„За ангелите и хората. Двадесет фантастични истории“, Калин Янакиев, издателство „Жанет 45“, 2026 г.
Уводни думи
Предложените в тази книга фантастични истории са много различни от всичко, което съм публикувал до днес – от моите академични философски, богословски и исторически трудове, от политико-историческата ми публицистика. Те са художествени творби, които започнах да пиша преди малко повече от три години, и ще призная, че това ставаше по начин, нямащ почти нищо общо с онзи, по който от десетилетия съм свикнал да работя. Защото тези фантастични истории аз започнах да пиша „инцидентно“ и по някакво особено и неочаквано за самия мен споходило ме вдъхновение. Сам аз бях изненадан от увлечението, с което постепенно му се отдадох. Всъщност може би затова аз и днес не мога с увереност да определя жанра на тези истории. С усилие ги определям като „разкази“ (нямам самочувствието, че съм станал „белетрист“). Трудно ми е да ги определя и като „притчи“ (от онзи средновековен тип като „Пиер Орачът“). Не всички мога да нарека – колкото и необичайно да прозвучи – сюжетно разгърнати философски размисли. Макар че, да – те са с по нещо и трите. Когато от време на време ги пусках в Портал „Култура“, ги наричах „фентъзи“, но винаги с определено притеснение – би ли могло да има християнско фентъзи? Макар че те са и това.
Най-важното обаче, което бих искал да кажа в тези уводни думи, е, че предложените в настоящата книга истории, въпреки че, разбира се, не представят някакви действително преживени от мен мистични откровения (не бих се одързостил да се хваля с такива, а и да съм бил спохождан от нещо подобно, никога не бих го направил публично достояние), почти без изключение имат като повод, като първоначален вдъхновяващ тласък, действителни случки, действителни срещи, действителни преживявания. Да, в повечето от историите, разказани от първо лице в книгата, аз-героят – това наистина съм аз, а и немалко от онези персонажи, с които въпросният аз-герой се среща в началото им, също са реално пресекли пътя ми люде. Такова е и „хулещото Бога“ момче; такова е и „лаещото момиче“ в градината; такава е и много, много възрастната „доктор И.“; такава е и жената, продала ми „ягодката“ на болното си детенце, и разбира се – малкият Лазар.
Да, в голямата си част това са действителни срещи, в действителни вечери, привечери, сутрини, в действителна градина или градче, от които изведнъж са „тръгнали“ или в миг са ме сполетели фантастичните сюжети, разгърнали се подир тях и във връзка с тях, и в които като основен протагонист съм инсталирал… Ангелите: Ангелът на нищите духом, Ангелът на ония, които ще наследят земята, Ангелът от долината на безпаметните, Ангелът от селото на покойниците, Ангелът под звездното небе и т.н.
Повтарям: без по никакъв начин да си приписвам някакви „откровения“, аз обаче трябва да изповядам дълбоката си благодарност за онази благодат, отворила очите, ума и сърцето ми в тия реални срещи и в тия реални мигове, за да извлека от тях онези живи прозрения и уроци, които чистата доктрина никога не би ми дала. В определен фигуративен смисъл следователно за историите в тази книга решаващ дял наистина имат Ангелите – онези безплътни и умни сили, които очевидно са ме накарали да се размисля, да се разфантазирам, да довърша или да разгърна в сюжет благодатно поднесеното ми, което без тях – както е обичайно за всички ни – вероятно бих отминал, без дори да го забележа.
Давам си сметка сега – когато реших да завърша тази книга – и за още нещо. По-голямата част от фантастичните разкази в нея са изпълнени с, нека се изразя така, някаква особена светлост. Възможно е това да се дължи и на възрастта ми. Както преди много, много години ми бе казал един от големите български поети, когото познавах – мрачните визии, страдателността, страховете и песимизмът са много по-присъщи и дори естествени за ранната младост (която, колкото и да е парадоксално, дори е склонна мазохистично да им се наслаждава). Старостта обаче, в която вече определено навлизам, постепенно се съблича от сенките на прозряното мимолетно, от прозряното суетно и мрачно, и се открива за собствено от самото начало откритата ни Милост, Утеха и Светлина. Възможно е поради това почти всичко, което „ангелите“ откровяват на аз-героя в срещите си с него, да е най-вече и именно откровение на утешната радост и приготвения окончателен покой.
Да, в тази книга, както ще забележи читателят ѝ, има и две групи по-различни истории, които се отличават от нейния основен тон. Защото те пък са инспирирани от два особено мрачни „сюжета“, съпътстващи нашето време. Единият е престъпната война на Русия в Украйна, която упорстващите да затъват в нея наричат в безумието си „свещена“. На тези хора – независимо какъв е техният трон или сан в този свят – моите „Ангели“ във фантастичен, но и изобличаващо ироничен порядък посочват къде би могло да се окаже тяхното последно и окончателно място или с коя мрачна библейска фигура те още днес могат да бъдат идентифицирани.
Другият „сюжет“ е този за, уви, все по-тревожното разрастване в днешните (включително) църковни среди на едно изключително опасно изкушение – превръщането буквално пред очите ни на (уж) християнската ревност във фобиен и даже милитаристичен апокалиптизъм. „Ангелите“, които във фантастичен (но тук и в умишлено сатиричен) порядък съм накарал да се явят на тия нови фарисеи, наистина определено се отличават от онези в повечето истории – те са Ангели-предупредители, но и Ангели-изобличители.
Всъщност на тия нови фарисеи и доктринални „буквоеди“, които също биха могли да се окажат читатели на книгата ми, ще трябва специално да кажа, че всички фантастични истории в нея въобще не следва да се четат като имащи претенция за догматична или богословска прецизност. Те до една са адресирани към сърцето и съвестта на читателя художествени произведения.
Но ето защо моята надежда въобще е тази необичайна за мен като университетски преподавател и академичен учен книга да увлече именно сърцето на четящите я. Защото, нека го повторя накрая, нея наистина писах с много по-голямо сърдечно вдъхновение.
На главната страница: Дж. М. У. Търнър, „Ангелът, стоящ в слънцето“, 1848 г.
