Начало Книги За вътрешното страдание
Книги

За вътрешното страдание

3571
Александър Тишма, 1924–2003 г.

„Употреба на човека“, Александър Тишма, превод от сръбски Русанка Ляпова, издателство „Аквариус“, 2023 г.

Границата между живота и смъртта е толкова тънка и е толкова лесно да я прекрачиш.

„Употреба на човека“ (1976) е изтощителна книга за човешкото страдание. Макар да се развива предимно в Нови Сад, Югославия, преди, по време и след Втората световна война, тя е колкото за външното, толкова и за вътрешното страдание. Би било подвеждащо да я определим като военен роман, защото в нея отсъстват престрелки, окопи или героични подвизи. Войната присъства, но основните сблъсъци са в сърцето и ума. Александър Тишма безпристрастно проследява десет години от живота на героите си, разкривайки постепенно тяхната психология, склонността им към идеологически подхлъзвания и преди всичко опустошителната им самота в един свят, в който физическото оцеляване не гарантира и душевното съхранение.

Историите се преплитат и дезинтегрират сравнително рано. Тишма ни разказва съдбата на героите, далеч преди да ги опознаем. Това смело сваляне на картите допълнително внушава трагична обреченост, която като гранитен блок се издига в света на тези съвсем обикновени хора. Захвърлени и завъртени от урагана на омразата, изборите им нямат голямо значение, но умението на писателя като дистанциран хроникьор убедително внушава, че това не са персонажи, с които авторът разиграва театър и по свое усмотрение избира как да завърже сюжета. Това са действителни хора. В сподавения вик на правдивия разказ, в детайлното описание на всекидневието им и в мъдрото приемане на живота с цялата му трагичност и ирония е скрито голямото постижение на „Употреба на човека“.

Романът започва с учителката Ана Дрентвеншек (или Госпожицата), която записва в своя дневник, озаглавен Poesie, всекидневните си романтични и прозаични тревоги. До съдържанието на дневника читателят стига чак към края на романа, тъй като Тишма го използва като ефикасна рамка и силен емоционален катализатор за двама от героите. Първите страници са ситуирани в средата на 30-те години, когато в Нови Сад започват да пристигат първите бежанци. Преди да почине от заболяване на жлъчката, засрамена, Ана моли своята любима ученичка Вера да намери дневника и да го изгори.

На Вера не ѝ ли се струва, че дневникът на Госпожицата, който от началото до края звучи трагично, в същото време е и един фарс, ако се разглежда на фона на суровите житейски обстоятелства, които на практика са я заобикаляли? Защото тя, в края на краищата е избирала, докато на мнозина, на милиони, това право е било отнето.

Вера Кронер е младо момиче от еврейски произход, приятелка на съседското момче Милинко, който е най-позитивният и светъл образ в книгата, но съдбата му е смразяващо жестока. Чичото на Вера е немски войник, чиито кошмарни впечатления от фронта обсебват брат ѝ Герхард и събуждат в него страст да убива. В разгара на войната Вера, заедно с баща си и баба си са изпратени в концентрационен лагер. Баща ѝ е разстрелян по пътя, защото се свлича от умора, а баба ѝ е изпратена в газовите камери. За да опази живота си, Вера е принудена да проституира.

Средое Лазукич, друг от учениците на Ана, става сръбски партизанин и заклет комунист след няколко години, прекарани из бардаци и кръчми, където заплашва млади жени с проверка на документите, за да му се отдадат сексуално. В края на романа Средое открива дневника на Ана и се среща отново с Вера. Двамата го прочитат и осъзнават, че от тях зависи дали да изпълнят последната воля на учителката си и да заличат един живот, а с него и една болезнена епоха на смърт и унижения.

Дори само с това, че действието се развива предимно в Нови Сад, романът веднага става любопитен. Едва ли мнозина са открили в учебниците по история какво се е случвало в по-малките европейски градове по време на нацисткия режим. Нови Сад не е Берлин, Париж или Варшава, не е място на значими маневри и славни битки. И все пак това е кръстопът, където мнозина са изгубили живота си по един или друг начин. Живописни, но и същевременно банални са много от описанията. Тишма рисува пъстър пейзаж на града, който включва драматични събития, без да пренебрегва прозаичното богатство на всекидневието. В тази многолика картина влизат сърби, германци, евреи и унгарци. Един врящ казан от националности и често противоположни разбирания за света. И все пак преди войната – място на относителна хармония.

Интересно е също, че героите на Тишма до един са губещи. Насилието на войната отнема достойнството им и дали поради обстоятелства, или вродени пороци, те неизбежно се препъват в кълбото от прежда, което трябва да ги отведе извън лабиринта на моралната релативност. Крушението, което претърпяват, в опита да се измъкнат, да открият любов или смисъл, дори след като са избегнали хватката на смъртта, им отнема очовечаващата връзка с цивилизацията, запраща ги в първобитно драпане за оцеляване или изважда наяве първичните им импулси. Светът около тях е задушаващ като примката на бесило, заслепява ги като мъгла. Подходяща е корицата на София Попйорданова, в която се чете сивата безпомощност на един монолитен свят, който премазва героите.

„Всичките ми романи си автобиографични“ – твърди Тишма, което не означава, че е преживял събитията, описани в „Употреба на човека“, а че е бил пряк свидетел на някои от тях, че споделя отчуждеността на героите. Роден през 1924, Тишма е едва на 17 години, когато Югославия е окупирана. Интересно е, че спомените му от тези години се събуждат по-късно, когато през 60-те пътува до Полша и посещава Аушвиц. Дотогава са останали внимателно скрити в съзнанието му, вероятно като акт на самосъхранение. В един от дневниците си Тишма описва себе си като насекомо, което е преживяло отровния спрей и пише, за да разкаже на потомците зверствата на техните бащи и дядовци.

„Употреба на човека“ е втора книга от военната трилогия на Тишма. The Book of Blam (1971), която все още не е преведена, се явява първа. В нея оцелял от унгарската окупация на Нови Сад се разхожда из бившата еврейска улица и си припомня миналото, докато романът се оформя като модерна версия на Книгата на Йов. Третият роман е озаглавен „Kapo“ (1987). Действието се развива в Баня Лука и разказва истинската история на хърватски евреин, отгледан като католик, който се превръща в мъчител, за да оцелее. Тишма открива детайлите в немска книга, която описва свидетелството на нацистки командири от химическата фабрика в Аушвиц. Не е трудно да си припомним, че това е светът на еднопосочния камион на Гьоц и Майер от романа на Давид Албахари.

Поетът и редактор Чарлз Симич коментира в текста си за „Употреба на човека“, че Тишма пише за личния живот на хора, които са оставени на милостта на исторически събития отвъд техния контрол. Жертви и убийци, които той успява да представи ясно, без да ги осъжда или опрощава.

Това е пълна лудница, Средое, разбери, лудница, в която пазачите може би са по-луди от онези, които пазят. Тези викове, това крещене, тези удари с палките, това гъчкане и дърдорене, и постоянно преброяване те правят примирена. О, как само си примирена и дори послушна, толкова примирена и послушна, че се усмихваш на войниците, които нахълтват в къщата като вълци, и когато някой те избере, отиваш с него в кревата и тръпнеш от благодарност, и го прегръщаш, и целуваш, и поклащаш хълбоци шантаво, шантаво, само и само да е доволен, за да не те докладва и да не те пребие Хандке с пръта.

Изобретателната перспектива на дневника, който Вера и Средое прочитат в края на романа, в допълнение с разместването на времевите линии и главата от първо лице на Вера раздвижват структурата и създават книга, която принуждава читателя да внимава. „Употреба на човека“ не е лятно четиво, нито е патетичен военен роман, който самоцелно да шокира или да усилва изкуствено човешкото страдание. В допълнение към тези качества трябва да се отбележи, че поради политическата дистанцираност на автора никъде по страниците не се усеща уклон към комунизъм, нацизъм или каквато и да е друга идеология. Унижението и болката са индивидуални, всеки от героите носи своя кръст сам.

В крайна сметка Тишма явно е съгласен, че след Аушвиц не може да има поезия. Изводите му са песимистични. Пречупеният човек не може да обича, нито да се върне в невинните детски години, където да сътвори отново онова минало, ненакърнено от студеното острие на войната.

Мартин Касабов е роден и живее в Пловдив. Работи като книжар, пише кратки разкази, публикувани в списание „Страница“, и рецензии за кино и литература за периодични издания и сайтове с културна насоченост.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display