„Витоша” е филм за планината в „опасна близост” до София; за защитената зона, заплашена от разнопосочни апетити за застояване. „Витоша” е филм за хората, които обитават планината, обичат я и я защитават, обяснява режисьорът Любомир Младенов. Самата планина трудно може да е обект на филм, без той да изпадне в пейзажна лирика.”
Режисьорът е поканен от продуцентите „Гала филм” и Иван Попйорданов, автор на идеята и сценария. За разлика от оператора Орлин Руевски, който е сноубордист и познава планината, Любомир Младенов представя друга гледна точка – на градския човек. Или както сам обобщава: за него Витоша е непознатото място, видяно от „Раковска”, мястото на отложените срещи. Витоша е онова празно място, от което София се нуждае. Празно не в значението на пусто, а на лишено от човешките безчинства.
Преди премиерата на филма, с който на 7 март се открива София Филм Фест, преди да преживее реакциите на зрителите и да се отдалечи от произведението си, режисьорът може да го формулира най-вече през отрицания: какво не е този филм. „Не е филм от природни картини, нито разследване кой е виновен. Не е филм само за протестите, макар че започва и завършва с протестите в защита на Витоша от 2009 г. насам, в началото много скромни.”
Филмът показва хора със сходни гледни точки, екипът е добронамерен към усилията на онези, които искат да опазят Витоша от урбанизацията. Сред героите са един юрист, който от 2008 г. поддържа блога „Да спасим Витоша”, една сноубордистка от сдружението „За Витоша”, алпинист с три покорени хилядника, зоолог, който работи в парк „Витоша” и възстановява с огромни усилия популацията на дивата коза, бившият директор на парка, градостроителят арх. Христо Генчев…
В продължение на три години екипът следи събитията, натрупва разбиране и материал, разчита не на възстановката, а на спонтанността: да грабнат камерата и да тръгнат към поредното си учудване, дори към това, което искат да им се случи, а то не се случва.
Витоша им се разкрива през всички сезони, тя е метафора на мястото, където животът е различен, недвуизмерен, непредвидим като метеорологичните условия в планината. Място, до което можеш да се доближиш само въоръжен с безкрайно търпение. В този до голяма степен инстинктивен процес целта са „не красивите картини, а епизодите, в които Витоша ни се разкри”, обяснява Любомир.
„Темата е публицистична, а ми се искаше филмът да има друг обем, все още не зная дали се е получило, страхувам се да не е двуизмерен, да не върви само по линията на сюжета и разума. Моите занимания с кинематографа разчитат на това човекът, който гледа, да направи усилие, да прекара видяното през собствената си биография. Това означава да бъде заразен от екрана, вдъхновен от филма, а не просто да консумира.”
Случващото се на Витоша не е изолирано събитие: „Много хора с пари разкрояват света, както им е удобно. Протестите не бяха само за Витоша, а срещу определени отношения в обществото. Аз видях много симпатични хора от поколението от последната петилетка на социализма, което не е маловажно – знаят и едното, и другото. Те се заинатиха. Предполагам, че това се нарича гражданско общество. И като че ли няма да спрат. Духът, веднъж изпуснат от бутилката, няма как да стане отново послушен, надявам се. Идентифицирам се с гражданската част на протеста, не съм еколог и планинар, но живея в това общество, което все повече губи основанията си да бъде демократично. Протестите бяха срещу загубата на нормалност, на елементарни правила в демокрацията. Филмът е за това откъде започна да се преразглежда нашата демокрация.”
Филмът „Витоша”е посветен на 150- годишнината от рождението на Алеко Константинов. Подкрепен е от Националния филмов център.
Любомир Младенов е роден на 7 януари 1972 г. в Свищов. Завършил е Художествената гимназия в София и филмова и телевизионна режисура в класа на Георги Дюлгеров в НАТФИЗ. Като студент е снимал четири късометражни филма, които участват на фестивали в Анже, Киев, Клермон-Феран, Котбус, Мюнхен. Работи като режисьор и телевизионен оператор, автор е на музикални клипове, сценограф. В продължение на четири години снима документален филм за Театрална работилница „Сфумато”, чиято премиера беше през 2005 г. През 2006 г. създава късометражните си проекти „34” и „Картинг”, представени в предишни издания на СФФ. Пълнометражният му игрален дебют „Ловен парк” (2009) е удостоен с наградата Златен витяз.
