Един от най-четените български писатели за премиерата на постановката „Възвишение” – първата театрална адаптация на едноименния му роман; за работата с режисьора Иван Добчев и драматурга Александър Секулов, за отношението пиеса – роман, както и за участието на екипа в Нощта на музеите и галериите в Пловдив.
Премиерата на постановката „Възвишение” е съвсем скоро, до каква степен романът и пиесата ще съвпаднат?
До достатъчна. Драматизацията следва основната сюжетна линия на романа и някои от най-важните и хубави сцени в него. Разбира се, далеч не всичко от книгата може да бъде пресъздадено в пиесата – най-сетне едното е дълго 400 страници, а другото малко над 100. Не можете да играете нещо 8 часа, няма да има кой да го гледа. А и някои неща не могат да бъдат онагледени, те са неподатливи на театъра (както впрочем и на киното). Това е част от спецификата на литературата. Ако решите да следвате в театъра литературния образец, колкото се може по-плътно, ще приличате на човек, който се надбягва с пясъка, тъй да се каже. Има нещо сгрешено в самото условие на играта, а и изходът е безнадежден. Трябва да претворите литературния образец с езика на своето изкуство. Тъй че Иван Добчев и Александър Секулов като автори на драматизацията са махнали много неща от книгата, други пък са прибавили. Така и би трябвало да бъде – в края на краищата това са две различни изкуства, всяко от тях има различни изисквания и предлага свои специфични възможности. Лично аз съм доволен от драматизацията, харесва ми.
Как протече диалогът между писателя, драматурга и режисьора? Обсъждахте ли романа и драматургичния текст с Александър Секулов и Иван Добчев? Имахте ли определени препоръки към тях? Те допитваха ли се до вас относно някой герой, случка, идея, внушение?
Обсъждал съм със Сашо Секулов само първата драматизация, която той направи. Казвам „само първата”, защото той направи всъщност три, последната заедно с Иван Добчев. Третата е много различна от първата, направо е неузнаваема. Аз бях недоволен от първата, но третата ми харесва. Понякога се шегувам, че в момента Сашо Секулов е човекът, който познава книгата ми по-добре от всеки друг, включително и от самия мен. Не съм много сигурен, че това е шега, то може да е и буквално вярно. Понеже е правил три драматизации на книгата ми, и то доста различни, той може да ви я разкаже по един или друг начин и с различни сцени, запазвайки същевременно целостта и посланието й. Не съм правил никакви препоръки на Иван и Сашо за последната драматизация, понеже им имам доверие, а и драматизацията ми се вижда достатъчно добра. Вътре в нея има неща, които аз бих направил другояче, но аз не съм режисьорът, а от друга страна, знам, че той си представя текста по определен начин, който може да е театрално много силен, без това да личи в думите. В литературата текстът е всичко. В театъра обаче не е така – там той е само литературната основа, върху която се разгръщат въображението и майсторството на режисьора, а неговият език е колкото словесен, толкова и визуален. Езикът на театъра е друг и затова писателите не трябва да се бъркат много в драматизацията, освен ако не виждат в нея нещо крайно неудовлетворително. Няма такова нещо в драматизацията на Добчев и Секулов, тя и като текст изглежда силна, затова не съм се намесвал. Всяка жаба и прочие… Иначе става нещо като хор на жабите, а това значи, че и блатото е някъде наблизо.
Езикът на романа, толкова специфичен и колоритен, запазва ли се в постановката? Знаете ли как актьорите се справят с него?
Да, запазва се. Актьорите се справят с него много добре, нямат никакъв проблем с този език. Дори го говорят и извън театъра, шегуват се с него, като седнат някъде на маса. Струва ми се, че са усетили цялата смешна сладост на този език.
Актьорите отговарят ли като визия и чувствителност на вашите герои? Или ще видим нови Гичо и Асенчо.
Асенчо е едно към едно. Играе го Красимир Василев, съвсем младо момче, което според мен е истинско откритие на Добчев. Той съвпада напълно с представата ми за Асенчо – като вид, поведение, начин на говорене, интонации, каквото щете; с целия тоя чуден наивитет. В някакъв смисъл той дори надминава представата ми за този герой, понеже й придава плътност, овеществява я, оживява я. Дава на застиналата ми представа тяло, поставя я в движение, вдъхва й живот. Гледах го на една репетиция как крачи след Гичо и люпи семки през цялото време и си казвах: „Ах, как не съм се сетил, щях да го напиша в книгата, това много би му отивало: върви, плюе шлюпки, говори глупости. И от време на време нещо много проницателно, без въобще да разбира разликата между двете.”
Що се отнася до Гичо в изпълнението на Бойко Кръстанов, там работата е по-друга. Той съвпада с моята представа в едни неща и се различава в други. Това не е непременно недостатък. Понеже той може да изгради силен образ по начин, който не съвпада напълно с моето въображение. Важното е да съвпадне с въображението на Добчев, да предаде посланията на режисьора и неговия театрален стил. Добчев е голям майстор в своето изкуство, а Бойко е талантливо момче, талантлив актьор. Мисля, че накрая двамата ще изградят силен образ. Това е и доста по-трудна роля, героят е много сложен и противоречив, днес е един, утре е друг, за него е трудно да имаш ясна, избистрена представа. Аз самият нямам за него достатъчно категорична представа. Това е характер в движение. Литературата дава възможност да се преодолее този недостатък и дори от недостатък да се превърне в сила чрез постепенен преход от едната страна на характера към другата, която може да бъде и коренно противоположна. В литературата това може да се направи, то е въпрос на известно литературно умение и усет, на чувство за ритъм, за темпо – така героят ви може да преминава от единия край в другия като метроном и при това да бъде цялостен образ, убедителен характер. Нямам представа как се прави това в театъра. Добчев да му мисли. А също и Бойко. Но така е, в изкуството всичко е въпрос на риск. Най-хубавите неща са и най-рисковани.
Адаптациите са винаги натоварени с големи очаквания. Романът има хиляди почитатели, как мислите, че ще реагират те на пиесата? Ще успеят ли да се „возвисят”?
Зависи. Ще видим. Подобни начинания са много рисковани, двуостри са. От една страна, навярно хиляди хора ще поискат да гледат спектакъла, понеже обичат книгата. С други думи имате гарантиран интерес от страна на публиката, стига някакви злополуки или мощни обществени събития да не го засенчат. От друга страна, първата реакция, струва ми се, винаги е на враждебност. Както и вие лесно можете да установите по себе си, като се сетите как гледате филми по книги, които харесвате. Това е много парадоксално състояние, при което човек отива да гледа нещо и същевременно е изпълнен с известна враждебност, недоверие, спотаени лоши очаквания. Причината за това спотаено недоверие е, че сами си давате сметка, че това, което ще видите, няма да съвпадне с вашите представи, с вашите очаквания. Много често е точно така. В една театрална зала например има около триста души, които имат различна представа за книгата, чиято драматизация им предстои да видят. Имат различна представа за героите, за това кои сцени са най-хубавите и би трябвало да влязат в спектакъла и пр. Невъзможно е да направите нещо, което да съвпада с всички тези различни очаквания. Поради това ще трябва да наложите на тази едновременно очакваща и скептична публика своята представа, която е различна от тяхната и която те ще се съгласят да приемат, която ще харесат, ще бъдат убедени от нейната художествена сила. Това е много трудно и пак казвам, много рисковано начинание. Но може да се направи, ако човек има талант. Талантът е много убедително нещо.
Публика, която не е чела романа, ще разбере ли постановката? И след пиесата, смятате ли, че повече хора ще прочетат книгата?
А защо да не я разбере? Естествено, че ще я разбере. Постановката е нещо само по себе си. И да, смятам, че след нея повече хора ще прочетат книгата.
Филм „Възвишение” – възможно ли е? Какво мислите за екранизацията на литературни творби и какво за екранизацията на вашите?
Възможно е. Бяхме започнали един проект с Дочо Боджаков, но той пропадна, понеже аз, бидейки човек с любопитен характер, не можах да се разбера с продуцента. Но да, струва ми се, че „Възвишение” е много кинематографична книга и от нея може да излезе хубав филм, стига той да намери достатъчно голямо финансиране, понеже този тип филми, на историческа тематика, са скъпи. Може би ще успеем да направим филм, с друг режисьор или продуцент. Проектът ни с Дочо се беше разчул и хората от тези среди навярно просто не знаят, че той е пропаднал, мислят, че продължаваме да работим с него и правата за книгата са откупени. Не са. Тъй че, ако се размърдам за тази цел, навярно в скоро време ще имаме проект за филм. Проблемът е, че аз искам вече да започна да пиша следващата си книга и не съм много сигурен, че искам сега да се занимавам с направата на филм. Ще видя, ще помисля как да постъпя. Но по въпроса ви – да, по принцип от „Възвишение” може да излезе много хубав филм, зависи кой и как го снима.
Драматичният театър в Пловдив участва в Нощта на музеите и галериите със спектакъл – шествие „Възвишение” с Дядо Юван – какво ще видим? Ролята на коня в шествието – Дядо Юван чисто зрелищна ли е, или има и друг смисъл?
Навярно е чисто зрелищна, понеже конят не е включен в спектакъла, макар че и това би било възможно с Иван Добчев, ако го сметне за нужно. Той е смел човек, а струва ми се и има опит в подобни зооатаки. Но впрочем вие не подценявайте зрелището. Цялата Римска империя се е крепяла на него, дето се вика. А също и на армията, и на големите богатства. Поради липса на второто и третото ние ще трябва да се задоволим с първото. „Хляб и зрелища” в един смисъл, близък до буквалния. На български това става „Хляб и сол, и зрелища”.
В Нощта ще се проведе и разговор с вас и постановъчния екип на пиесата, голяма част от аудиторията може би вече ще е гледала представлението. Що за въпроси очаквате?
Нека се отклоня малко от вашия въпрос и да кажа нещо, което ми се струва интересно само по себе си. Покрай тази книга пътувах много из страната и съм срещал всякакви хора. Те не са толкова различни, колкото човек би могъл да си помисли. Хората навсякъде в страната са еднакви, което само на пръв поглед е тривиален извод. Всъщност не е. Има няколко основни типажа, които се повтарят навсякъде, с незначителни отклонения в една или друга посока. Те задават и сходни въпроси, понеже ги вълнуват и интересуват подобни неща. Тъй че едва ли нещо ще ме изненада, очаквам да чуя същите въпроси. Те се повтарят, както земята се върти в кръг. Аз пък имам готови отговори на тези въпроси, които отговори впрочем стават все по-добри всеки следващ път. Нещата се повтарят, но винаги по различен начин, ако мога така да се изразя; макар че сега, покрай постановката, навярно ще има и нов тип питания към мен – така ще се завърти новото колело, малко по-различно от първото. Това е добре, от старото възниква нещо ново, което го използва като своя хранителна среда, така се появява още една цветна капка в пъстротата на света. Като писател аз правя до голяма степен тъкмо това, познат ми е този тип пораждане на нещата. И ми е любопитно, по няколко различни линии и причини, какво ще излезе в този конкретен случай. Аз съм тук заинтересован, добронамерен и отзивчив наблюдател, но не пряк участник, тъй че се намирам в много по-лека позиция и очаквам нещата с общо взето безгрижно сърце.
Интервюто взе Василена Панчарова
21 СЕПТЕМВРИ В ПЛОВДИВ
20:00 – 21:00
„Възвишение” с Дядо Юван – спектакъл – шествие на Драматичен театър – Пловдив
Начална точка: Военен клуб Пловдив, 20:00 ч.
Ще бъде представен откъс от спектакъла „Възвишение” на Иван Добчев по едноименния роман на Милен Русков. Маршрутът на нашите герои: Военен клуб – Римски стадион – Драматичен театър. Романът „Възвишение” ни връща в епохата на българското Възраждане, когато двама бунтовници, приятели на Димитър Общи – т.е. малко революционери, малко разбойници – участват в Арабаконашкия обир, което е само началото на множеството им перипетии. Постепенно те се включват и в трите вида тайна дейност – „конспиративна, експедитивна и революционно – разбойнишка”, по израза на Стоян Заимов. Това е разказано с жива стилизация на българския възрожденски език, в който всичко изглежда по неповторим начин смешно и очарователно. Но не свършва така. Отличен с наградата „Златен век” на Министерството на културата (2012) и с Националната награда за литература „Христо Г. Данов“ (2012).
21:00 – 22:00
Среща – разговор с писателя Милен Русков и с постановъчния екип на спектакъла „Възвишение” – участват: Милен Русков, Иван Добчев, Александър Секулов
В двора на Драматичния театър.
През 2012 г. писателят Милен Русков предостави на Драматичния театър в Пловдив изключителното право за създаване на театрален спектакъл по романа „Възвишение”. Пътят от листа до сцената е интересен, труден и вълнуващ процес.
