0
2959

За бога, братя, не купувайте (гласове)

„Купуването и продаването на гласове е престъпление” – това е задължителен текст, който трябва да бъде неразделна част от всеки агитационен материал по време на предизборна кампания. Текстът обръща внимание, че споменатите деяния са наказуеми по закон.

Всяко задължение поражда инстинктивна съпротива, която може да се изрази в опит за неподчинение или в по-лекия случай – в подхвърляне на иронични забележки по отношение на забраната. Пример за последното са вариации от рода на „Купуването и продаването на гласове без касова бележка е данъчно престъпление” или „Купуването и продаването на гласове за толкова малко пари е престъпление”. Смешни или не, интерпретациите подсказват, че върху темата за купеното и продаденото гласуване може да се поразсъждава.

Като начало можем да добавим, че има и критика от граматико-юридическа позиция. Купуването и продаването са необходимо свързани помежду си, но все пак представляват отделни действия с различно съдържание, осъществявани от различни субекти, и би трябвало да се каже, че те СА престъпления, а не за двете да се говори в трето лице, единствено число – Е престъпление. Вероятно и тежестта на нарушението, което извършва купувачът, е различна от тази на продавача. 

Кой от двамата е по-голям престъпник? Изглежда, че вината се хвърля в по-значителна степен върху купувача, защото неговата роля се възприема като по-активната. Той сякаш склонява към престъпление лица, които стават негови съучастници. Защо да е така – ами защото мотивът на купувача е обвързан с неправомерна печалба в несравнимо по-големи размери от тази, която продавачите, разгледани като индивидуални гласоподаватели, могат да постигнат.

Разбира се, в описаната търговска верига гласоподавателите не продават гласа си без посредник. Явява се междинна фигура – купувач от първо ниво, който се превръща в продавач от второ. Той събира индивидуалните гласове в пакет с бройка, представляваща по-съществен интерес, за да ги предложи на крайния потребител, а именно на купувача от второ ниво, който ще ги употреби за собствена полза, като благодарение на сделката се добере до властова позиция и разгърне корупционна практика.

Най-виновен е последният, след него е този, който е купил на дребно, за да продаде на едро, а почти невинни са индивидуалните продавачи, които се лишават от най-милото си срещу нищожно заплащане. Но логиката на обвинението може и да се обърне – този, който продава гласа си, може да бъде посочен като главния виновник, защото върху него се строи цялата престъпна схема. Сигурно затова купуването и продаването се определя като престъпление, в което двете стават едно. Но нека продължим с разглеждането на детайлите поотделно.

Истина е, че ако индивидуалният продавач не продава гласа си като стока, престъплението няма опорна точка, върху която да опре своя злокобен лост. Но нима индивидуалният продавач е толкова виновен – все пак не носи ли по-голяма отговорност купувачът, който действа като изкусител? А не е ли порочна самата система, която отваря възможност за подобна търговия? Не е ли виновна демокрацията?

Бързо стигаме до най-лошия извод и затова също така бързо трябва да го отхвърлим като неверен, защото иначе ще се вкараме в ужасни проблеми. Не, демокрацията не е виновна – тя не превръща гласа в стока, тя не отваря възможност за подобна търговия.

В идеалния замисъл демократичният глас пее безкористно и чисто в хоровата капела на всенародното съзидание. Разделени на отделни партии, според собствените си предразположения и свободни симпатии, гласовете се аранжират в симфонично звучене и няма фалшиви акорди, които да разстройват обществената хармония. Фалшът е следствие на злонамерено действие – на купуване и продаване на гласове, което е престъпление.

Въпросът е обаче дали идеалният замисъл не превръща демокрацията в утопия. Да, много хубаво би било тя да не поражда лоши ефекти, а само добри, но така ли става, както се казва, в живота и можем ли да си затворим очите за реалностите – да рецитираме в унес демократичните химни, без да отчитаме какво действително се случва?

Защото в действителност мнозинството от гласоподавателите биват подкупвани по един или друг начин. Дори може да се каже, че тези, на които предлагат пари, са най-защитеният от манипулации контингент, понеже в техния случай работата е математически прецизна и завършена в срок – няма нито излъгани надежди, нито неизпълнени обещания.

В останалите случаи уж свободният информиран избор е де факто пропит от внушения, корист, страхове, реваншизъм, като тази дяволска сплав се налива в бутилки, на чийто етикет не се изписват съставките, а вместо тях се изографисват гръмки лозунги, красиви фрази, благородни послания, оформени от веща дизайнерска ръка. На мястото на парите, дадени на ръка, купувачът харчи пак пари, хиляди пъти повече пари, за да се извърши покупка, която да не прилича на покупка, а продавачът да смята, че прави жест, лишен от материален стимул и интерес, ефирен жест – като ангелски полъх, задвижил платнохода на доброто към хоризонта на светлото бъдеще в тихото демократично море.

На някого циничната ирония в горното твърдение сигурно ще дойде в повече, но още по-цинично е да се премълчава тази страна на изборния процес. Много по-цинично е да стесниш дефиницията на престъплението до буквалната покупко-продажба и да подгониш виновниците, като по този начин излъскваш собствения си почтен имидж, докато всъщност сам се явяваш купувач с валутата на демагогията и селективната репресия.

Ако трябва да се приложи критерий за честност на изборите, то трябва да се реши те да се провеждат само след качествено изследване на електората от неутрални експерти, които да установят достатъчна степен на политическа осъзнатост и независимост у всеки един, имащ право на глас. При положение че такава достатъчна степен на осъзнатост и независимост е налична, тогава и само тогава да се пристъпва към демократична изборна процедура.

Звучи отново утопично, но непременното условие на демократичната конституция за свободния неподкупен глас е празна приказка, ако споменатата осъзнатост и независимост отсъства. Без нея свободата и неподкупността са фалшиви новини, на които вярваме или не вярваме, но така или иначе говорим за твърде съмнителни състояния. Как без здрава основа може да се градят правни основания? И защо да наричаме престъпници тези, които са дали/взели 50 лева или кубик дърва, а не онези, които лъжат и биват лъгани или контролирани с обещания или манипулативно целенасочени действия.

Злоупотребата, в която всички са замесени, се поражда от политическата неосъзнатост и зависимост на гласоподавателите, която е най-същественият елемент от политическия процес, определящ поведението и на самите политици – те са представители, те са продукти на такъв материал. Истинската санкция би засегнала точно тази болезнена тема. Но как да я засегне?

Да се въведе отново цензурирането, което ограничава правото на глас – имотен ценз (доказващ, че избирателят има отговорността на стопанин), образователен ценз (доказващ, че избирателят знае в какво участва)? Не, съвременният либерален възглед не би допуснал такива санкции. Пък и защо да ги допуска – нито имотът е гаранция, че притежателят му е отговорен, нито дипломата е гаранция, че собственикът ѝ е умен, даже напротив. Или да се направи качественото изследване на електората, за което стана дума, и ако резултатите са удовлетворителни, чак тогава да се гласува? Най-добре, но е невъзможно.

Остава тези, у които има проблясъци на политическа осъзнатост и добронамереност – и сред избирателите, и сред политиците – да се посветят не на агитиране за себе си, за този или за онзи, а на просветителска работа. Необходимо е да се разсъждава на глас в какво въобще се състои политическото, кой и как участва в него, какви са неговите традиции, какви са неговите възможности, какви са неговите граници, какви са неговите постижими цели и кое е това, което не може да бъде постигнато с политически средства. За да няма объркване и злоупотреби.

Заглавието на този текст е цитат, много хора, които помнят първите години на прехода, се досещат. Тогава един министър-председател, безсилен да овладее развихрилата се пазарна спекула, се провикна отчаяно: „За бога, братя, не купувайте”.

Това е призив, който пак така отчаяно може да се отправи към купувачи и продавачи на гласове. Но нека повторим, не само към тези с петдесетте лева и кубика дърва, а към всички, които превръщат изборния процес в търговия. Най-опасни сред тях са „отличниците”, които, омагьосани от собствения си почтен образ, не разбират, че също търгуват. За да разберат, можем да им припомним един фрагмент от „Балада за Редингската тъмница” на Оскар Уайлд:

Но, чуйте, всеки е убивал
любимата жена –
един с отровно нежен поглед,
друг с думичка една,
страхливецът с целувка кротка,
а смелият – с кама.

Аналогията изглежда далечна, но е пряка. Както в интимната любов, така и в загрижеността за благото на общността (а политиката би трябвало да е това) има убийство, има унищожаване на самия предмет, като този осъдителен акт се проявява по много начини, не само по един. И трябва да можем да ги разпознаваме, защото и интимната любов, и загрижеността за благото на общността са сърцевината на живота. Свободата на осъзнатия избор и при двете е условие за съществуване. Тя трябва да се поражда и отглежда, а не да се имитира и манипулира, не да се купува и продава.

У нас се случи серия от избори. Тези редове се публикуват след тях, а не преди или по време, защото разсъждението е принципно. Жалко би било да се възприеме като изказване в нечия полза.

Стоян Радев завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа по режисура за драматичен театър на проф. Красимир Спасов през 1998 г. Сред по-известните му спектакли са „Плач на ангел“ от Стефан Цанев, „Караконджул“ по Николай Хайтов, „Опит за летене“ от Йордан Радичков, „Ничия земя“ по филма на Данис Танович (Народен театър „Иван Вазов“), „Кой се бои от Вирджиния Улф“ от Едуард Олби (МГТ „Зад канала“), „Куклен дом“ от Хенрик Ибсен, „Жена без значение“ от Оскар Уайлд (Театър „Българска армия“), „Палачи“ от Мартин Макдона, „Развратникът“ от Ерик-Еманюел Шмит (Театър „София“), „Братя Карамазови“ по Достоевски (ДТ Пловдив), „Соларис“ по Станислав Лем (ТР „Сфумато“) и др. Има награда „Аскеер“ за най-добър режисьор, както и многобройни номинации за „Икар“ и „Аскеер“ в същата категория. Заснел е няколко документални филма и шест серии от тв сериала „Четвърта власт“, отличен с наградата за най-добър сериал от Българската филмова академия и от Асоциацията на европейските обществени телевизии CIRCOM.
Предишна статияБългарската политическа варицела
Следваща статияНова геройска сага се задава