Мислим си, че пишем своите книги в самота и донякъде това е така. Но докато стоим затворени в една стая, всъщност сме в непрекъснат разговор с други книги и с други автори, с други гласове и други стаи, ако перифразираме едно заглавие на Капоти. 

Има книги, които рано или късно се явяват на пътя ти като писател и ако искаш да продължиш нататък, трябва да влезеш в разговор, битка или прегръдка. Това е нещо като инициация за всеки писател, особено изпитание. Защото за каквото и да пишеш, стигаш до техните прозрения, техните бездни те привличат, техните въпроси те пресрещат отвсякъде. Такава незаобиколима книга, разбира се, е „Вълшебната планина”. Това беше книгата, която се изправи пред мен, докато пишех романа си „Времеубежище”, книгата, с която водех своите тайни и явни сократически диалози.

Случи се така, че пишех в Швейцария, в съседство с една клиника (гериатрична) и времето беше една от централните ми теми. Онова особено, субективно преживяване на времето, което Томас Ман вече е задал като физически или метафизически закон. Двете големи открития на ХХ век, свързани с времето, според разказвача във „Времеубежище” са тъкмо Теорията на относителността и „Вълшебната планина“. Мога да го кажа и така: „Вълшебната планина“ е Теорията на относителността в полето на литературата. Предпочитам да ги мисля тъкмо така, заедно, в единение – Айнщайн и Ман, наука и литература, физика и роман. Във „Времеубежище” се опитвам да изследвам различните видове време, по-точно героят ми Гаустин, този бездомник във времето, се опитва да строи „клиники за минало“. Там би следвало да намерят лечение или поне облекчение страдащите от Алцхаймер и деменция, защото последни си отиват ранните ни спомени. Там, в различните стаи на миналото, пациентите могат да се върнат отново в младостта си, да влязат в синхрон с вътрешното си време, което още проблясва в паметта им.  

Но освен идеята за клиниките и онова забавяне, реконструиране и завихряне на времето съм задължен на „Вълшебната планина“ и за голямата метафора на болестта. Един италиански критик (Рикардо Ченчи) го беше формулирал съвсем кратко така:

„Поколението на Ман страда от туберкулоза, а това на Господинов – от Алцхаймер.“ Във „Времеубежище” връхлита вирусът на миналото, който се развихря, тъй като паметта на обществото е отслабена. Колкото по-малко памет, толкова повече минало.

Днес, сто години и няколко поколения по-късно, „Вълшебната планина“ е плашещо актуална. Или времето е зациклило в едно вечно завръщане и във въздуха може да се усети същата тревожност от тогава. Отгърнете книгата и си припомнете само предпоследната глава, ето тези редове:

„Какво имаше всъщност? Какво се носеше във въздуха? Приближаване на криза. Свадливост. Готова да се развихри раздразнителност. Безименна нетърпимост. Една всеобща склонност към язвителни словопрения, към яростни изблици и дори към сбивания. Ожесточени спорове, необуздани крясъци всеки ден увличаха единични лица или цели групи…“

„Великото раздразнение“ – така се казва тази глава и ако искате диагноза за нашето време, не намирам по-точна от тези две думи. И затова тази книга е велика. Само дето планината, която обитаваме, става все по-малко вълшебна, все по-разомагьосваща се, безвълшебна планина.

_________

Оригиналният български текст на есето, публикувано във в. „Зюддойче зайтунг“