„Искам да извикам, че това е ужасен кошмар, за който няма оправдание. Влизах в спорове, но опитът ми показа, че те не водят доникъде.“ С Александър Осиченко разговаря Сандра Керелезова
През 2000 г. Александър Осиченко пристига в София от Санкт Петербург, тук се раждат две от четирите му деца. Днес София е неговият дом, а като вярващ човек тук той има и свой втори дом – старинния храм „Св. Николай Мирликийски“, от чиято енория е част неговото голямо семейство.
Преди седмици Александър се завърна от Украйна, където бе изпратен като оператор на БТВ, за да отразява първите дни на трагичните събития там. Бързаме да направим този кратък разговор в един студен и дъждовен мартенски следобед, защото на следващата сутрин Александър заминава в командировка… отново в Украйна със свой колега репортер.
Разкажете ни повече за онова, което ви свързва с Украйна?
Роден съм в тогавашния Съветски съюз, в днешна Украйна. Майка ми е рускиня, а баща ми е украинец. Но в училище говорехме на руски, изобщо цялата ми социална среда беше рускоезична, все пак на улицата се случваше да говорим и на украински. Баща ми в момента е в Украйна, а майка ми е в Русия, в Санкт Петербург.
Предполагам, че от близките ви в Русия имате пряка представа какви са нагласите за войната там?
За съжаление, явно в резултат на това непрекъснато облъчване по всякакви канали, голяма част от руснаците се отнасят спокойно към това, което се случва. Даже донякъде се съгласяват с действията на руската армия. Преценката им за действителността е под въпрос. Това особено ме потиска, искам да извикам, че това е ужасен кошмар, за който няма оправдание. Влизах в спорове, но опитът ми показа, че те не водят доникъде. И изборът ми се оказва един – или да се скарам с тези хора, или да замълча с надеждата, че те скоро сами ще стигнат до някакво прозрение.
Четох данни от едно проучване, според което 68% от руското население подкрепят така наречената „спецоперация“ в Украйна. Това е твърде, твърде много.
Станахте свидетел на първите дни от войната. Кое е това, което най-много ви впечатли в реакцията на украинците?
Украинците се обединиха в това нещастие и са готови да защитават страната си до последно. Аз усетих това от всички разговори, които имахме на място с обикновените хора, по бомбоубежищата, по хотелите, на улицата, не виртуално – не по Телеграм или от някакви ТВ канали. Украинците са решени да отстояват правото си да защитават своята земя.
Видяхме, че условията на война може да поставят един християнин пред ужасни изпитания – например пред това да трябва да вземе оръжие и да има готовност да стреля по друго човешко същество, за да защити близките си и други невинни хора. Как осмисляте подобна ситуация?
Никога през живота си не съм хващал оръжие, не мога и не искам да си представям какво е да бъда поставен в такава ситуация. Може би не бих могъл да го направя. Но много нормални хора в Украйна също никога не са си го представяли. Защото това не е нормално! Но нека да го погледнем и от тази перспектива – свети Георги е бил воин, държал е оръжие и с него той убива дракона… Има същностна разлика между това да си агресор, който воюва, за да напада и завладява, от една страна, и да воюваш, за да се защитаваш, да се отбраняваш от някаква заплаха.
По отношение на ролите на агресора и на жертвата видяхме една подмяна, която се усети и в проповедите на Руския патриарх Кирил – оправдание на военните действия с мотива за „установяване на справедливост и защита на православните ценности“…
Да, и тези „православни ценности“ ще се възцарят кога? Когато жените и децата бъдат изгонени от Украйна, а мъжете бъдат избити? И в тази огромна локва кръв ще тържествува „православният мир“… Това е истински абсурд!
Споменавайки за църковни проповеди, видяхме, че украинските духовници, включително и архиереи, останаха със своето паство, молиха се заедно с тях в подземните убежища, в метрото…
Не съм бил пряк свидетел на това, но гледах и слушах за духовенството там, безспорно това са достойни постъпки. Много по-достойно, отколкото говоренето от амвона на руските храмове или пълното мълчание…
Имаше и руски духовници, които надигнаха глас…
Да, които обаче бързо секват, защото руската система измисли закон, по който те рискуват да влязат за 15 години в затвора. Това спира свещенството да изкаже свободно позицията си, много от тях имат съвест, но имат и семейства. За жалост, страхът е голяма сила, която може да потисне съвестта.
Иска ми се да поговорим за мястото на съвестта във вашата професия. Има и български журналисти, чиято съвест не се смущава да „отразява“ събитията в Украйна с манипулативни анализи. Как си обяснявате това? И, от друга страна, как би се чувствала християнската ви съвест, ако се поставите на мястото на ваш колега оператор в някоя руска казионна медия?
За 22 години не ми се е налагало в професионалния ми живот да правя компромиси с християнската си съвест. Ако си представя, че бих бил поставен в такава ситуация, пред такъв избор – пред какъвто е изправен например някой оператор в руска телевизия, която е вярна на кремълската политика – може би бих се отказал изобщо от професията си. Не знам как има журналисти, които манипулират обществото, защо правят това, и ако го правят, защото им се плаща – това е низост.
А вероятно в един момент те – за да успокоят съвестта си – започват да вярват в това, което говорят…
Може би да… Може би се получава нещо, което слушах по повод средата, от която е заобиколен руският президент: той създаде пропагандна система – телевизия, вестници, сайтове. И колкото повече ги слуша, толкова повече се самоубеждава в „правотата“ си, в истинността на създадения от него свят.
Както стана ясно в началото на нашия разговор – имате близки хора и в Украйна, и в Русия. Имате ли надежда, че раната от войната между тези два православни народа може да бъде излекувана, или тя ще остане отворена за поколения напред?
Наистина това е дълбока рана и за да заздравее, ще трябва да мине много време. Смятам, че ако политиците вдигнат ръце от двата народа и ги оставят на мира, те ще намерят начин да живеят добре. Да спре облъчването и от двете страни, защото там, където няма куршуми, също се воюва – за ума и за сърцето на човека. Ако политиците се оттеглят, украинци и руснаци пак ще се женят помежду си, пак ще пътуват, пак ще садят картофи, пак ще се напиват заедно и животът ще продължи… Сигурен съм.
Реалностите днес ни показват, че явно преди да се впуснем в дълбоки богословски разговори, е добре всички да се запитаме дали сме усвоили основните християнски принципи…
Да, явно повече от 2000 години ние не успяваме да усвоим основните неща, щом допускаме да се случват войни. Защото освен политиците, които взимат решение да започнат войната и техните помощници, които изграждат стратегията за тази война, тя се прави и от обикновените хора, които отиват и натискат спусъка. Но, от друга страна, в тази трагедия Европа се обедини и може да прояви своята християнска основа, да изпълни на дело тази повеля – помогни на ближния си, от притчата за самарянина. Днес думата „милосърдие“ стана изключително актуална и се произнася всеки ден.
А с какво лично вас ви промени този досег до войната в Украйна?
Станах по-прощаващ човек – на хората около мен, най-вече на близките. Нещата, за които преди съм се дразнил във всекидневието си, сега не ме занимават толкова, не ме напрягат. Когато си на място, на което се води борба на живот и смърт, всичко друго започва да дребнее.
Какви мисли минават през ума ви, когато знаете, че утре трябва да потеглите обратно към Украйна?
Опитвам се да изключа емоциите и да мисля в практическа посока – как да стигнем дотам безопасно, да свършим работа и да се върна при моите си хора тук. Отивам не да се сражавам с камерата, а да отразявам това, което се случва, това ни е професията…
Надявам се след няколко седмици да можем да се поздравим с Христовото Възкресение и украинските християни да посрещнат Пасхата под мирно небе…
И аз силно се надявам, едно е сигурно – че ще има Възкресение. Надявам се за Великден да има мир, или агресорите поне да си спомнят за онази история от Първата световна война – когато германските и британските войници спрели сраженията, за да посрещнат Коледа…
