Миналата година през ноември Руси Чанев ме покани да присъствам на откриването на една изложба в Италианския лицей в Горна баня. Изложбата беше станала възможна благодарение преди всичко на личните му усилия, за пръв път срещах човек, който не се отказва от намисленото при никакви обстоятелства, но разбира се, и поради проявеното топло отношение от страна на учители в Художествената гимназия и включваше рисунки на нейни ученици, бъдещи художници, върху герои и сцени от „Под игото”, работени в продължение на цяла година. Едно училище гостува със свои творби на друго, какво по-хубаво от това. Браво, Руси Чанев!
Денят беше ясен, с много вятър, който издуваше като балон пейзажа и караше нападалата шума да препуска карнавално по тротоарите и улиците. Влязохме в двора на училището, посрещнаха ни и ни въведоха в красиво фоайе, дори може да се каже, в нещо като аула, където бяха подредени картините. Преди да започне церемонията, ни настаниха за десетина минути в стая, обзаведена в народен стил и ни почерпиха с вода и кафе. Домакинстваше ни зам.-директорът на училището, млад човек и доста бързорек, каквито са повечето млади хора сега.
Децата вече се бяха събрали, имаше ученици от началния курс, май от трети и четвърти клас, насядали на специално подредени пейки, както и гимназисти, изпълнили галерията на втория етаж. В един миг се появи дългогодишната директорка на училището Величка Велянова, настъпи тишина и церемонията вече можеше да започне. Тя направи кратко встъпление, после даде думата на Руси Чанев, след него и аз казах нещо. Имаше микрофони, чуваше се добре, зад гърба ни слънцето напичаше през витражите и лъчите му лепяха цветни ваденки върху лицата на децата срещу нас.
Романът „Под игото” на Вазов е крайъгълен камък за нашата литература, казах на децата, той е в началото ѝ. Той е вратата, през която влизаш. Ако не минеш през вратата, оставаш отвън. Но днешните деца се плашат от този роман, той им се струва далечен, остарял, недостъпен. Но това са лъжливи представи, които са плод единствено на факта, че те не са го отворили, не са започнали да го четат. Да, четенето е усилие, което трябва да положиш. Но после става навик. А когато стане навик, всичко вече е много по-лесно.
Опитвах се да им говоря простичко, разбираемо.
Сетне продължих: Романът „Под игото” сега прилича на стар замък, потънал в прах. Пътеката към него е заглушена от треви и бурени. Този роман трябва да бъде върнат на вашето поколение. Но това не може да стане насила. Това зависи от вас.
Тържеството приключи. Децата плъзнаха да разглеждат картините. Около Руси Чанев се натрупаха гимназисти. А пред мен изведнъж изникнаха пет-шест момченца и момиченца от малките. И едно момче, будно, симпатично, каза:
– Аз съм чел вашите книги.
Изпаднах в пълно недоумение. Това ми се случваше за пръв път. Да срещна толкова малък мой читател, който отгоре на всичко да е чел дори не само една, а както каза, няколко от книгите ми.
– В кой клас си?
– В четвърти.
– И какво си чел? – попитах.
– „Под игото” – каза момченцето. – И също „Епопея на забравените”.
