С примабалерината Силвия Томова, която отбеляза 40 години на сцената, разговаря Августа Манолева.
Силвия Томова отпразнува 40 години на сцената на 11 юни в Стара Загора, а на 26 май в Софийската опера – с купища цветя, аплодисменти на крака, бисове! Тя танцува като мадам Ортанс в „Зорба Гъркът“, постановка на Софийската опера. Ако на софийска сцена тя гради своята кариера на балерина – с над 120 роли, от които 90 централни – веднага след завръщането си от прочутата Балетна академия „Ваганова“ в Петербург, то не по-малко е нейното влияние и в следващия етап като хореограф, педагог и директор на балетите в София, Русе, Пловдив, Стара Загора. Всяка „роля“ с времето си – усмихва се Силвия, макар че умението да преподава открива още на 27 години с децата от Балетното училище в София. Почти не говори и за многобройните международни балетни конкурси във Варна, Москва, Осака, Париж, на които е лауреат. На някои от тях по-късно отново се връща, но вече като член на жури: Париж, Варна, а също и в Добрич, Люксембург, Перм. С натрупания опит преминава през всички етапи: педагогическа, репетиторска, административна роля, прави майсторски класове. Тя е вихър от идеи – ентусиазмът ѝ привлича около нея творците, а начинаещите се прилепят вдъхновено. Когато влезеш, няма как да останеш само за малко в репетиционната зала, която по цял ден е пълна с подготвящи се балетисти. Докато едни се разтягат, други репетират в дует, а трети повтарят детайли, пируети, скокове; после всички се събират пред станките за екзерсиз. През цялото време са под критичния поглед на хореографката. А тя умее да предаде излъчване, стил, висока класа, същевременно да изиграе и да изиска различни внушения и така постепенно да преведе по пътя на израстването младите танцьори. Високият професионализъм изисква желязна дисциплина, пълна отдаденост и много изпотени тениски. Сред тях вижда и бъдещи звезди, а тя вече е създала такива в Германия, в Рим, в Мадрид. Затова и отличието почетен знак „Златен век“ за значим принос в развитието и утвърждаването на българската култура и национална идентичност, което Силвия Томова получи на 24 май от министъра на културата, беше естественото възнаграждение за нейната дейност. Към него се прибавят отличието на Общинския съвет в Стара Загора и най-голямата за нея награда – плакет „Старозагорска опера“.
От години сте оценена като една от най-успешните хореографи, по кои критерии избирате театрите, в които да работите?
Практиката показва, че съм била ръководител на балетни състави заради някаква личност. В Софийската опера бях поканена от Христина Ангелакова. В Пловдивската – от Калуди Калудов, в Русе се върнах от чужбина заради Найден Тодоров и сега съм в Стара Загора заради Огнян Драганов, Веселина Кацарова и целия екип. Винаги съм смятала, че за да има добър театър, професионалистите трябва да работят сплотено в екип. В момента, когато разберат, че нямат еднакви позиции, скорост и критерии, веднага трябва да се разделят. Макар да съм човек, който не може категорично и рязко да се разделя с нищо. Преди време се смяташе, че в България не може да има друга такава балетна трупа като в Софийската опера. Но ето – в Русе, а сега в Стара Загора се създаде страхотна балетна компания. Въпрос на среда, на среща на хора. В България останаха малко балетни артисти и затова трябва да ги ценим, да им осигуряваме възможността да се изграждат. Защото балетът се създава бавно, трудно, а бързо се разрушава… от форма се излиза много бързо. Трябва да се мисли за всяка фигура от това колективно иначе изкуство, за всеки човек, да му се дава възможност за изява. Комбинацията на различни жанрове, на различни танцови техники освежава групите.
А смятате ли, че обществото цени вашето изкуство?
В държави, които имат вековна традиция в тези изкуства, балетният артист е изключително уважаван. Така е в Америка, във Франция, в Петербург – дори като малка съм го усещала. Балетистите се познават още по походката им, по движенията. Смятат това изкуство за еманация на духовното. Ние много отрано започваме и градим непрекъснато върху постоянството. У нас не бих казала, че го има това уважение. Не трябва да обвиняваме никого. Всяко изкуство има своята ниша, а щом има публика, значи е успешно. Но възпитанието в търсене на висок професионализъм, на високи изпълнителски умения трябва да върви паралелно. То е процес.
Времената се менят и трябва да отговаряш на изискванията, на претенциите на модата, защото и в класическия балет има мода. Конкуренцията определя всичко, а моят стремеж като балерина и хореограф винаги са високите професионални нива. За да можеш след години да постигнеш успех и да кажеш: Ето моята работа! И тя има резултат. Както стана с балетната трупа на Русенската опера. Беше в Люксембург, в Антверпен, в някои от най-големите театри, и то претъпкани с публика, със заглавия като „Лебедово езеро“ и „Жизел“, които се играят от всички големи балетни трупи. Не всичко са парите и възнаграждението. Особено в балета, където има голямо търсене на места с високи изисквания на добри преподаватели, добри репетитори, добри постановки, за да направи балетистът качествен скок и да натрупа качествено СV. А конкуренция има навсякъде и можеш буквално за една нощ да станеш звезда.
В Старозагорската опера започнахте от нулата, а събрахте богата международна трупа и само за година и половина създадохте такъв репертоар, че даже Гергиев изпрати солистите на Мариинския театър за премиерата на вашето „Лебедово езеро“…
Имахме конкурс, обявен в международен сайт. Направихме два през определен период в София, за да е по-удобно на артистите, но в един момент те сами започнаха да се обаждат, да ни търсят и да идват за индивидуален конкурс. Има японци, тайванка, южнокорейка, две гъркини, две французойки, трима италианци – две момчета и едно момиче (дойдоха от училището на Алба Буонанди), албанци – момче и момиче, китайка от Хонг Конг, австралийка. И българи. Най-голяма реклама направиха хората, които бяха тук намясто, много им хареса. Някои не знаеха нищо за България, привлича ги работата в театъра с мен: имат много задачи, бързо израстват. Е, може да са малко парите, но са постоянни. Всички артисти, които работиха в „Делвата“, в „Лебедово езеро“, но трябваше да заминат за участия в други проекти, казаха: „Толкова ни хареса съвместната работа, че пак ще се върнем“. Каква по-голяма реклама за нас от тях самите! Всички бяха щастливи, направиха в професионален план много голям скок. Когато има правилен тренинг, репетиции, репертоар – идва и въодушевлението на артистите. Правя четвърта трупа в България, знам механизмите и как трябва да се действа в такава обстановка. Сработиха се добре, нямат конфликти, в трупата липсва напрежение, празнуват рождените си дни, правят вечери. По този начин се научават да живеят в голям колектив, раждат се приятелства, помагат си. Аз съм живяла от 13-годишна сама в Петербург и знам какво остава.
А кои са основните неща, които искате да им предадете? И как го постигате?
В световен план изискванията към балетния артист станаха огромни – трябва да е поливалентен, да владее класика, модерно, нео, всякакъв вид техника, да може бързо да влиза в подобни проекти, бързо да излиза от тях. Този проблем е навсякъде: в Берлин, в Дойче опера, в Париж и Петербург, където и да отидеш. Трудно е да се слезе от палци на бос крак, туфла или обувка, но трябва да отговарят на тези изисквания. Трупата трябва да е подготвена, за да се предявят към нея претенции. Срокът обикновено е две години. Как го постигам? Чрез репертоара, хореографията, чрез екзерсиза – показвам, говоря, обяснявам. Преподавам им всичките мои знания и умения. И видимо ефектът е страхотен, защото повечето са съвсем млади и дойдоха не добре подготвени като артисти. Трупата вече е много добра: на „Лебедово езеро“, на „Нестинарка“ – беше фантастична. Аз нямам претенции да се сравнявам със София или Петербург. Работата съм си я свършила по моите изисквания, възможности и разбирания за световна класа, защото за мене е важно те да са световни артисти.
С каква последователност създавате репертоара, каква е насоката ви?
Всъщност за каква цел може да се говори, като създаваш от нулата? Започнахме с по-малки едноактни спектакли. „Делвата“ по Пирандело вече беше предвидена в репертоара, когато дойдох. Беше сравнително добре, защото е едноактен балет, не чак толкова сложен. После аз им поставих „Ромео и Жулиета“ по музика на Чайковски и „Полет към светлината“, което вече беше много по-тежка задача. След това тръгнах към „Лебедово езеро“. Абсолютен риск, но нямах никакъв избор, защото единствено такъв спектакъл можеше да качи трупата на високо ниво. А „Лебедово езеро“ е спектакъл, който винаги ще има публика, като „Кармен“ и „Травиата“ за операта. Всичко е паралелно в балета. Започвайки една хореография, показваш набора от комбинации и движения, в същото време музикалното разпределение вътре във вариацията или адажиото, паралелно с това се обяснява какъв трябва да е образът, как трябва да е изпълнен, какъв е стилът. Никой не знаеше какъв ще е резултатът, но е видимо че като попаднат нещата в правилните ръце, става.
На една от репетициите ви чух да казвате: „В балета няма собствено мнение“. Но нали трябва да пресътворят себе си, чувствата си…?
Няма и това е много важно, защото е творческа дисциплина. При нас има школа, има ред, трябва да спазваш всекидневно и постоянно този ред и тогава можеш да станеш голям. Индивидуалност. Да блеснеш. Ако не го спазваш, никога никакъв не можеш да станеш. Само второстепенните артисти пресъздават себе си. Ти пресъздаваш образа. Работата на репетитора, на педагога и на хореографа е да намери индивидуалността на всеки артист и да извади най-доброто от него. Но школата е най-важното, правилно научените движения, поведение – всичко е там.
За „Лебедово езеро“ казахте, че е балет с продължение, какво имате предвид?
Ние тепърва имаме да правим много голям класически репертоар – не ми се ще да избягам от срещата с живи чуждестранни хореографи, не искам да бягам от съвременния, модерния танц. Навсякъде е така: в Париж, Берлин, Лондон, в Мюнхен, в Русия, където и да отидеш, навсякъде върви и модерен, и класически репертоар, защото изискването на публиката е такова.
Но всъщност вие още от първото заглавие – „Делвата“, успяхте да привлечете в Старозагорската опера такъв авторитет като Флавио Бенати (свързан с имената на Морис Бежар, Баланчин, Лифар, хореограф на Франко Дзефирели) да я постави. Как го убедихте да дойде в току-що създадена трупа?
Флавио е огромна фигура в световния балет, той е енциклопедия. Танцувал е при Бежар, в Ню Йорк, Берлин… Познава балета „Делвата“, танцувал е в него в Миланската скала, правил го е и на други места – привнесе своя огромен опит. Познаваме се отдавна и в София сме правили заедно спектакли – „Джоконда“, „Мария Тюдор“, „Кармен“, срещали сме се на международни конкурси в чужбина, гледал е много мои класове. Изпитваме един към друг огромно уважение.
Кой и как определя днес новите тенденции в балета?
Това е плавен процес. Навлизането на техники от модерния и съвременния танц доведе до неимоверно разнообразие в класическия балет. Съвременният танц вкара по-различна естетика, телата започнаха да се движат по друг начин, самите пози, изисквания, позиции се промениха от това преливане на теченията. Сега вече никой не говори как модерният балет е само модерен (разбира се, той има свои територии) и че класическият балет е недосегаем за другите. Това е естествено, неминуемо е, особено когато се сменят поколенията. Хореографи от огромна величина вкараха в неокласиката палцовата техника и други невероятни неща – Форсайт, Начо Дуато, Мац Ек. Те отдавна са в репертоара на големия театър. Всички известни трупи като Гранд Опера, Ковънт Гардън, даже Болшой театър, Мариински театър се стремят да поддържат наравно с класическия репертоар и съвременен, модерен, неокласически репертоар с всичките му проявления във времето.
Доколко може да се пипа класиката, която е като картина?
Времето променя всичко. До Михаил Фокин ръцете в „Лебедово езеро“ са били закръглени и статични. След като идва – в началото на миналия век, когато Анна Павлова прави умиращия лебед, ръцете започват да стават като крила – било е новост тогава. Така постъпателно са се променяли нещата. Няма класически образец във вид, в който е игран, примерно преди два века. Може да се възстанови и направи в първоначалния си вид, както в Петербург направиха първата постановка на Петипа „Спящата красавица“ с декорациите на Беноа, с истинските пачки, бижута и четири часа и половина дължина на спектакъла (тогава така се е играело). Тази постановка е в репертоара на театъра, но се играе много рядко. Другите постановки са влезли в редакции на много други хореографи – същото важи за „Дон Кихот“, Макарова направи „Баядерка“ в свой вариант, Нуреев направи своя версия, Григорович направи свои версии на почти всички класически балетни постановки… Това са коренно различни спектакли, музиката е същата, запазени са някои емблематични па де дьо, па де троа. Начо Дуато направи нова постановка на „Спящата красавица“ върху класическия балет. Ние трябва да сме отворени към подобен начин на мислене и на действие. Това дава друг тласък – изведнъж светът и обществото осъзнаха, че имат нужда от класическия танц, от палцовия танц, в момента има бум на търсене на класически балетни постановки… А имаше период, когато модерният балет беше притиснал жестоко класическия.
А днешните деца от Балетното училище каква нагласа имат – към класическия балет или към модерния танц?
Децата в Балетното училище учат история на балета, но вече има много уъркшопове на преподаватели по модерен танц, които идват от Америка и от други места, други пък учат в Берлин и Виена, запознати са с модерния танц и имат огромно желание да го танцуват. Влезе ново поколение хореографи, преподаватели, които имат информация, но колко са те?! Основната среда, която трябва да бъде носител и ценител, е публиката – тя трябва да бъде възпитавана, да ѝ се показва всичко постъпателно. Иначе то си е регламент. Знае се, че един голям театър трябва да има класически заглавия, задължително неокласика (Баланчин, Серж Лифар), Форсайт, Начо Дуато и т.н. Докато у нас, каквото и да излезе като връх в модерния балет, изминава много по-бавно своя път до реализацията, още по-трудно до осъзнаването, че това е успех.
Светът вече е отворен, на публиката трябва да се представя продукт на високо ниво, иначе тя ще отиде другаде да го гледа. Това, което днес направиш, е основата за бъдещето. Миналото е застиналост, вкаменелост. А ние какво правим – връщаме се непрекъснато назад, а не търсим днешните таланти, днешните изключителни постижения… И днес има безумно талантливи деца, те имат нужда от подкрепа, от старт.
