„Възхвала на Ханс Аспергер“, Златко Енев, художник на корицата Дамян Дамянов, издателство „Колибри“, 2020 г.
Издадената в България през 2020 г. книга на Златко Енев „Възхвала на Ханс Аспергер“ вече излезе и в Германия и е налична в Amazone под заглавието Die Kinder von Hans Asperger (Децата на Ханс Аспергер). Това е увлекателна книга, която се чете като художествена литература, макар фикционалността в нея да е сведена до минимум. Смела, честна, саморазголваща. Едновременно и тъжна, и щастлива, и тревожеща, и оптимистична. Може би този градивен философски подход към екзистенциалната безнадеждност на живота е неслучайно избран от автора ѝ Златко Енев – философ по образование.
Във „Възхвала на Ханс Аспергер“ обаче не става дума за обичайните житейски изпитания, през които се налага да преминат повечето от нас, волно или неволно. Златко Енев споделя истинската история на своето семейство, свързана с усилията му да осигури достоен живот и възможности за развитие на Леа – дъщерята, диагностицирана с аутизъм. Книгата е написана така, че всеки, дори без да е преживял подобна драма, може да се идентифицира с убедителния (защото е съвсем истински) образ на разказвача; да преживее неговия потрес от предхождащите диагнозата събития, от ходенето по мъките до установяването ѝ, от безпощадната яснота за онова, което предстои. От осъзнаването на безвъзвратността.
За увлекателността на разказаното допринася преди всичко саморефлексивното представяне на бащата – не като жертва на сляпата съдба, а като човешко същество, което съзнава своето несъвършенство, търси грешките си; залъгва се с илюзии, но в края на краищата приема уроците и възможностите, които новата ситуация му предоставя. Вълнуващ момент е разгърнатата антиномия между външния Аз (за който повечето от нас работят през целия си съзнателен живот) и вътрешния Аз, който обикновено залинява от показността и преследването на външни успехи и одобрение. Приемането на нещастието като шанс за реабилитация на вътрешния Аз е белег за личност, умееща да трансформира болката в сила. Това е граничният момент, в който започваш не просто да разбираш, а да живееш Ницшевите слова: „Онова, което не ме убива, ме прави по-силен“; житейски предел, в който приемаш третата категория ценности на Виктор Франкъл, свързани с отношението ни към неизбежното страдание. Разбираш, че ако не можеш да избереш какво да ти се случи, можеш да избереш как да го понесеш. Граница, след която вече не учиш философия, не споделяш или отхвърляш философски концепции, а живееш: така, че да спасиш смисъла – за себе си и за ония, които обичаш.
Повествованието в книгата не е линейно, обстоятелствено, не е и предвидимо, макар понякога умишлено да се избързва напред – това подготвя психологически за предстоящо изпитание или създава известно успокоение и увереност в последващо постигане на равновесие. Ретроспекциите, интроспекциите, нарушаването на хронологията на събитията са сред сюжетните похвати, които засилват интереса, създавайки напрежение, но същевременно придават и дълбочина на разказа. На това служат и постоянно присъстващият аналитичен подход към случващото се и особено самоанализите. Като цяло чужд на самосъжалението и отчаянието, повествователят обаче не омаловажава в разказа си и преживените депресивни състояния – като етапи от собственото си психологическо израстване. Границите на личната история периодично се разширяват чрез позоваване на научни открития и забележителни случаи в световната история и култура, свързани с аутизма и синдрома на Аспергер – състояние, което може да се окаже присъщо за мнозина от нас в една или друга степен. Сред тях е описаният в специализираната литература уникален случай за двама близнаци аутисти, които общуват помежду си с шестцифрени прости числа.
Златко Енев споделя, че се е опитал да запази тънката граница между откровеността и саморазголването. Последното обаче е почти неизбежно, ако човек иска да разкаже честно за своите заблуди, грешки и вини. Авторът не премълчава и етапите, през които неизбежно преминава болката, включително обвинението към другите. Без поза и насилен идеализъм той е съумял да покаже как голямото нещастие може да обедини, да събуди състрадание, разбиране, приемане и в крайна сметка неусетно да ни доведе до това не да изповядваме, а да заживеем с Христовите думи „Обичайте враговете си“. Всъщност в последното има известна неточност, защото в края на събитията, за които се разказва (а това се подсказва още в началото – книгата има до известна степен кръгова композиция), врагове няма. Има само обичащи се и признателни хора, удовлетворени от извървения път. Специално внимание е отделено на системните грижи, които една развита държава като Германия полага за невронетипичните деца и за хората с увреждания. Без тази подкрепа, и то още от самото начало, семейството не би постигнало резултатите, които го сплотяват и осмислят усилията му.
На финала Златко Енев се връща към мотивите, подтикнали го да напише тази трудна като решение и осъществяване, но четяща се леко и увлекателна книга. Те са свързани най-напред с обществените предразсъдъци по отношение на децата с аутизъм и различни хора, особено в България. Друг, не по-малко силен мотив – наред с необходимостта да изплачеш страданието си и да споделиш опита си с онези, които имат сходна съдба – е желанието да потвърдиш прозренията на толкова велики мислители, философи и поети, че нещастието не е присъда, а урок и път, изпитание за волята ни и за способността на любовта да победи обезсърчението и отчаянието.
В края болестта е видяна като път не само за тези, които я преживяват, но и за човечеството като цяло. Защото „различният – това съм аз“. Макар че разрушава определени връзки и отнема типични способности, аутизмът всъщност загатва за неизследваните хоризонти на човешкия интелект и творческия му потенциал. Неслучайно личности като Нютон, Айнщайн, Бил Гейтс, Барбара Макклинтък и др. се отличават с ярко изявени аутистични черти.
„Аутизмът и аутистите са не просто нещо и хора, които трябва да бъдат толерирани; те са нужни, може би дори неизбежни съставни части, съществени брънки от веригата на човешкия прогрес, без които той едва ли би бил толкова ефективен“ – пише в заключение Златко Енев.
