0
2294

За бъдещето като холограма

фотография Ани Колиер

Разговор с Галина Борисова за пандемията като хореографски проект, мутациите в изкуството и възможното бъдеще 

Галина Борисова има 40 танцови представления, поставени в България, Европа и САЩ. „Хуанита Хилдегард Бо“, „Танцувам Мария Калас“, anti-GONE-It’s me и „Тук долу всички люляци умират“ са само няколко от емблематичните ù солови работи, с които българската и международната публика я свързват. Важна линия в творчеството ѝ е интересът към литературата (Толстой, Чехов, Пруст, Ануи, Улф), довел до няколко представления, интерпретиращи на сцената ключови автори и техните произведения. Месеци преди началото на пандемията се състояха премиерите на „Методът на Госпожа Лидия“ и „Как бързо тече животът от януари до декември“, които изпреварващо обърнаха внимание на ритуалите на всекидневието и смисъла, който те могат да донесат с миниатюрната си подреденост.

Преди години композиторът Емилиян Гацов-Елби шеговито ви нарича „хореограф мутант“ – определение, в което сякаш се припознавате и досега. Днес по повод на пандемията говорим за мутациите по-скоро с тревога, отколкото с любопитство, но какво значат те за вас като артист? 

Да, това шеговито определение на Елби приех като емблематично, тъй като през годините всичко еволюира, мутира и се развива – от нас зависи дали в агресивна, или в деликатна форма. Контролът идва с годините, особено когато не искаме да нараняваме. Но излишното предпазване от грешки не води до развитие, практиката е много важна. Пандемията ни разтревожи – никак не е приятно да имаме ограничения и някой друг да решава вместо нас, но такива пандемии са се случвали през годините. И ако не сме черногледи и имаме респект към историята, винаги трябва да извличаме ползи от каквато и да е ситуация. Чрез това спиране и забавяне се надявам да осмислим живота и стойностните неща. Моята работа се трансформира през годините от много сюрреалистична, с много танц и хореография, до по-пестелива, по-индиректна, по-минималистична. Докато първоначално, като начинаеща, се лутах и исках да откривам самостоятелно, то днес използвам направеното преди мен, като се опитвам да мутирам чрез и през него. Мутирането е естествен природен процес, но също така може да бъде изкуствено предизвикано чрез човешки намеси. Затова, струва ми се, отговорността на експериментаторите трябва да е на преден план. Експериментите в изкуството също нанасят трайни щети. Целта не оправдава средствата, постоянно си го напомням. Надявам се грешките ни да не са фатални.

През втората половина на 2019 г. се появиха „Методът на Госпожа Лидия“ и „Как бързо тече животът от януари до декември“, представления, които бяха предусетили затварянето у дома, нуждата да се вгледаме във всекидневието, да разнищим тъканта му и да открием трансцендентното в правенето на чай и малките повтарящи се ритуали. С какъв заряд и интуиция започна работата по тези две творби и как гледате на тях днес?

Винаги съм обичала да се вглеждам в детайлите, никога не ми е било скучно да оставам насаме със себе си. И двете работи се появиха като следствие от предишния ми опит. Тези сола се отказват от постоянното заявяване колко сме технични и продуктивни, като отварят място за разпределяне на отговорностите – между публика и изпълнител. Не можем да игнорираме хората, които идват и са съпричастни с нас. Това, което трябва да им предлагаме, е отговорност, която е взаимна. И ако интуицията ни и опитът се обръщат към простите неща, изначалните стойности, то взаимното уважение и изслушване са важен момент от процеса на развитие. Не мога да се оплача от неразбиране и от липса на симпатизанти, които следят моята работа, уважавам всеки зрител. Но и никога не съм се стремяла към масовост и конформизъм. И никога не съм подценявала публиката, в нея може да има по-талантливи хора от нас и точно това трябва да ни предизвиква да бъдем оригинални и безкомпромисни чрез личните си предпочитания. Въпросът е как поднасяме своите индивидуални открития.

фотография Ани Колиер

Върху какво работите в момента? Кои действия и движения на телата ни, свързани с пандемията, си представяте, че ще се превърнат в гестус на сцената в близките години?

В момента работя върху това отдавна правени мои солови работи да бъдат представени от различни артисти. С Виолета Витанова и Ива Свещарова работим върху „Тук долу всички люляци умират“, а с актрисата Силвия Станоева по проекта „Антигона – това съм аз“. Не се опитвам да подменям и променям хореографиите с други хореографии или движения, а се опитваме да разберем доколко съдържанието може да придобие нови усещания, изображения, разположения… Телата ни не са само контейнер за мисли, емоции, съзнание, те имат и собствена памет. Наслагването през годините кодира култури и идентичности, които ние разпознаваме чрез собствения си опит. Затова е особено важно да изследваме и да се връщаме към предците ни. За да разберем по-добре към какво да се насочим.
А бъдещето си представям по-скоро като холограма, отколкото като застинала мраморна скулптура. Структурите, които ще създаваме, няма да са правилни или повтарящи се, осветляването им може да става чрез съгласуваност, обработка и съхраняване. Тоест, интересуват ме по-скоро процесите, отколкото резултатите в този момент.

Може ли да се направи опит за осмисляне на пандемията като хореографски проект, с всички принадлежащи ù инструкции относно това как мислим и движим телата си?

Защо не? Всеки, който е преживял нещо, се опитва да го разкаже, да го предаде на следващите поколения. Въпросът тук е как и кога? Трябва известно дистанциране, за да се осмисли нещо. Тук намирам за доста трудно колективното да се предаде индивидуално. Всеки преживява нещата по различен начин и обобщаването е доста трудно. За някои хора пандемията донесе дивиденти, работят си от вкъщи или печелят повече, за други – и то за повечето хора по света, пандемията донесе мизерия и отчаяние. Тази несправедливост изпъква все повече и съпричастността между всички нас е от първостепенно значение. Тоест, ако някаква глобална електрошокова мощ може да ни отърси от застиналостта на телата ни и да ги задейства, то осмислянето може да доведе до по-цивилизован живот. Материалното не може да се сложи на кантар с духовното. И това завръщане към изследванията, детайлите и изначалните морални отговорности за мен в момента е много важно. Радвам се, че в лицето на няколко колеги, с които работим, тази съпричастност – въпреки индивидуализма, ни свързва трайно и смислено.

В сценичната работа често тръгвате от „емблематични“ и „канонични“ фигури (Мария Калас) и литературни произведения (Чехов, Пруст, Улф). Защо? Има ли разликата в работата с образа на конкретен, реален артист като хореографски материал и с фикционална, литературна творба?   

Литературните образи са изкристализирали от опита на много натрупвания и ми се струва, че са по-богати на хореографски материал, отколкото личният опит, който съдържа само индивидуалните ни преживявания. Затова последните ми проекти стъпват върху опита на големи и изключителни личности: Калас, Чехов, Пруст, Толстой, Улф, Антигона… това са цели светове и образци, които са извън външните и вътрешните граници, затова идеята да се отправим към тях е нещо позитивно и вдъхновяващо.

От соло до фалшива опера: какво са жанровете за вас? Какви очертания създават и защо е нужно да се познават, нарушават, смесват и разместват?

Соловата форма е най-трудната, но и най-безкомпромисната. Колективната работа винаги изисква съгласуваност. В днешното време е трудно да се съопределим в един чист жанр, „мутирането“ е неизбежно. Камерните проекти напоследък са ми много мили, както и чувството за хумор. Дестабилизирането, деконструкциите, разпадането и саботирането на авторитети помагат за разместване на огромни ненужни патриархални натрупвания, но и помагат да конструираме нещо свежо и съвременно. Определено съм за алхимията, да се правят открития, колкото и да е трудно това. Да се превърне обикновеният метал в злато или да се търси нужното състояние за придобиване на възприемчивост за директно въздействие, това ме интересува в момента. Жанрът няма значение или поне на мен ми се струва, че в XXI век той е дискредитиран.

И все пак солото сякаш остава най-свойственото ви измерение на сцената. Така ли е и защо?

Да, определено ми е забавно да се наблюдавам, да оставам насаме със себе си, трудно е, полудява се, това всички го изпитахме след март 2020 – почти година без спонтанни комуникации на живо. Но ако успееш да се овладееш и оформиш някакъв естетически контрол, чрез който да анализираш, и доведеш цялото това изолиране до артистичен резултат… това е най-висшата форма на изразност. Изкуството, струва ми се, спасява в трудни моменти. Надявам се повече хора да го разберат. Да си „префасонираш“ къщата, стаята, двора, да използваш депресивните състояния за отправна точка към въображаем, красив и справедлив свят, а не да им се поддаваш и да оставяш да те завладеят.

„Танцувам Мария Калас“, фотография Ани Колиер

От 2006 г. насам постоянно поддържате поне един публично достъпен блог за танц, а през 2011 г. излезе книгата ви „Танцови представи и артистични предпочитания“. Как си обяснявате вашата потребност да пишете за танца?  

Изначално човек използва жестове, действия, после проговаря. Вярваме повече на направеното, отколкото на думите. Аз имам повече опит с тялото и с телата на другите, думите понякога трудно се използват, особено когато си деликатен, въпреки че в последните проекти – „Това е всичко“, „Методът на г-жа Лидия“, „Антигона – това съм аз“, „Как бързо тече времето от януари до декември“, успях да използвам и текст. Думите трябва да се употребяват на място. Безкрайното повтаряне или бърборене омръзва, обещанията също, за патетичните и патриотични речи не ми се говори. Предпочитам мълчанието.
Блог платформата започна като опит да описвам и анализирам, след като нещо вече се е случило, да разбера какво съм направила, за собствена употреба. Започнах да споделям тези текстове, видях, че много хора ги четат, и това ме накара регулярно да публикувам авторски и преводни текстове за танц, изобщо текстове за сценичните изкуства. Тъй като живото изпълнение е мимолетно, струва ми се, е необходимо да се пишат текстове, които да описват какво е направено, за да остане то за по-дълго. Блогът се оказа начин да предоставям информация, да споделям, и съм много щастлива, че от три години той има институционална финансова подкрепа и повече от 30 000 читатели. За мен практикуването винаги е било изначално, после идва теорията. Правиш нещо, после го обясняваш или изясняваш.

Как заниманията ви с галерия „Етюд“, фестивалът „Етюди и приятели“ и преподаването се вписват в артистичните ви начинания?

Обожавах да преподавам, правех го регулярно между представленията, турнетата и пътуванията в чужбина. Вече все по-рядко участвам в академичните структури, предпочитам да оформям малки групи и семинари. Смятам обаче, че преподавайки активно преди години, развих умението да обяснявам и да предавам опит. Фестивалът  също се разви спонтанно, след девет издания на годишните танцови концерти, които включваха кратки камерни хореографии. Разбира се, един фестивал изисква огромен ресурс и време, но пък срещите в такава концентрирана форма са много приятни. Надявам се да не отделям повече време за тях, отколкото за собствените си проекти – иначе се превръщаш в администратор и работодател. Много ме радва обаче, че фондация „Етюд“ предостави пространството на галерия „Етюд“, което се превърна в истинско артистично място за резиденции, репетиции и срещи. И сега съм много въвлечена в това да го обгрижвам, оживявам и програмирам.

Интервюто с подготвено в рамките на индивидуалния проект „Zoom In / Приближаване“, реализиран с финансовата подкрепа на програма „Творчески инициативи“ на Национален фонд „Култура“.