„Не беше особено красив. Никога не го ухажваха и не въздишаха тайно по него. Никога не получи даром целувка, да не говорим за нещо повече.”

Това е само един от героите на Силвия Чолева в сборника с разкази „Гошко”. Името му няма значение, по-важно е друго – че без проблем успяваме да си представим или да видим този герой – не особено красив, съвсем обикновен, възрастен диригент, който изнася импровизирани концерти вкъщи и който е запазил места за най-важните хора в живота си. А повечето от тези хора са само в главата му.

„Внимателно извади фрака отвътре и го постави върху фотьойла. Наведе се и взе от чекмеджето чифт бельо и чорапи, а от една кутия най-долу – чифт стари добре поддържани черни обувки… Накрая облече ризата и фрака и закопча всички копчета, както и папийонката. Беше готов. Беше сломен.”

Да, разказите на Силвия Чолева не са леки и не са предназначени за забавление, те не са бърза храна. Те не се плъзгат по повърхността, а са бавни и дълбаят навътре. Понякога оставят и горчив вкус след себе си, който дълго се помни, защото ни карат да се вгледаме в дълбокото.

Разочаровани мъже и жени, които са се разминали с любовта, примирени възрастни двойки, хора, склонни към равносметка, хора, които наблюдават света около себе си и успяват да видят детайли, невидими за останалите. Те са герои с обикновени имена, на които им се случат съвсем нормални неща – любов, смърт, разочарования, опит за близост и илюзии. И в това е очарованието им, защото всичко е толкова истинско и болезнено, че повечето от тези истории звучат така, сякаш са на ръба между фикцията и документалното. Като нищо някъде може и да има такива хора. А тогава човек трудно може да остане безразличен.

В един от разказите – „Този, който не е тук”, героинята обещава цяла нощ да разказва истории на мъжа до себе си. Само че нейните истории не са като приказките на Шехерезада, в които има вълшебства и неочаквани приключения, а накрая винаги се намира някой джин, който да оправи нещата. „Тя се засмива, добре, казва, но няма да спим, ще си говорим, аз ще говоря, ще ти разкажа историите от тази улица и така неусетно нощта ще свърши, тогава ще си отидеш, ти само лежи и слушай. Защото може ли някой да каже кой е истинският ни живот? Знаем ли как животът на другите преминава през нас и какво ни остава след това?”

Вместо приказки за извънмерна любов и за големи страсти, тя разказва делнични истории, в които има безнадеждност и отчаяние. Това са истории за убиеца на котки; приказка за къщата на обесилата се; за лудата, която се продава за жълти стотинки на всеки, който потропа на вратата й, а също и за кварталния пияница, които вдига чашката с усмивка.

Докато разказва тези делнични приказки, жената бели праскови в леглото и навсякъде капе сладък сок, но в този жест няма нищо сладострастно. Остава само ножът. И тази Шехерезада трудно ще оцелее след такава нощ, в която е разказвала мрачни приказки и е оставила мъжа до нея да заспи. Но тук е така – няма място за литературни преувеличения.

Силвия Чолева е позната не само като поетеса, тя е автор и на един роман – „Зелено и златно”, но и в първия й сборник с разкази не е трудно да се открие поезия. Внимателен поглед към детайлите и честно отношение към героите.

Пък и за героите с обикновени имена може да се пише само така – без излишен патос, без гръмки думи, без съжаление или снизходителност. Директно и точно.

„Пред мъжа и жената на масата без покривка има три чинии с храна, две чаши. Сервитьорката се навежда – по навик предизвикателно, когато издърпва пепелника препълнен. Прави опит за усмивка, когато носи чист. Часовете минават. Дъждът спира. Пътниците посетители се разреждат и мястото се опразва.”

Снимката на главната страница е на Бистра Бошнакова