Начало Книги За бащите…
Книги

За бащите…

Невена Дишлиева-Кръстева
21.05.2017
3924

Публикуваме въвеждащия текст сборника „Бащите не си отиват“, на съставителката и редакторка на книгата Невена Дишлиева-Кръстева. Премиерата на изданието е на 26 май от 19 часа в клуб „Перото“.

Това е една необикновена книга. Книга, чиято плът е сърдечна. Идва от сърцето. Все едно дали написаното е реален спомен или измислица. Или е някъде по границата им. 24 срещи с бащата. Срещи чрез написаното от писатели, преводачи, журналисти, редактори, режисьори. Много лични текстове, в които е опазена способността да помним, да обичаме, да страдаме, да се смеем, да приемаме или не отсъствията. Чрез тях животът си признава, че загубата не е край. А ние, че те са в нас. Бащите ни…

Ние, оцелелите

(няколко думи за начало)

Навярно историята на живота на всеки от нас е историята на това,
което сме изгубили и как се справяме с търсенето му.
Капка Касабова, Граница

Това е книга, събрала разкази за двайсет и четирима бащи. Уж двайсет и четирима, а всъщност един – Бащата. Бащата, когото сетивата ни помнят. Бащата, с когото сме били сигурни, че животът предстои. Бащата, с когото си говорим наум. Бащата, за когото няма не мога. Бащата, който е мек като кадифе и топъл като шоколад; чиято прегръдка е миг „съвършено детско щастие“. Бащата, с когото може да сме родени на една и съща дата, или да е достатъчно възрастен, за да ни бъде дядо, или да си отиде „несправедливо“ млад (кога не е?)… или когато ние сме били непосилно малки (кога не сме?). Бащата, чиято липса е една от най-страшните и болезнени форми на „нямане“. Не съществува дума, която да побере тъгата ни. Затова сливаме думите в поток, използваме различни „техники на паметта“ и се надяваме, ако не да свикнем с отсъствието, то поне да не го смятаме за изоставяне.

Провалих се в търсенето на изгубеното, така и не успях да се науча да приемам спокойно мисълта, че раздялата с татко е невъзможност да изживея отново онези разтапящи мигове на пълно, безусловно, ненакърнимо щастие, чиято крехкост и мимолетност крепеше целия градеж на живота ми. Затова помолих за помощ – словесна помощ от приятели. Словото винаги е било убежище.

„Най-трудният текст, който съм писал/а.“ „Не знам как да започна.“ „Олекна ми.“ Чух тези думи толкова пъти през последните месеци. Повтарях ги и от свое име. Най-трудната книга. Книга терапия. Книга любов.

Винаги съм обичала да говоря за татко. В студентските ни години с Били (Курташева) бяхме толкова влюбени в бащите си, толкова често ги цитирахме и споменавахме, че в един момент решихме да ги запознаем. Уговорихме обща среща в „Архитектите“ в ден, в който и двамата татковци се случиха в София по работа (нейният живееше във Видин, моят – в Свиленград). Противно на очакванията, се получи леко конфузно. Няма да забравя нетърпението на дъщерите да видят как бащите им, видни зевзеци, се впускат да си разказват книги, вицове, истории. Да се надпреварват в елегантно намиране на решение на някоя шахматна или математическа задача. Въобще – да се сприятелят от пръв поглед. Всяка от нас познаваше бащата на другата повече през разказите ни, рядко се случваше да се видим на живо. В представите ни Радослав и Венци бяха родени да бъдат приятели, да катерят заедно планини, да слушат Висоцки и да четат „Огоньок“. Първата им среща някак увисна, а за следваща животът се оказа кратък.

Помня още много разговори за бащи, особено след като моя вече го нямаше: разпознаването, усещането, че те разбират, желанието да споделиш, да попаднеш на човек, който знае. Помня как на една Задушница обикалях бавно гробищния парк, когато погледът ми попадна на надгробната плоча на татков приятел. Приятелят, с когото той можеше да мълчи часове наред край реката. Нямаше как да не забележа – датите ни на раждане почти съвпадаха, моята и на приятеля, делеше ни ден, 30 и 31 май, но годината на неговата смърт беше три години след татковата. Три години! Каква късметлийка е дъщеря му!

***
Навел се е над кукичките и такъмите рано сутрин, стяга се за Марицата, Рекси лежи в краката му; пуши и слуша радио „Свободна Европа“ в кухнята, вместо антена, от старата „Селена“ стърчи част от отвертка; прибира цялата ми тайфа с жигулката след поредното ни изпускане на автобуса; прави ремонт в свиленградската ни къща, защото „дъщерята ще се жени“ („Какво е момчето, митничарче ли?“, любопитства комшия. „Не, физик“, усмихва се Дишлиев и му е гордо, нали самият той е физик. „Е, нищо, нищо…“, отминава набързичко комшията). Сцените прелитат като метеоритен дъжд през главата ми – по-начесто, отколкото е комфортно за ежедневието ми. Отбиват се в сънищата ми. Помня сънища, от които не искам да се събуждам, защото той е там и разговорите ни наваксват пропуснатото през годините (най-много страдам, че не познава децата ми – въпреки че за тях дядо Венци е даденост, винаги е бил тук). Помня формата на ръцете му, жълтото от тютюн по пръстите, мириса на семена от карамфил, когато пушеше тайно (от себе си и от нас, домашните) след прекарания инфаркт. Прегръдката, помня прегръдката му. Онова „И умната“, с което ме изпращаше. Усещането, че разбира повече, отколкото му казвам. Че ме разбира. Очите. Очите, с които никой друг никога няма да ме гледа. Усещането за споделеност, нетърпението, с което бързах към Централна поща, за да му звънна. Обедите само двамата – и до днес имам навика да удължавам маршрута си из града, за да мина покрай място, където сме обядвали или сме пили кафе… Помня точно къде за какво сме си говорили. Помня всичко с нетипична за мен прецизност. До онова обаждане от майка късно вечерта…
Майка, с която си казваха „бъбрече“, и нищо друго нямаше значение.

През деветдесетте имаше едни допотопни телефонни секретари, вързани към модема на компютъра – беше вариант да оставиш съобщение. В понеделник следобед, 9 ноември 1998 година, получих съобщение: „Хм, няма те. Ще идвам към София в сряда. Дано имаш време да се видим“. Във вторник вечерта, минаваше полунощ, майка се обади.
Нелепият ми въпрос: „Сигурна ли си?“.
Не помня отговора. Бяло петно.
Сряда не се състоя.
Съобщението беше изчезнало. Иво (зетят физик) е бог на компютрите. Спасявал е толкова страници текст, изгубени поради моя небрежност или технически проблем. Това кратко съобщение, тези три изречения с гласа на татко – не успя да ги спаси. Бяло. Петно. Ето още една причина, поради която тази книга трябваше да се роди – за да попитам приятелите, чиито бащи са там, съхранени в записи и филми: „Какво е да го виждаш и чуваш отново и отново? Помага ли?“. И още: „Какво е да наближаваме възрастта, на която те отлетяха?“. Или да сме я подминали.

През годините хиляди пъти съм си задавала въпроса възможно ли е да ме боли толкова силно толкова продължително? Така ли е при всички? Тази книга ми отговори: да, така е. При всеки и винаги. „Ние сме оцелелите, чиято съдба е да останат подир другите“, пише Хишам Матар. Оцелелите.

Невена Дишлиева-Кръстева,
дъщеря на Венцислав Дишлиев

Невена Дишлиева-Кръстева
21.05.2017

Свързани статии