„За ангелите и хората“, Калин Янакиев, издателство „Жанет 45“, 2026 г.
В домашния си архив открих свои бележки от 13 декември 2024 г., подготвени за провелото се на тази дата представяне на Християнска публицистика на Калин Янакиев. В края им посочвам, че в творчеството на автора могат да се откроят три големи разклонения: едно голямо академично разклонение, самото то обхващащо три дяла – богословски, исторически и философски; едно публицистично разклонение, включващо работи като тези, публикувани в представената през 2024 г. книга; и едно „трето“ разклонение, в което попадат „ангелските“ разкази, които проф. Янакиев вече беше започнал да публикува спорадично на страниците на Портал Култура. Последното изречение в бележките ми гласи, че „се надявам да видим тези текстове събрани в книга в близките години“, след което в скоби съм допълнил: „и не само на книга впоследствие“. Към допълнението в скобите ще се върна в края на изложението си. А сега ще започна с това, че се радвам, че тази вечер сме се събрали, за да приветстваме появата на многоочакваната книга За ангелите и хората – един сборник с фантастични истории по признанието на самия автор, които са толкова различни от всичко, което той е публикувал до днес.
И друг път съм имал възможност да отбележа, че най-характерната отлика на Калин Янакиев като автор според мен е неговата диалогичност. Диалогичността му като историк се състои в удивителното му умение да скъсява и дори да премахва дистанцията между себе си и местообиталищата на своите герои – да прехожда, образно казано, направо към тяхното „времепространство“ и там да начева разговор с тях като с живи хора, въвличайки и читателя си в приключението. Може би затова една наша обща позната, четейки още като тийнейджърка дебютната му книга за древногръцката култура, останала убедена, че той със сигурност многократно е обхождал и „общувал на живо“ с основните места на историческа памет, свързани с темата на книгата. (Това, разбира се, било заблуждение – през 1980-те Гърция остава трудно достъпна за повечето българи, още повече за такива като Калин Янакиев.) Също и привидната монологичност на философските и на богословските му текстове често се оказва опаковка на жив разговор, общение, диалог: например между и с представители на различните „богословски партии“ през 320-те в Никея (Личност и същество, 2024 г., с. 125 и сл.); или пък между Кентърбърийския архиепископ Анселм и неговия „безумец“, който в Богът на опита и богът на философията (2002 г.) продължава да възразява дори след като е възприел теоретико-философската безупречност на аргумента на своя опонент (с. 159 и сл.).
Но За ангелите и хората е най-диалогичната книга в цялото досегашно творчество на автора. Тя е напълно разсъблечена от „куртоазната“ монологична опаковка на други негови книги. Темите ѝ без изключение са разгърнати в пряката реч на живи разговори: такива между хора и, казано на литургичен език, техните „най-верни наставници и пазители“ – ангелите.
Не е изненадващо, че нито една от тези теми не попада в поле, което е напълно ново за творчеството на Калин Янакиев. Доминират, разбира се, „богословските опити“ – например по въпроси, свързани с небесния път на душите („Ангелът от селото на покойниците“), безусловното спасение („Ангелът от поляната на майките“), непроницаемата ценност на личността („Ангелът на нищите духом“), страданието и надеждата („Ангелът в долината на безпаметните“). Но има и исторически опити – както е в „Ангелът от прага на края“, в който от мига на един свой младенчески „кайрос“ авторът разгръща цял биографичен космос; има метафизика – в опитите върху безкрайността на вселената в „Ангелът под звездното небе“; има най-сетне и много световна и домашна политика – съответно в третата част на книгата, изцяло вгледана в историческото, моралното и политическото падение на днешна Русия, и в четвъртата ѝ част, разобличаваща унизителното и често комично превръщане на православието в инструмент за постигане на користни политически цели.
С други думи, в За ангелите и хората Калин Янакиев като че ли не пише по никоя тема, за която, макар и по различен начин, не е писал и по-рано. Но тогава защо му е нужно да се захваща отново със същите теми? И какъв е смисълът от цялата тази „ангелолалѝя“ – от това общително войнство на представените от него безплътни сили, които неизменно първо се усещат само като властно присъствие, главно се чуват и почти никога (с изключение може би само на малкия Лазар) не могат да се видят докрай – дори когато, както е в случая на Анджело Гардиани, триумфално заемат катедрата, за да изнесат своя „доклад“ на конференция под надслов „Православната църква в предпоследните времена и възцаряването на Антихриста“, организирана от фондацията „Оня, който задържа“, т.е. „Катехон“, в „богоспасяемата Софийска епархия“ (с. 183)? Накратко: защо са му на автора ангели?
Може би отговорът се крие в библейските прототипи на ангелски срещи с хора, където ангелът често е нужен било за стъписване, било за благодатно утешение на човешкия ум. Точно такъв е например случаят с явяването на Ангела от пасхалната утрин (Мат. 28:1–8): той слиза от небето след „голям трус“, видът му е „като светкавица“, а пазачите на гроба, „уплашени от него“, се разтреперват и стават „като мъртви“; ала срещайки двете жени, дошли „да видят гроба“, същият Ангел иска от тях да не се „боят“, известява им за Възкресението, а те се завтичат „с радост голяма да обадят на учениците Му“. Какво друго, ако не утеха от сроден вид носят например думите на Ангела от поляната на майките, който известява, че „убилото майка си и да – самоубило се веднага след това момиче има шанс да бъде спасено“ (с. 69)? И какво друго, ако не вцепенение предизвиква разговорът между Ангела на истината и Владимир Владимирович, комуто се разяснява що е онова, което трябва да изгори, гори, но никога няма да изгори (с. 179)?
Но ангелското присъствие в книгата не се изчерпва с „функционалния“ аспект на утешението и стъписването на ума. Има и нещо друго – съдържателно, свързано с това, че нито едно от посланията на описаните срещи не би било напълно „съобщимо“ в казионен формат. Нищо че всяка една от темите на тези двадесет фантастични разказа би могла да се разпише в съвсем конвенционални монологични рамки. Но един такъв подход към темата, например за ежедневните актове на милосърдие и непредвидимите последствия от тяхното извършване или неизвършване, ще има малко общо с разказа за онази „намацана“ и лошо изрязана картичка ягодка, с която авторът се сдобива срещу шепа монети от майката на тежко болно дете. По-късно „трима исполини“ от „Above Heaven Co.“ откупуват картичката на благотворителен коледен търг срещу огромна сума – колкото „би струвало платно на самия Рафаело“, и „на всички в залата буквално им се зави свят“. Тогава един от купувачите доверява на автора защо невзрачният предмет за тях е толкова скъпоценен (с. 77):
„Бяхме изпратени оттатък небесата, тъй като картонената ягодка, която купи тази сутрин […] бе пожелана като тазгодишната коледна украса за престола, на който отвека седи – именно там, оттатък небесата – Оня „Който е бил, Който е и Който иде“ (Откр. 4:8) […]. [Н]ие видяхме как още вчера тежко болното момиченце на онази жена е седнало в стаята до майка си и с неимоверни за себе си усилия, изплезило езиче, изрязва очертаната с молив върху картона фигурка. [Н]ие видяхме ясно отгоре, че след като успя, о, чудо, успя – да изреже без грешка очертаната върху картона фигурка, детето с грейнало от невероятна радост личице я показа на майка си, взе боичките и ококорило очи започна да топи четката в чашката пред себе си, да я пренася с трепереща ръчичка към изрезката и окуражавано от нея да я оцветява: „Червена, нали знаеш, че ягодката е червена, моето момиче… Браво! А сега сложи с другата четчица сините точици. Това са семенцата ѝ. Точно така! Сега със зелената, листенцата. Ето, виж, това е твоята ягодка! Истинска, истинска ягодка!“ […] На другата сутрин, както знаеш, ти я избра измежду другите и я пъхна в джоба си. Когато обаче по-късно днес жената се прибра у дома и остави на масата непродадените картончета, момиченцето, което предишната вечер цял час не бе могло да откъсне очи от това свое, съвсем наистина свое „произведение“, видя, че него го няма сред тях, разплака се и не можеше да спре да повтаря „дай, дай, си ми ягодката!“. Седнала до него майката също се разплака и чудейки се как да успокои болното дете, му прошепна през сълзи: „Тази ягодка я подарихме на ангелчетата, моето момиче. Те толкова, толкова я харесаха, че помолиха да им я подариш! Помолиха да им я подариш, детенце!“ Та ето – след като тази сутрин ти купи обещаното нам за ония стотинки, ние нямаше как да не се погрижим за това майката да не се провини в лъжа пред детето си. Онази сума, която обявихме там, в залата, ти, разбира се, няма как да получиш от нас, но нека ти кажем – стотинките, които се откъснаха от сърцето ти, също ще бъдат турени пред престола заедно с ягодката, тъй че, ако един ден, когато сам застанеш пред него, ти се наложи, би могъл да напомниш за тях на Седящия“.
Какво постига тук жанрът на ангелския разказ, който никой друг жанр не би могъл да постигне? За да отговоря, връщам се към гореспоменатия разговор с „безумеца“ на Кентърбърийския архиепископ в Богът на опита и богът на философията. Там, след като е вникнал надлежно в безупречния аргумент за Божието съществуване на Анселм, безумецът заявява, че е „съгласен“ с логиката на довода, че онова, по-голямо от което не може да бъде мислено, с необходимост съществува; но той остава неубеден, че това се отнася за Бога – и казва (с. 160): „Да получа „Бог“ за мен означава да бъда убеден, че мога да извикам: „Боже!“. Убедете ме, прочее, че има на Кого да кажа „Боже“, и аз ще приема, че има Бог, но не ми доказвайте, че има Абсолют, че има summum esse и то е in re, защото дори да го докажете, аз не ще приема поради това, че има Бог“.
Мисля, че ангелските разкази на Калин Янакиев – всеки в рамките на специфичната си тема, разбира се – дават на редовия читател точно това, което липсва на „безумеца“, за да се превърне декларираното от него съгласие във вътрешно убеждение. А то е: лично, именувано битие на съответната абстрактна идея, без което тази идея, макар и разбрана, би останала несвързана със, външна за, чужда на вътрешното читателско сетиво.
Затова и намирам за неуместно тези разкази да се охарактеризират като „притчови“. Ако бяха такива, те щяха да са само схематични, анонимни алегории, в които всеки лесно би могъл да намери мястото си. Но те са истории, тръгващи от съвсем истински събития и личности: такива са и случката с ягодовата картичка, цитирана пространно горе, и „Шантавата Мери“, и синеокият Лазар (даже лично го познавам), и звездното небе в Елена (под което многократно сме се разхождали и сме разговаряли с автора почти всяко лято през последните двайсет години), и новината с майцеубийцата самоубийца, и т.н., и т.н. Това не са притчови образи, а моментни кадри от ежедневие, което авторовите очи имат таланта да провиждат като „феноменологична опаковка“ на автентични, буквални Чудеса. А кой друг да свидетелства за Чудеса, ако не пристигащи „отвъд небесата“ Ангели? Добре че Калин Янакиев малко прилича на „Доктор И.“ от „Ангелът на ония, които ще наследят земята“, която „продължаваше да има въздуха, дърветата, гласовете на новите деца наоколо, светлината, с която и до днес не бяха престанали да се прегръщат“ (с. 62). Такива хора със сигурност имат дара на „ангелологичния слух“ – слух, чувствителен за особената честота, с която звучи гласът на Ангела, низходил до и явяващ се в прегърнатия от тях свят.
***
Ще завърша с финалното допълнение в скоби в бележките си от 13 декември 2024 г., с които започнах. В него пише, че се надявам да видим ангелските разкази „и не само на книга впоследствие“. Сега мога да поясня какво съм имал предвид. За ангелите и хората е книга, „бременна“ със сценичен потенциал – акустичен, визуален, игровѝ. Когато нейните истории пристъпят в театралното пространство и оживеят на сцената, тогава, убеден съм, тази книга ще се осъществи в пълнота.
Текстът е подготвен за премиерата на най-новата книга на Калин Янакиев „За ангелите и хората“, състояла се на 20 май 2026 г. в Книжен център „Гринуич“ в София.
