Начало Идеи Актуално За вътрешния расист или най-старата логика
Актуално

За вътрешния расист или най-старата логика

Кирил Фокин
04.04.2024
1322
„Ненаучените уроци на историята. Връзка на времената. Пропаганда на омразата“, изложба в Съвета на федерацията, снимка Дмитрий Духанин, „Комерсант“

Защо руските интелектуалци забравиха хуманизма за ден и половина?

Военните действия изваждат наяве най-лошото у човека. Опростенческата логика „ще мислим после, важното е да победим“ и „сега е време да се избере страна“ завладява съзнанието по-бързо от вирусна инфекция. Но ако вече сме привикнали с „нашия рóден“ военен конфликт и по някакъв начин приемаме неговото описание, то веднага щом конфликт избухне на друго място, уроците от миналото (и нашите собствени) изглеждат забравени. Ожесточението и злобата, с които нашите сънародници посрещнаха началото на новата война в Близкия изток са напълно разбираеми. Но от това те не стават правилни. Варварските терористични актове изведнъж ни припомниха колко късо е разстоянието, отвъд което и ние самите ставаме варвари.

Да разубеждаваме сега когото и да било е безсмислено. Не си поставям задача да водя полемика. Но процесите, протичащи в рускоезичната (около)интелектуална среда, си заслужава да бъдат описани.

Ще бъда честен: поразен съм от публичната реакция на нашето общество. Защото веднага след шока и (често формалното) изразяване на съчувствие към жертвите на първата атака – мълниеносно, без размисъл, без такт, без осмисляне последваха моментални призиви за разправа, кръв и мъст.

Ще подчертая: прекрасно знам, че от 24 февруари изминаха почти 2 години, но краят на кошмара не се вижда. Всички се измориха и се озлобиха: яростта се редува с депресия. Чудовищният тероризъм на „Хамас“, разбира се, не може и не трябва да се възприема „хладнокръвно“.

Но все пак. Има рускоезични интелектуалци, които година и половина разсъждават за колективната отговорност. Те изясниха криво-ляво, че режимът не е страната, а гражданите не са съучастници, а заложници на автокрацията (велико откритие). Само че ето ви подобна ситуация, която не засяга нас, а арабите в Палестина… и този изстрадан урок се забравя моментално.

Вътрешният расист се събужда и облизва устни: светът е отново разделен на „цивилизация“ и „варвари“, всичко е просто и ясно. И враг на „цивилизования свят“ се оказват не терористите, а всички живеещи в ивицата Газа – защото „те също мразат Израел“.

Когато социолозите заявяват, че едва ли всички руснаци подкрепят „специалната военна операция“ и провеждането на анкети в рамките на автокрацията е съмнително занимание, ние радостно приемаме резултатите, понеже те са нашата индулгенция. Но когато става дума за жителите на Газа и тяхното отношение към Израел, тогава, разбира се, всичко е ясно. Варварите са си варвари, какво можем да очакваме от тях.

Например един виден интелектуалец, не се шегувам, твърди, че децата в Палестина ги учат „още от училищната скамейка да ненавиждат евреите и Израел“. Така да е. Значи ли това, че те вече не са хора и техните права и свободи, включително правото им на живот, не са важни?

А една знаменита преподавателка по история, която се е посветила през последната година и половина на разобличаване на историческите митове, настоява за незабавен „мощен удар“ срещу Палестина. Тук тя прави историческа аналогия и твърди, че преговорите и избягването на войната сега са „умиротворяване на агресора“. Не абстрактно, а конкретно – т.е. политиката на западните демокрации към Германия, Италия и Япония през 30-те години на ХХ век. Според нея тази политика се е провалила, а с това е трудно да се спори.

Аз също съм историк по образование. Дипломната ми работа е посветена на критиката на „умиротворението“ – теорията на известния интелектуалец и носител на Нобелова награда за 1933 г. Норман Ейнджъл[1]. И затова искам да отбележа, че аналогията не издържа критиката.

Логиката за сравнението е взета от репликата на Чърчил, че трябва да се избира между „позора“ (преговори) и „войната“. Ако избереш първото, задължително ще получиш и второто. „Ястребите“ обичат да цитират тази фраза. Но ако се замислим, тя е изгубила своята мъдрост. Тези, които през 30-те критикуват умиротворението, все пак не желаят „Германия да бъде бомбардирана незабавно“. Те твърдят, че именно Хитлер иска война. Дори да се направят отстъпки, война неминуемо ще има… Но са единодушни, че не трябва да се напада превантивно (никой не иска да се повтори Първата световна война), а трябва да се върнем към институциите на международното право, към Хартата на Обществото на нациите, да се използват правни инструменти, които да принудят Германия да води преговорния процес при условията на международната общност. На войната се гледа като на последния и най-глупав начин за решаване на проблема.

Политиката не е избор между „война“ и „мир“. Това е широк спектър от възможни решения, в който вътрешните и външните ситуации винаги имат значение. Ще ви издам една тайна – изключително важно е противоречието между интересите на политическите елити и интересите на гражданите в собствените им страни.

За някои политици е по-изгодно да водят войни, отколкото да решават проблемите с други способи. По-лесно е да се използват яростта и желанието за отмъщение. По-лесно е да измерите своята ефективност с мащабите на военните действия и броя на убитите врагове, а не с предотвратяването на появата им в бъдеще.

Отказът да мислиш в малко по-сложни конструкции, отколкото кървавото спортно състезание, където всеки избира своя отбор и го поддържа до край, е удивителен. Неспособността да се мисли за войната като за структурен проблем, в който има повече от две страни, е поразителна.

Удивително е колко лесно интелектуалците се отказват от всичките си разсъждения за деколонизация и етика, колко бързо дехуманизират „останалите“. Някои от тях описват жителите на Газа като „съпътстващи щети“, докато други казват „сами са си виновни“ за израелците, които някога са строили там селища, а сега не протестират достатъчно активно срещу своето правителство (което не е вярно – какво струва само една колонка на Харари), и следователно може да бъдат убивани, защото това е „правото на съпротива“.

Но правото на съпротива не е право на тероризъм. Кой по-добре от гражданите на Русия, преживели „Норд-Ост“ и Беслан, разбира това.

Преди година социологът Виктор Вахщайн[2] написа статия озаглавена „Професоре, мразете бавно“. Предлагам ви обширен цитат:

„Дълги години поддържах абсурдната илюзия, че представителите на академичния свят са по някакъв магически начин ваксинирани срещу оскотяване… Та нали един доктор по философия не може да обсъжда години наред със студентите си еволюцията на етическите доктрини от Аристотел до Просвещението, а след това да изисква показна екзекуция на военнопленници…

Да, разбира се, възможно е.

Когато работех на Балканите, с удивление открих, че процентът на хората с висше образование сред военнопрестъпниците е много по-висок от средния за страната… Тогава обяснението на Хобсбаум[3] ми се стори работещо: университетите винаги са били в авангард на национализма. Но явно проблемът не е в национализма.

Зад тази логика стои старата юридическа идея за провокацията… Провокацията е събитие, след което всеки нормален човек престава да бъде разумен, тоест губи контрол над думите и действията си. Това означава, че нищо не може да му се вмени – той е временно невменяем. Така че не мога да кажа на някой колега, който току-що е зачеркнал всички притежатели на руски паспорти от списъка на представителите на човешкия род: „Започнете от себе си“. Защото той буквално вече е започнал със себе си.“

Текстът на Вахщайн бе репостнат от Глеб Павловски, тежко преживял обстрелите на своя роден град – Одеса. Като човек, който през по-голямата част от живота си е бил политически практик, а не теоретик, Павловски се безпокои не толкова от ситуацията „такава, каквато е“, колкото от упоритото нежелание на интелектуалците да търсят изход от нея. В непрестанните взаимни упреци и обвинения в „колективна вина“, в публичните декларации и накрая във формулата „всичко ще се реши на бойното поле“, а на нас ни „остава само да чакаме“, посипвайки главите си с пепел, Павловски вижда старателно избягване на реалната интелектуална работа.

И когато му казват: как може да изисквате сложна концептуализация от хора, върху които падат бомби, той отговаря: „Е, от тях, да кажем, не мога, но ние с вас още не сме под бомбите“.

Кирил Фокин е историк, журналист, автор на пиеси, писател. Обявен е за „чуждестранен агент“. Текстът е публикуван в „Новая газета“.

Превод Александър Бакалов

[1] Сър Ралф Норман Ейнджъл – английски писател, публицист, журналист и парламентарист – лейбърист. Член на Изпълнителния комитет на Обществото на народите и на Националния мирен съвет. Носител на Нобеловата награда за мир за 1933 г.
[2] Виктор Вахщайн – социолог, специалист по социална теория и микросоциология.
[3] Ерик Хобсбаум е британски историк, марксист, доктор по философия, член на Британската академия.

Кирил Фокин
04.04.2024

Свързани статии