Ненасилието е единственият път за спасение на човечеството.
Махатма Ганди
Тази мъдрост на Ганди е неоспорима, ако сме в състояние да докажем, че спасението на човечеството по принцип е възможно. Или че то е изобщо нужно. Приятелите ме обвиняват в черногледство, а пък аз обвинявам тях в късогледство. Трябва да си кажа, че и те, и аз не сме достатъчно убедителни в аргументите си. Тeхните произтичат преди всичко от обич към живота. Моите от много отблъскващи тенденции в човешкото развитие. Но и аз обичам живота. Тогава? Ако е прав Карл Попър, ако наистина историческото бъдеще не може да се предвижда – останалото е мълчание. Никой не знае дали всички проблеми, застрашаващи утрешния ден, няма да се окажат решими и за това ще е необходимо може би само едно единствено човешко откритие. Но и никой не може да знае дали не идва времето Йелоустоун да изригне. Аз съм ходил там – много е красиво.
Светът е пълен с насилие, което произтича от агресивността на хората и животните. Учените все още продължават да размишляват дали агресивността е необходимост за еволюцията, дали е вродена у човека и доколко зависи от културата на една общност. Няма единодушно мнение. Като се започне от Фройд, та Конрад Лоренц, Иринеус Айбесфелд, Ерих Фром, Берковиц и напоследък Едуард Уилсън, аз съм голям негов почитател, всички казват умни неща, но не отговарят категорично на един въпрос – как насилието може да се избегне, или по-точно как може то да се редуцира до допустими граници.
Чели ли сте „Рароя, щастливият остров” от Бенгт Даниелсон – чудесна книга. Живеят си във Френска Полинезия раройците – миролюбиво, във весел мързел, няма жестоки вражди, няма кражби, няма и съперничество. Имало китари, песни, веселби и гощавки. Младите неуморно танцували, лудували и се любели на воля, старите не ги укорявали за разпуснатост, възрастните мъже често не си спомняли колко пъти са били женени, а някои от жените не били наясно кои точно са децата им, защото много често ги давали други да ги отглеждат и това било в реда на нещата. Просто да се смаеш! Дори когато играели футбол, между кокосовите палми победител никога не се излъчвал. Ако някой отбор повеждал в резултата, то най-добрите му играчи преминавали към противника и докато головете не били изравнени, мачът не завършвал. Гладът в Рароя бил непознат; островът бил заобиколен от коралови рифове, които затруднявали нежеланите нашественици; във водите на океана гъмжало от риба; морското дъно било пълно с миди, някои от тях криели бисери; на сушата растели кокосови палми, а сърцевината на кокосовия орех, копрата, била едновременно храна и стока. И може би най-важното – островитяните никак не се притеснявали, спокойно отлагали днешната работа за утре и още по-добре за вдруги ден, захващали се със смели начинания и също така смело ги изоставяли, посрещали несполуките хладнокръвно, дори с насмешка и възкликвали:„Аита-пеа-пеа!”, което на български би могло да се преведе „хич да не ти пука”. Означава ли всичко това, че агресията изобщо не се спотайва в душите на раройците ?
В Малайзия живеят няколко десетки хиляди семаи. Може би най-миролюбивите люде на света. Те никога не посягат да ударят децата си, никога не настояват да им се изпълняват родителските нареждания. Насилието им е чуждо, в историята им няма войни. Но… но… антропологът Бентам описва случаи, когато мъже от племето били привличани в колониалните войски и щом се налагало да участват в битка, те се преобразявали, ставали по-свирепи от всички останали, не посягали на парите и часовниците на убитите си жертви, подобно на другите войници, искали само да убиват и да убиват, и изпадали в състояние, което би могло да се назове опиянение от кръвта!
Съществуват описания за някои племена от североамериканските индианци, които не могат да живеят без да воюват, войната за тях била нещо насъщно и ако обстоятелствата налагали дълъг мир, те действително се поболявали. Объркана работа е човекът.
„Чужденецо, предай на лакедемонците, че ние изпълнихме техните завети и тука положихме кости!”
Аз съм запомнил един по-митичен превод на този надпис и той повече ми харесва: „Чужденецо, предай на лакедемонците, че ние стоим тук и изпълняваме техните завети!” Никакви кости. Те и сега стоят там на Термопилите, воините на Леонид, и изпълняват волята на лакедемонците.
Това е още един пример от историята в която войната и воинът стоят на най-високия пиедестал. Едно момче, родило се в Спарта, здраво и читаво, трябва да стане войн, нищо друго. Суровостта, жестокостта на спартанското възпитание е пословична – новородените хилави и недоразвити момичета направо се избивали, ако родителите сметнат, че от синовете могат да излязат спартански воини, тежко им горко. От невръстни децата били обучавани да понасят всякакви несгоди, болки, страдания, студ и пек, да се готвят да станат безстрашни бойци… А тогава, когато Спарта пожелаела да ги изпрати в бой, родните им майки ги провождали с думите: „Върни се със щита си в ръка или положен върху щита си!” И наистина спартанците били най-смелите воини, които древната история познава. Когато започнала битката при Термопилите, някой рекъл, че персите ще изпратят срещу шепата бойци на Леонид толкова много стрели, че те ще скрият слънцето. „Нищо – бил отговорът – значи ще се бием на сянка”.
И ето един от най-съществените, най-болезнените въпроси на нашата цивилизация – войната. Прелистваме ли пожълтелите страници на древните книги, четем ли най-новите набрани на компютър редове, става очевидно, че историята на човечеството е преди всичко история на войните. Героите на войните са герои на човечеството. Но тогава къде отиват ненасилието, мирът, духовността, сътрудничеството? Доста е спорно какво иска да каже Достоевски с думите: „Продължителният мир е по-лош от всяка война!”. Ако той смята, че през мирното време в човека се натрупва агресивна енергия – събитията в днешна Западна Европа сякаш потвърждават това предположение. Бесовете са обзели част от хората в Ирландия, Англия, Франция, Гърция, разрушителната страст се е взривила, това може би е агресия сама за себе си или бунт срещу безсмислието на живота, докато в Северна Африка процесите са квазиреволюционни и все пак са в името на някаква макар и неясна кауза. В действителност, след Втората световна война, светът не е спрял да воюва навред по грешната земя, единствено заканителното прорицание на Фьодор Михайлович: „Рано или късно Константинопол ще бъде руски”, век и половина не се сбъдва. Един велик писател, при това дълбоко вярващ християнин, може да има и шовинистични настроения – на гениите всяка глупост е простена.
Б.р. Текстът на Георги Данаилов ни беше изпратен от него самия малко преди той да ни напусне завинаги.
