературните моди, саморекламата ги отблъсква, избягват да си издигат кумири и да лепят гръмки етикети от сорта на „гениален“, „шедьовър“ и т.н. Самият аз съм такъв и затова внимавам да не натрапвам излишно личността си, предпочитам книгите ми да говорят.
Преходът продължава ли да присъства в писането ви днес? Как?
Доскоро – да. Но вече не ме вълнува чак толкова, което ясно личи в най-новите ми разкази и новели. Темата за прехода поне за мен е изчерпана. Написал съм почти всичко, което може да се напише за този исторически период от всевъзможни ъгли и гледни точки, опитах се да уловя абсурда му, архетипните фигури и ситуации, не виждам какво повече мога да кажа. Радвам се, че доживях да се разделя с повечето заблуди и очаквания, свързани с този исторически цикъл, макар че си давам сметка за дълбоките следи, които е оставил в психиката ми. Има неща, от които не можеш да избягаш.
