Какво донесе актът на Независимостта на България? Той учуди света и предизвика нови адмирации към дипломатическите дарби на княз Фердинанд. Актът на Независимост даде на княза високата и гръмка титла „Цар на българите”, която титла още повече го издигна в очите на света и особено на самата България. Ала съпроводен ли бе тоя акт със съответни облаги за страната? Не.

Трябва да констатираме тук още в първите редове, че това предприятие бе за жалост твърде пакостно за истинските интереси на страната и че като донесе царска корона за монарха, то донесе и големи щети за България.

Тия щети и дори опасности бяха следните:

Първо: България с Независимостта взе отгоре си грамадната отговорност за стъпкването на Берлинския договор, който договор пазеше общото политическо и международно положение на Европа; тя бе инициаторката на акта, който повлече анексията на Босна и Херцеговина и сигурно не би могла да се измъкне безнаказано в случай на някакви усложнения; второ: мобилизирайки първа на турската граница, тя естествено можеше да бъде въвлечена във война, без да беше подготвена здрава почва за такава в политическо и военно отношение. България, както е знайно, не бе готова за война с Турция дори на 5 октомври 1912 г., и то бидейки в здрав съюз с още три балкански държави; трето: с акта на Независимостта тя ощети най-жизнените интереси на страната като подготви суспендирането на търговското съглашение с Турция от 30 декември 1900 г.; четвърто: тя изпотроши minimum готови 200 млн. лв. държавни средства, толкова необходими за слабите финанси на бедна България; и най-сетне, пето: тя извърши открито една акция в полза на Австрия и диаметрално противоположна на направлението и интересите на руската политика, заплашена по тоя начин от ново засилване на Австрия на балканския полуостров.

Цялата тая акция, носеща толкова опасности и толкова загуби за България, биде при това извършена без знанието на българските държавници, които при все това разделяха най-искрено всичките възторзи около тоя акт. Отговорното тогава правителство не намери дори за нужно поне за форма да се докачи, загдето целият този рискован за съдбините на България акт бе приготвен от княза в странство, без участието на отговорен български министър. На отговорното българско правителство този акт биде съобщен от княз Фердинанд в Русе, след завръщането му от странство, и то на път за Велико Търново, където този акт трябваше да се освети.

Нека разгледаме сега подробно някои от изброените злини:

Както е знайно, България, под булото на васално положение спрямо Турция, използваше за благото на своето производство всички турски пристанища, с Цариград включително, въз основа на особени привилегии, санкционирани от една конвенция, която другите Велики сили не можеха да оспорват, осланяйки се върху принципа на най-облагоприятствана държава. Спрямо своя васал, Турция имаше право да прави всевъзможни отстъпки и тя ги направи със Съглашението от 30 декември 1900 г. Благодарение на този акт, българският износ, фаворизиран от изключителни митнически облаги и от непосредствената близост на Цариград и на другите потребителски центрове, бе пораснал да стигне в тая страна до 40% от общата си сума. Актът на Независимостта, извършен от България, и то в съдружие с Австрия, не е могъл естествено да не настрои Турция против България и тя тутакси отне тия привилегии, щом изтече срокът на конвенцията. Ето какво писах по тоя повод в края на 1910 г. във връзка с тогавашните турско български търговски преговори и в навечерието на суспендирането на Съглашението:

„В най-голямо недоумение ще се намери изследователят на икономическото развитие на България, след като стигне датата 22 септември.  Историята на тая дата е колкото къса, толкова и поучителна.

България бе останала зависима, васална на Турция, дори и след Съединението на Северна и Южна България; тя не се признаваше от протокола на дипломацията за равноправен член в реда на независимите държави; дори една Сърбия и Гърция, много по-слаби във всяко отношение от България, пращаха свои представители наред с тия на Великите сили…Ето ви една съблазън, способна да отбие един държавник от правия му път, държавник, комуто импонира реда на представителството по протокол и когото съблазнява суетния блясък на публични тържества.

И наистина, в какво собствено се чувстваше стеснено Княжество България? Както се знае, отношенията между България и Турция, като не сметнем ония периодични издрънквания на българско оръжие, невинаги за жалост изваждано навреме, бяха винаги добри; България систематически и видимо взимаше връх в тая държава над всички националности, с които водеше борба за това надмощие; берати и привилегии се печелеха постоянно и както религиозната съвест на българина, така и неговото благополучие там се представляваха и гарантираха повече от сега от цял ред институции, турски и български, без да поменем нещо за голямото влияние на престижа на свободното Княжество.

Колкото пък се касае до икономическите връзки на България с нейния суверен – Турция, то на нас буквално бе предоставено положението на най-галеното дете на турските пристанища.

Между това, знайно е, колко голяма е тая облага и доколко важно е за една модерна държава да обладава турските пазари, към които се конкурират да стигнат дори Великите сили. Даже закъснялата в своето икономическо развитие Русия и далечните Северо-американски Съединени щати с помощта на новоучредените си консулства в Турция правят големи усилия да си пробият път към тия пристанища. Е, добре, всичко това бе дадено на България даром, една богата зестра срещу нейната привидна зависимост от Турция, която се задоволяваше с амбицията да се счита суверен на навеки загубената за нея България.

Датата 22 септември дойде да разруши всичко това издъно. Вместо да използва привилегированото си положение на облагоприятствана държава за произведенията на своето земеделие, скотовъдство и индустрия, изнасяни за Турция в размер на 30 на сто от целия ни износ; вместо да продължава да смуче мирно от гръдта на своята закрилница, поне докато закрепне нашата промишленост дотам, щото да е в положение да си извоюва нови пазари – вместо всичко това, което съставлява най-голямата грижа на културните държави и нации, България, с акта на своята Независимост, се хвърли в навалицата на многочислените конкуренти на турския пазар.

С други думи казано, срещу благото на независимостта от 22 септември, което не е дало още своите положителни ефекти и което коства на България толкова десетки милиони в полза на Турция и на Компанията на Източните железници, ние имаме изгубени най-важните пазарища за нашите произведения, защото турският пазар е, който традиционно е консумирал досега най-главните артикули на нашето производство и износ, каквито са: кожи, живи животни (овце, агнета, волове, крави, биволи и пр.), сирене, кашкавал, груби шаяци, брашна и трици, без да смятаме произведенията на изникващата индустрия…“

Ала актът на Независимостта от 22 септември 1908 г., от който Австрия излезе с две големи провинции и с добро търговско съглашение с Турция, което й върна разноските по това предприятие, е интересен още по едно обстоятелство, което релефно характеризира неискреността на този съдружник към България. Вместо да улесни България в новото й положение на независима държава и да й даде своето мощно съдействие за премахването на капитулационния гнет, Австрия не се съгласи на това, дори след като бяха склонили всички други Велики сили, наложили тия капитулации върху България  с Берлинския договор. Нещо повече: тя извърши тая крайна нетолерантност спрямо съюзницата си България с явно користолюбива цел…

От всичко това става ясно: първо, че докато Австрия получи срещу 55 млн. лв. две огромни провинции и един нов търговски договор с Турция, който й връщаше с лихва сторените разноски, България срещу една титла само, която не изменяше нито ранга на държавата, нито самото положение на княз Фердинанд, изгуби едничкия главен пазар за своите произведения; и второ, актът на Независимостта, при условие, че капитулациите остават задължителни за България и занапред, не е фактическа независимост.

Из книгата: Петър Габе, Русия, Австрия и България в българския погром, София, 1914, с.24-30. 

Петър Габе  (1857-1927)  е земеделец и публицист. Баща на поетесата Дора Габе. Роден е на 18 февруари 1857 г. в Елисаветград, Херсонска губерния в Южна Русия. Завършва гимназия в Одеса и става учител. Там се запознава с бъдещата си съпруга Екатерина Самойловна Дуел – дъщеря на заможен търговец-житар. Вратите на университетите са затворени за тях, заради техния еврейски произход. Тогава в руските вестници се появяват съобщения, че в Княжество България има свободна земя и онези, които искат, могат да се заселят там и да се занимават със земеделие. Младото семейство поема към неизвестната Южна Добруджа през лятото на 1884 г. Петър Габе купува от Русия стопанска техника и швейцарска порода крави, живее в селата Соколово и Добрево. В кратък срок стопанствата му стават модерни и образцови. През 1894 г. в сп. „Българска сбирка” Петър Габе в поредица статии изтъква липсата на икономически изследвания, които се отразяват върху развитието на българското селско стопанство.  Критикува данъчната система при Стамболов, която затормозява развитието на земеделието. Помага за подготовката на стопанската програма на правителството на д-р К. Стоилов, дори е номиниран за народен представител в Балчик през 1894 г. и получава 641 гласа, срещу 422 за Стоилов, но на първата редовна сесия на Осмото обикновено народно събрание със 77 гласа се касира избора му за депутат от Балчишка околия, защото била нарушена процедурата – той е избягал от Русия нихилист и все още не е български гражданин. През 1889-1890 г. подава прошение да стане български поданик. Петър Габе обосновава необходимостта от построяване на жп линия от Добрич до Девня и оттам до главната линия София-Варна, за да се улесни износа на зърнените храни. От 1897 до 1902-1903 г. семейство Габе живее в Дъбовик, после в Кардам, а през 1910 г. се преместват в Добрич. Когато Румъния предявява открито претенциите си към Южна Добруджа, той написва изложение до Министерски съвет (25 юни 1913 г.). В него Габе нарича тази част от страната ни „българската Калифорния” и предрича тежка загуба за икономическото развитие на страната, ако Добруджа бъде отнета. След анексирането на Добруджа през лятото на 1913 г. семейството емигрира в София. Тогава Габе отпечатва книгата си „Русия, Австрия и България в българския погром. Къде е спасението?” (1914).  А заради книгата  „Румъния в Добруджа (1913-1916)” и негови вестникарски статии, румънски съд осъжда Петър Габе задочно на смърт и конфискува недвижимото му имущество, личния му архив и богатата библиотека, останали в Южна Добруджа. В напреднала възраст, макар и почти без средства, той се занимава с публицистика. През 1925 г.  отпечатва най-известното си съчинение – „Добруджанския въпрос в неговата същност (По повод обезземляването на добруджанското население)”, което е издадено и на френски език.