0
653

За Васил Иванов

Васил Иванов

Спомен за художника, поводът е изложбата в Националната галерия, посветена на 110-годишнината от рождението на Васил Иванов.

Имах щастието да гледам първата (разрешена) изложба на Васил Иванов през 1965 г., след това да се запозная с него и съпругата му в квартал „Изгрев“ и да го 
представя във вестник „Софийски университет“ от 1968 г. В ново време с радост включих портрет за него в мемоарната си книга „Тихата инквизиция. Софийски етюди“, 2009 г.
Йордан Палежев

Васил Иванов

ВАСИЛ ИВАНОВ

Изложба Космос. Преди година осъдена и забранена в часа на откриването, сега помилвана. Трети ден. Художникът Васил Иванов стои някъде в дъното на малката зала. Разглеждам отново графиките: бели, бели, бели фигури на фона на необятното черно, черно, черно небе.

Като дете, играейки си в пещерите край Лома, се мъчех и струва ми се, успявах да открия пещерни рисунки. Приписвах ги на пришелец от небето. Дори в едно от ранните си стихотворения се обръщам към този небесен пратеник:

Открихме те, но ние сме неверни,
художнико от пещерния кът.
Хилядолетия ще са потребни,
докато твойте щрихи обяснят.

Тук художникът е земен човек, а рисунките му небесни. Всъщност, с тая неистова обич към небето, не е ли той правнук на онзи мой пришелец?

*

Моите премеждия в Университета забавят запознаването ми с Васил Иванов.
На гости у Радой споменавам за това. И Борис Делчев, подсетен сякаш, съобщава радостна вест: дадена е най-после благословия и се подготвя изложба на Васил Иванов в Полша.
Говорим си как ще я приемат тамошните идеолози.
Поляците, включително и догматиците им, са други хора казва Радой Ралин.
А бай Борис в унисон с космическата тема заключава:
Те са дали на света Николай Коперник.

*

Един ден съзирам Васил Иванов заедно с Иван Коларов в градинката по улица Раковска“, близо до Народния театър.
Иван ни представя: мен с доскорошното прозвище изключеният студент“; него няма защо, аз веднага обяснявам, че съм гледал изложбата му от 1965 година два пъти: на откриването и няколко дни по-късно.
Бързам да кажа още, че от тогава имам намерение да го представя с няколко графики в университетския вестник.
Той се съгласява и аз моля да се видим колкото е възможно по-скоро. Уговаряме деня, когато да отидем двамата с Иван в ателието му.

*

Ателиетата на художниците са необикновено място. Особено в Дъновисткия квартал.
За ателието на Васил Иванов украшение е и съпругата му, балерината Елисавета.
Аз вече знам, че семейството ù в ново време е политически преследвано и уважението ми е още по-голямо.
Помолвам Васил Иванов да покаже как рисува. Кощунствено е, но той е свикнал…
Оставя ни за малко, приготвя няколко черни картонени откъслека, взема бяла креда и започва. Аз стоя до него и наблюдавам.
Когато завършва сеанса“, донася едно купче с графики, рисувани от по-напред. Разстила ги. Аз обяснявам замисъла на статията си, той кима, избираме три от тях.
Седнали вече, става дума за приема на неговите графики. Двамата с Иван се възмущаваме: какво е това недоверие на нашенските фактори, когато творбите се приемат много добре в чужбина. Или тъкмо заради това. И нали темата Космос“ е толкова официална…
Ели и Васил слушат мълчаливо. По някое време той изрича:
Те искат Космоса само за себе си.

*

И едва четири столетия по-късно ИМАГИНЕРНИТЕ числа бяха дефинирани като сбор от РЕАЛНИ числа, свързани в определен ред…”
Избрал съм си за епиграф тази мисъл, сама по себе си, полуеретична, но от автор достатъчно благонадежден за цензорите. Не бързам да го разкрия, но желаещите могат да го видят в края на моя отзив.
Подготвил съм си почвата и мога да пристъпя към темата:
Представяме ви три графики на художника Васил Иванов (за съжаление, известен повече в чужбина, отколкото у нас).
Основен мотив в тях и в множество други негови картини е ЧОВЕКЪТ И ПРОСТРАНСТВОТО: човекът сякаш на прага на пространството /1/, човекът и космическото съоръжение до него /2/, човекът и лиричните светлинни фигури край него /3/. Само условно можем да наречем тези рисунки космически“, защото и фигурите, и разположението им една към друга е съгласно земните пропорции.“
Дори отивам още по-далеч:
На нас винаги са ни показвали само жизнерадостни космонавти, но на мене ми се струва, че тези хора са много по-тъжни от нас. Страшно е това да усетиш безкрая… Макар и стигнали дотам не с мефистофелова помощ, а с напълно порядъчни технически средства, тези хора остават да носят онази фаустова обреченост… Ето този иначе властен човек на преден план или другата графика, която има малко ироничен оттенък игривите светлинни фигури и тъжният самотен човек сред тях…“
Далече отивам в своите неказионни разсъждения. Но си имам защитник, както ще се разбере накрая голям френски писател, награден от съветското правителство…

*

Без да съм предупредил, когато излиза броят, бързам да посетя Васил Иванов.
В ателието са двамата със съпругата си. Подавам му папката с трите графики.
Благодаря. Понякога забравят да ми ги върнат…
Оставям на масата вестника с моята малка статия. Заинтригувани са и сядат да четат най-напред Ели, после той. Струва ми се, повторно се спират на заключителните два пасажа:
Ренесансът наложи жизнения реален образ в изкуството, но потисна абстракцията. Може би новият, техническият Ренесанс ще изравни съотношението…“
и:
Цитираните думи в началото на тази бележка са на Луи Арагон от една негова статия срещу вулгарния реализъм за нов експериментален реализъм. Мисля, че те подхождат за графичните творби на Васил Иванов.“
Хубаво е младите да те защитават, особено пък студентите казва Васил Иванов.

*

Нося със себе си Антология на съвременната френска поезия“, съставител Невена Стефанова.
И малко непривично за гостенин, започвам разпалено да говоря за моя любим поет Жюл Сюпервиел, космополит полууругваец, полуфранцузин, надмогнал сякаш земното притегляне. Определението е мое…
Васил Иванов, мълчаливец поначало, ме слуша с любопитство. И аз изчитам целия цикъл на Сюпервиел, преведен от Атанас Далчев. Последното стихотворение е озаглавено Мечка“:

Без дъх е леденият полюс.
Голяма бяла мечка с лапа
върти безспир едно кълбо,
от нея и снега по-бяло.

…Много приказлив съм тоя ден. А домакинът, зная го това, повече от мен обича френското изкуство. Три години по-късно той ще замине за Париж при своя приятел, пианиста Юри Буков.
На път към къщи, пазейки досега с необятното, се отбивам у поета Александър Геров.
Събрат на Васил Иванов по Космос, нему принадлежи стихът:
Открито е челото ми за цялата вселена…

Из „Тихата инквизиция. Софийски етюди“, 2009 г.

Йордан Палежев, поет и литературен историк, роден е през 1940 г. в село Красен, Русенско. Завършва гимназия в Русе и Софийския университет „Св. Климент Охридски”, специалност български език и литература. Изключен от Университета през януари 1966 г. „за организиране на сатирично четене с реакционно съдържание“. Първата му стихосбирка – „Слънчев процеп“, 1987, е задържана в издателството 15 години. Освен поетични книги, издава проза, публицистика, литературно-исторически текстове.