Начало Идеи Гледна точка За Вазов
Гледна точка

За Вазов

2811
Александрина Котева, илюстрация по романа „Под игото“

Миналата година през ноември Руси Чанев ме покани да присъствам на откриването на една изложба в Италианския лицей в Горна баня. Изложбата беше станала възможна благодарение преди всичко на личните му усилия, за пръв път срещах човек, който не се отказва от намисленото при никакви обстоятелства, но разбира се, и поради проявеното топло отношение от страна на учители в Художествената гимназия и включваше рисунки на нейни ученици, бъдещи художници, върху герои и сцени от „Под игото”, работени в продължение на цяла година. Едно училище гостува със свои творби на друго, какво по-хубаво от това. Браво, Руси Чанев!

Денят беше ясен, с много вятър, който издуваше като балон пейзажа и караше нападалата шума да препуска карнавално по тротоарите и улиците. Влязохме в двора на училището, посрещнаха ни и ни въведоха в красиво фоайе, дори може да се каже, в нещо като аула, където бяха подредени картините. Преди да започне церемонията, ни настаниха за десетина минути в стая, обзаведена в народен стил и ни почерпиха с вода и кафе. Домакинстваше ни зам.-директорът на училището, млад човек и доста бързорек, каквито са повечето млади хора сега.

Децата вече се бяха събрали, имаше ученици от началния курс, май от трети и четвърти клас, насядали на специално подредени пейки, както и гимназисти, изпълнили галерията на втория етаж. В един миг се появи дългогодишната директорка на училището Величка Велянова, настъпи тишина и церемонията вече можеше да започне. Тя направи кратко встъпление, после даде думата на Руси Чанев, след него и аз казах нещо. Имаше микрофони, чуваше се добре, зад гърба ни слънцето напичаше през витражите и лъчите му лепяха цветни ваденки върху лицата на децата срещу нас.

Романът „Под игото” на Вазов е крайъгълен камък за нашата литература, казах на децата, той е в началото ѝ. Той е вратата, през която влизаш. Ако не минеш през вратата, оставаш отвън. Но днешните деца се плашат от този роман, той им се струва далечен, остарял, недостъпен. Но това са лъжливи представи, които са плод единствено на факта, че те не са го отворили, не са започнали да го четат. Да, четенето е усилие, което трябва да положиш. Но после става навик. А когато стане навик, всичко вече е много по-лесно.

Опитвах се да им говоря простичко, разбираемо.

Сетне продължих: Романът „Под игото” сега прилича на стар замък, потънал в прах. Пътеката към него е заглушена от треви и бурени. Този роман трябва да бъде върнат на вашето поколение. Но това не може да стане насила. Това зависи от вас.

Тържеството приключи. Децата плъзнаха да разглеждат картините. Около Руси Чанев се натрупаха гимназисти. А пред мен изведнъж изникнаха пет-шест момченца и момиченца от малките. И едно момче, будно, симпатично, каза:

– Аз съм чел вашите книги.

Изпаднах в пълно недоумение. Това ми се случваше за пръв път. Да срещна толкова малък мой читател, който отгоре на всичко да е чел дори не само една, а както каза, няколко от книгите ми.

– В кой клас си?

– В четвърти.

– И какво си чел? – попитах.

– „Под игото” – каза момченцето. – И също „Епопея на забравените”.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора