Любопитството към новия филм на Питър Богданович – „Бродуейска терапия”, е съвсем оправдано, не само заради звездния актьорски състав.
През последните двайсетина години американският режисьор Питър Богданович е снимал само 2 игрални филма (за сметка на това е участвал като актьор в около 20). А имаше време, когато името му се споменаваше сред групата на обещаващите дебютанти от началото на 70-те, така нареченото „ТВ поколение” американски творци. И то не без основание, тъй като социалната драма „Последната прожекция” (1971) е истинска класика, „Какво става докторе?” (1972) е брилянтна комедия, а „Хартиена луна” (1973) – вълнуваща история за баща и дъщеря, които търсят пътя един към друг. Може би сте гледали „Маската” (1985) с Шер или „Нещото наречено любов” (1993) с Ривър Финикс и после – завесата се спуска над 20 години мълчание (с едно изключение от 2001 г.). Така че любопитството към новия му филм „Бродуейска терапия” е съвсем оправдано, очевидно не само заради звездния актьорски състав.
Питър Богданович има слабост към комедията на ситуациите, към натрупването на детайли и развитието на гега, но в „Бродуейска терапия” може да се усети и повей от интелектуалната комедия на Уди Алън (дали пък не е заради приказливостта и намесата на психоаналитик?). При всяко положение съчетанието е добре премерено и резултатът е хем забавен, хем някак ретро – в духа на лудешките фарсове и булевардните драми. Може би именно носталгичната нотка води след себе си някаква тъга, нетипична за комедията, както и липса на ярък хепиенд от конкретната драматургична ситуация. Историята е построена като интервю с млада бродуейска звезда, която си спомня, как преди известно време съвсем неочаквано е реализирала мечтата на живота си да стане актриса…
Четири години по-рано Изи, известна като Гло, е била много търсена компаньонка, която обожава старите филми и „само временно припечелва, докато някой я открие за голямото кино”. Арнолд пък е театрален режисьор, който пристига в Ню Йорк да поставя нова пиеса и изпитва необяснимата потребност да вижда навсякъде (не)луди катерици, т.е. да помага на млади жени. Под името Дерек той подарява на Гло „втори шанс” под формата на 30 000 долара, при условие, че потърси друго поприще в живота. Речено-сторено – на следващия ден агентът на Изи я изпраща на кастинг и тя се озовава… на сцената пред Арнолд. В интригата се забъркват още съпругата на режисьора, актрисата Делта; изпълнителят на главната роля в предстоящата пиеса (и влюбен в Делта); авторът на пиесата, който си пада по Изи; баща му – детектив, който следи Изи; поръчителят на това следене – маниакален почитател на Гло; и да не забравяме психоаналитичката… Настава лудешка комедия, в която връзките между отделните персонажи са грижливо преплетени, диалозите са изпипани, а актьорите, подбрани от Богданович, се делят на две групи: 1) очаквано добри (и смешни), и 2) неочаквано попадение.
Нещо като водевил, решен в най-добрите традиции на филмите на Капра и Любич от златните години на Холивуд, „Бродуейска терапия” поддържа ритъма на интригата с неуморна динамика, като не изпуска и най-малката възможност за гег (като криенето на любовницата в банята или „засечката” в ресторанта). Без да се взема на сериозно, сценарият залага на срещата на случайността и късмета, на съчетанието от недоразумения, добри намерения и мъничко тъга. Както и на отличните превъплъщения. Имоджен Потс е сладка, разбира се, но това е обяснимо, както Оуен Уилсън е най-добър в ролята на тъжния клоун. Голямата забава обаче идва с Рис Айфънс като сериен сваляч, чаровния Уил Форте, който след начумерената роля в „Небраска” на Александър Пейн се проявява и в комедийно амплоа, и „гвоздея на програмата” – Дженифър Анистън. Тя никога не е била по-добра на екрана – би трябвало да зареже ролите на претръпнали романтички и да се съсредоточи върху откачалки като д-р Джейн, защото експлозивният й потенциал е неизчерпаем.
Началото на филма подвежда леко в посока на скандално риалити, а на финала откриваме закачката на „врял и кипял” киноман. По средата остават умерена наивност, без елементи на пародия, и индиректни препратки към различни комедийни стилове от историята на американското кино (в това число и автоцитиране). Комизмът е ясен, но откъде идва тъгата в този принципно оптимистичен сюжет? От носталгията по безвъзвратно отминаващото време, меланхоличното осъзнаване, че най-хубавите истории вече са разказани някъде, модерното разочарование, че „американската мечта” е твърде осъществима, или от ненатрапчивото послание, че ако не оставиш миналото зад себе си, един ден то може да задуши бъдещето ти…
„Бродуейска терапия” е успешно доказателство, че дългогодишното отсъствие не винаги омаломощава потенциала в изкуството, но по-важно за зрителите е, че могат да се забавляват на воля, особено ако ценят ретро вълната в комедията, а биха могли дори и да се предадат на оптимизма за „втори шанс”, защото всеки талант рано или късно бива открит и възнаграден.
