0
2219

За болестите на другите и за болестите на здравите

Теодор Адорно

„Нещата, от които човек се страхува най-много и без реална причина, очевидно обсебен от идеи фикс, имат гнусната тенденция да се случват. Въпросът, който не искаме да чуем на никаква цена, се повдигна с перфидно добронамерен интерес от някой подчинен; човекът, когото най-тревожно желаем да държим далеч от любимата си, непременно ще я покани, било то от разстояние от три хиляди мили, благодарение на добронамерените препоръки, и това ще доведе до онези запознанства, които плашат с опасности. Не се знае доколко човек стимулира сам такива ужаси: дали например прекалено прибързано замълчаване, или усърдно премълчаване не поставя въпроса в устата на коварния слушател; дали някой не провокира фаталния контакт, като поиска с глуповато и деструктивно доверие от посредника да не посредничи. Психологията знае, че този, който си представя бедствия, по някакъв начин също така ги желае. Но защо те идват толкова бързо насреща му? Нещо от реалността откликва на параноичната фантазия, макар да е изкривено от нея. Латентният садизъм във всеки издава безпогрешно латентната слабост във всеки. А фантазията за преследване е заразна: навсякъде, където тя се случи, зрителите са тласкани неудържимо да я имитират. Това успява най-лесно, когато някой ѝ подаде ръка, докато прави това, от което другият се страхува. „Един глупак прави мнозина“ – бездънната самота на налудността има тенденция към колективизация и така призовава налудният образ в живота. Този патосен механизъм хармонизира със социалния, определящият днес, при което онези, които се социализираха в отчайваща изолация, гладуваха за задружност и се струпваха заедно в студени тълпи. Така безумието се превръща в епидемия: налудничавите секти растат със същия ритъм като големите организации. Това е ритъмът на тоталното разрушение. Сбъдването на фантазиите за преследване произтича от афинитета им към кървавата реалност. Насилието, на което се основава цивилизацията, означава преследване на всички от всички, а обезумелият от мания за преследване само се поставя в неравностойно положение, като приписва на ближния онова, което се върши от цялото, в безпомощен опит да направи несъизмеримото съизмеримо. Той се изгаря, защото се стреми да схване директно, сякаш с голи ръце, обективната налудност, на която прилича, докато самата абсурдност се състои именно в съвършената косвеност. Той е принесен в жертва, за да продължи да съществува контекстът на залъгване. Дори най-лошата, най-безсмислената представа за събитията, най-дивата проекция съдържа несъзнателното усилие на съзнанието да разпознае фаталния закон, по силата на който обществото увековечава своя живот. Аберацията всъщност е само късо съединение на приспособяването: откритата шутовщина на един назовава погрешно в другия шутовщината на цялото с истинското му име, а параноикът е карикатура на правилния живот, тъй като той избира по своя инициатива и му харесва да се съревновава с грешния. Но точно както при късо съединение искрите се разпръскват, в действителност една заблуда комуникира като мълния с друга. Точките на комуникация са непреодолимите потвърждения на фантазиите за преследване, които се подиграват с болния, че бил прав, с което само го потапят още по-дълбоко в тях. Повърхността на битието му веднага се затваря отново и му доказва, че нещата не били толкова лоши и той полудява. Той субективно предугажда състоянието, в което обективната лудост и безсилието на индивида преминават директно една в друга, също както фашизмът, като диктатура на обезумелите от мания за преследване, осъществява всичките страхове от преследване на своите жертви. Дали преувеличените подозрения са параноични, или са верни на реалността, слабо частно ехо от сътресенията в историята, може да се реши само със задна дата. Ужасът е извън обсега на психологията“[1].

***

Понякога дори епидемиите не са това, което са. Особено за философите. Например Валтер Бенямин не е удостоил с внимание близка среща с епидемия в живота си, но пък не е пропуснал да отбележи ролята ѝ в живота на другите. На 6 юли 1928 г. публикува на главната страница на Литературен свят своя „Разговор с Ана Мей Уонг“. След неуспеха си да подхване академична кариера Бенямин става публичен интелектуалец; през 1928 г. пътува до Париж, за да вземе интервю от Андре Жид, започва да превежда Пруст. Внезапно решава да се срещне с гостуващата за снимки в Берлин Ана Мей Уонг – първата холивудска звезда с азиатски произход, чиито филми не е гледал. Изследователите гадаят мотивите му, но явно те се вписват в интереса към екзотичното влияние върху процесите на модернизация. В текста несъмнено се усеща проникващия дух на някакъв космополитизъм, който все още не е застрашен на немска почва. И той се долавя особено там, където интервюиращият се колебае как да започне разговора; с изящна парафраза на: „Следват ли днес много немци от аристокрацията в Болоня?“, която пък е цитат от Гьотц фон Берлихинген на Гьоте, или с далеч по-тривиалното: „Обичат ли китайците киното? Има ли китайски режисьори? Снима ли се в Китай?“. Защото шарнирът между двата въпроса е „Холивуд“, днешната Болоня на киното, чийто дух се разпространява и в най-отдалечените кътчета на света. А в хода на самия разговор актрисата си спомня за първия път, когато е ходила на кино: „Заради епидемия нямахме училище. С джобните си купих билет. У дома, още от вратата взех да имитирам пред огледалото всичко, каквото бях видяла“. Заразата на киното и заразата в живота се оказват вплетени една в друга.

Пет години по-късно Бенямин трябва да емигрира от Германия. През 1936 г. публикува под псевдонима Детлеф Холц Немски хора – сборник, съдържащ 27 писма, писани в рамките на век, между 1783 и 1883 г., придружени с кратки негови коментари. Това е рекапитулацията на инициативата му от 1930–31 г. във Фракфуртски вестник и неговата последна публикация приживе. Заглавието е трябвало да залъже бдителният поглед на цензурата, а съдържанието е величествен паметник на хуманизма, присъщ и на немския дух. Затова още върху корицата на изданието са отпечатани три максими: „За чест без прослава. За величие без блясък. За достойнство без служба“. Сред писмата е това на Давид Фридрих Щраус до Кристиан Мерклин от 15 ноември 1831 г., в което е описана срещата на автора в Берлин с професор Шлайермахер. „До тази заран не бях могъл да се срещна с Шлайермахер. Той, естествено, запита дали холерата не ме е изплашила, за да не дойда, на което отвърнах, че новините са станали все по-успокоителни и че сега вече ѝ се вижда краят. Да, каза той, но тя поиска още една голяма жертва – професор Хегел почина вчера вечерта от холера. Благодаря Ти за тази впечатляваща новина! В този миг великият Шлайермахер ми беше станал незначителен, ако трябва да го съизмеря с тази загуба“. Бащата на адресата е някогашен състудент на Хегел, който в лицето на кореспондентите възлага надеждата за млади сили, които да разпространяват Хегеловата философия с нейната безспорна истина, нещо, което нему не се е удало в Швабия. Затова пък в писмото се казва за Берлин: „тук макар Хегел да бе умрял, не беше измрял напълно“.  Знае се, че писмото съдържа едни от най-адекватните описания на начина, по който Хегел е чел лекциите си, запечатало е погребението му. То обаче документира личния интерес на Хегел към родната земя, безизходицата на студента, загубил лектора, заради който е избрал университета за следването си. Писмото свършва с описание на плачещ студент, повтарящ името на Хегел, и с жеста за сбогом „Уповавай се Богу!“.

Няма и месец откакто Щраус е освободил поста си към един свещеник, за да учи при Хегел и Шлайермахер. След смъртта на Хегел интересът му към Шлайермахер секва рязко и се свежда до занимания с живота на Иисус. Отношенията му с другите ученици на Хегел се влошават също толкова рязко. На следващата година се връща в Швабия, в Тюбинген, където написва и през 1833 г. издава Животът на Иисус, разгледан критически. Книгата става сензация, повод буквално за войни със старо- и младохегелианци, както впоследствие и с Ницше. Можем само да гадаем какво ли щеше да стане с Щраус, ако холерата се бе проявила като по-милостива към Хегел.

Все пак обаче поводът за написаното не е нито Щраус, нито Бенямин, а Адорно. Само че Адорно е употребил в текстовете си думата епидемия единствено на три места[2]. И най-вече във връзка с масовата култура. Затова пък дори да не е болезнена за живота на плътта, тя е все така пагубна за живота на душата. Трудно ми е да си представя Адорно като ученик, споходен от внезапна ваканция, да предпочете да отиде на кино, вместо да седне пред пианото или да продължи да оплита дълги изречения в домашните си работи, с които да дразни съучениците си[3]. Никъде не откривам да е отбелязал, че епидемия е погубила Г. Аполинер, Е. Шиле или М. Вебер, или че при Фр. Кафка туберкулозата е била последвана и допълнена с испански грип[4]. Може светът на микроорганизмите да му е бил безкрайно безинтересен. Но нима е нужен микроскоп или телескоп, за да бъде съзряна същността на ужаса? Достатъчно е оглеждане наоколо, с прости очи, или все пак с очила, за да се види, че немалко болести пораждаме и развъждаме сами; без да са биологически, те са по-страшни и от биологическо оръжие. Пред тях бледнеят не само болестите на другите, но дори тези, които посягат към тялото и живота ни.

За Адорно е била по-важна „болестта на здравите“; неслучайно един от афоризмите в Минима моралия е озаглавен – в противоположност на Киркегор – „Здраве за умиране“ (№36), където се казва, „че съвременната болест се състои точно в нормалността“… „В основата на възцарилото се здраве лежи смъртта“… „И колко безутешна е мисълта, че на болестта на нормалното не противостои непременно нещо като здравето на болните, а че в повечето случаи последните представят схемата на една и съща беда, само че по различен начин“.

Стилиян Й. Йотов е професор по философия на Новото време и философия на правото в  СУ „Св. Климент Охридски”. Автор на книгите Човешко достойнство и права (2016), Хабермас и претенциите на автономията (2006), Равенство и егалитаризъм (2004) и др. Преводач на произведения на Юрген Хабермас, Теодор В. Адорно, Макс Хоркхаймер, Зигфрид Кракауер и др.

––––––––––––––––––––––––

[1] Името на преведения афоризъм е „Момче от степта“, №103 от Минима моралия на Теодор В. Адорно (предстоящо издание на български език във връзка със 70-годишнината от издаването на книгата през 1951 г.). От своя страна то е заемка от заглавието на едноименна балада на Фр. Хебел, за момче, което е сполетяно от всяка беда, от която се страхува. Върху нея Р. Шуман създава музика за декламиране – Балада op. 112, № 1.
[2] Вярно, в писмо до родителите си през 1947 г. ги информира, че е изкарал грип без усложнения.
[3] „Тези, които не можеха да съставят и едно правилно изречение, но намериха всяко от моите за твърде дълго – не премахнаха ли те немската литература и не я ли замениха със своите „записки“?“, афоризъм №123.
[4] Че сред жертвите на испанския грип е и Фредерик Тръмп, дядо на Доналд Тръмп, едва ли е можел да знае.